Глава 3
Половиндневният преход до Саут Хил ни отведе там далеч след падането на нощта. Сейдж и аз взехме булчинския воал, от който се нуждаех, като разменяхме семена точно на границата с троловете и след това потърсихме хан, в който да нощуваме. Вързахме конете и след това донесохме вечерята си в стаята, която бяхме наели.
Ханджията хвърли един поглед към булото ми и ме попита дали пътувам, за да видя новия си съпруг, а аз просто кимнах, което изглежда го задоволи. Бяхме на границата между земите на троловете и феите и бях видяла смесица от двете раси. Той хвърли един поглед към Сейдж, вдиша и след това попита къде съм я намерил.
– Домашна прислужница – казах и това отново го задоволи.
Същата нощ със Сейдж лежахме сгушени в леглото и си позволих да мисля за Крийк. Нарочно не бях мислила за сина си през цялото време, защото исках да остана концентрирана. Исках да бъда силна за Сойер, но…
Една сълза се изплъзна и аз я изтрих с опакото на ръката си.
Сейдж се намръщи, легна настрани, с лице към мен.
– Липсва ли ти Сойер?
Аз кимнах.
– Също и Крийк.
Агония пробяга по лицето ѝ.
– На мен също. Липсват ми малките пискливи звуци, които издава, когато спи.
Ухилих се, чувствайки се по-добре, след като говорих за това с някого.
– Обичам начина, по който мирише.
Сейдж кимна.
– Освен, когато ака.
И двете се засмяхме, докато сълзи не потекоха от очите ни. Накрая просто се взирах в тавана, докато не се унесох в сън.
„Деми“ – Гласът на Сойер в главата ми ме събуди от дълбок сън. Умът ми беше замъглен и крайниците ми бяха натежали от изтощение. Огледах стаята очаквайки да го видя, преди да си спомня къде се намирахме.
„Тук съм“ – казах му, отърсвайки последните късчета мъгла от мозъка си.
„Липсваш ми.“ – Гласът му беше суров, изпълнен с копнеж. Не го очаквах. Този път изглеждаше по-малко припрян и аз се отпуснах, лягайки обратно на възглавницата.
„Липсваш ми. Толкова много, по дяволите.“ – Гърлото ми се стегна.
„Те имат щит, който ни пречи да говорим, но моят приятел магьосник понякога може да го свали, за да може да се свърже с ордена си.“
Това значеше, че нямахме много време. Кимнах, въпреки че той не можеше да ме види. „Сойер… аз… една година. Толкова съжалявам.“
Бях му казал три дни, а бях изчезнала за една година. Това ме убиваше.
„Ти луда ли си? Да те няма през цялото това време беше благословия. Това е единственото нещо, което ме поддържаше здрав. Това ми даде надежда, че все още си жива и вампирите не са стигнали до теб. Разкажи ми нещо за времето си в гората, за Крийк, искам да знам всичко.“
Предполагам, че безопасността от вампирите, беше добра гледна точка.
„Аз… не мога да повярвам, че родих бебето ни в гората, Сейдж го изроди в хижа без електричество.“
Почти усещах Сойър да се усмихва.
„Ти си невероятна. Как мина раждането? Беше ли много трудно?“
Обмислих този въпрос. Кое раждане не е било трудно до известна степен? Нямах с какво да го сравня, но от това, което знаех, беше по учебник.
„Нормално. Трябваше да носим плацентата му в купа, защото бяхме твърде уплашени, за да я отрежем.“
Той се засмя, дълбок гърлен смях, който отекна в главата ми и ме накара да ми липсва толкова много, че ме заболя физически. Чувствах се сякаш някаква тежест падна на гърдите ми и прищипа сърцето ми.
„Когато изляза, ще ти направя подарък за раждането му.“
Изкикотих се и погледнах Сейдж, за да се уверя, че още спи.
„Откъде знаеш, че се правят такива подаръци?“
„Тук ни позволяват да гледаме човешки филми“ – каза Сойер.
Играех си с халката на верижката около гърлото си.
„Разкажи ми за изминалата си година. Уолш там ли е?“
„Да, идиотът ме последва тук. Не го заслужавам.“
Кимнах, взирайки се в Сейдж, и се чудех какво съм направила, за да я заслужа.
„Трудно ли е там?“ – попитах аз. Искам да кажа, че обикновеният затвор беше труден, не можех да си представя какъв е затворът за свръхестествени, които можеха да те сритат с магия.
Той мълчеше, сякаш не беше сигурен, какво да каже.
„Сойер. Кажи ми.“ – Не можех да усетя много по нашата връзка. Или успяваше да попречи, или някаква магия не пропускаше емоциите.
„Оцелявам“ – каза той накрая. „Всички носим белезници, с които ти си израснала. Тези, които причиняват болка, ако се опиташ да използваш магия.“ – Усещаше се срам в гласа му и знаех, че се чувства виновен, разбирайки че аз съм носила такива почти всеки ден от живота си, повече от двадесет години.
„Съжалявам“ – казах му честно. Да държиш вълка си на разстояние в продължение на една година е гадно, особено за алфа. „Има ли много битки?“
Внезапно се почувствах защитена от моя мъж и исках да знам с какво си има работа.
„Всеки ден“ – най-накрая отговори той. – „Но аз си създадох своя собствена малка глутница тук. Не се тревожи за мен. Съсредоточи се върху това ти да оцелееш. Да запазиш бебето в безопасност.“
Звучеше сякаш Сойер беше създал някаква малка глутница, за да оцелее в затвора. Господи, как се бяха променили нещата. Намръщих се на думите му да се съсредоточа върху това да пазя себе си и Крийк в безопасност.
„Фокусирана съм да те измъкна оттам. В момента съм на територията на Тъмните феи и ще се срещна с човек на име Шейм, който е избягал от Магическия затвор преди десет години.“
Нещо прониза връзката ни. Страх.
„Ти си в земите на Тъмните феи? Къде е Крийк? Глутницата?“
Исках да завъртя очи, но тогава си спомних какво е чувството да си в гората цяла година изолирана от всякаква информация. Сойер не знаеше нищо за случващото се.
„Крийк е при майка ми и всички те са в селото на Паладините, и двете глутници. Всички са в безопасност, защото аз съм алфа и съм добра в работата си.“ – Почти му изръмжах.
„По дяволите, секси си, когато си ядосана“ – каза Сойер и почти го видях да се хили, което оправи настроението ми. „Права си, знаеш какво правиш. Просто мразя да не съм при теб.“
Мога да си го представя, особено за алфа.
„Погрижих се за всичко. Включително и да те измъкна от затвора“ – казах му.
„Шейм ли каза? Този човек е легенда тук.“
„Да. Той.“ – Оживих се, когато разбрах, че той знае за този човек.
„Деми, това е наистина добър план… но онзи пич избяга, преди да започнат да използват всички онези високи технологии. Буквално няма начин да ме измъкнеш оттук, любов моя. Не и без да бъде предупредена половината магическа общност.“ – Той замълча. – „Деми, видях кралица Дрейк тук. Чух ги да говорят за мен, питайки дали мислят, че разговарям с някого или предавам бележки на Уолш за теб. Те те чакат.“
Гневът пламна в мен.
„Майната ѝ на кралица Дрейк, преди няколко нощи намушках тази кучка в рамото. Сойер, имам нужда да вярваш в мен. Имам нужда да си готов, защото ще дойда независимо дали ти харесва или не.“
Той мълча твърде дълго, толкова дълго, че си помислих, че съм го изгубила. Може би връзката ни е прекъсната и приятелят му магьосник вече не може да направи каквото и да било. Точно когато бях готова да заспя отново, той заговори.
„Секси си, когато планираш бягство от затвора. Ще бъда готов. Обичам те.“
„И аз те обичам“ – казах, усмихвайки се, и тогава изведнъж връзката прекъсна. Усетих как Сойер ме напуска, отнасяйки познатото си присъствие със себе си.
Легнах обратно на леглото, взирайки се в олющената мазилка на тавана, и въздъхнах.
Любовта те подлудяваше, караше те да правиш луди неща, но ако можех да се върна назад към онзи ден в Делфи, когато се срещнахме за първи път със Сойер, нямаше да действам различно. Не бих взела нищо от това обратно. Обичах човека, който любовта към Сойер ме направи. Бях силна жена, алфа, майка. Нищо от това нямаше да постигна, ако не ме беше намерил и не ме беше измъкнал от моя затвор в Делфи, от белезниците ми. Сега беше време да върна услугата.
Въртях се в леглото, след като говорих със Сойер, докато най-накрая се появи утринната светлина. След като се измих и закусих, поставих моя булчински воал на трол и тръгнахме към къщата на Шейм. Попитахме ядосана тъмна фея от Саут Хил къде живее Шейм Итаки и тя просто посочи малка синя колиба на върха на хълма и изсумтя.
Конете вървяха бавно нагоре по хълма, толкова бавно, че се изкуших просто да ги завържа в дъното и да тръгна нагоре, но не бях сигурна дали няма да бъдат откраднати. Когато най-накрая стигнахме до ръждясали стоманени порти, се взрях в табелата, закачена на нея. Боята се лющеше, но различих ясно думите. „Махайте се.“
Погледнах към Сейдж.
– В момента не мога да видя лицето ти, но предполагам, че не ти харесва табелата. – Сейдж се опита да надникне през малките точици в кремавия памучен воал, и да види изражението ми.
– Правилно. Не ми харесва. Нямаме представа какъв е той. Трябва ли да накарам моя вълк да излезе и да влезе с нас?
Тя потупа брадичката си.
– Това би изглеждало заплашително. Трябва да изглеждаме кротки. Ако изпаднем в беда, можеш да си махнеш белезниците и ще се измъкнем с бой.
Аз кимнах. Това беше приличен план. Щеше да доведе вампирите до нас, но беше приличен.
– Да го направим. – Пристъпих към портата и протегнах ръка, за да хвана дръжката. В секундата, в която пръстите ми докоснаха хладния метал, шок разтърси ръката ми и аз я дръпнах назад с писък.
– Копеле! – изкрещях.
По вратата течеше ток!
– Какво искаш? – провикна се някъде от храстите дълбок, зловещ глас.
Мамка му!
Завъртях се, гледайки към храстите и след това се отпуснах малко, когато видях поставен високоговорител. Беше много необичайно да има нещо такова, което Мармал наричаше „демонска технология“, но предполагах, че този Итаки е по-скоро фея. Тъмна фея, трябваше да си напомня. От лошите.
Пристъпих по-близо до храста.
– Искам да ти дам този дебел лъскав диамант в замяна на информация – извиках аз, издърпах пръстена от ръката си и го поднесох към къщата. Сутринта го бях сложила на пръста си. Видях една завеса да се движи и след това портата се отвори със силно скърцане.
Ясно.
Алчността беше добър съюзник. Мога да работя с това.
Оставихме конете вързани за долния стълб на портата и тръгнахме пеша нагоре по алеята. Къщата беше в пълна разруха, което беше добър знак, че той имаше нужда от пари. Това предвещаваше, че щеше да вземе пръстена ми в замяна на информация. Синият покрив беше изкривен, облицован с метал, но целия в ръжда. Мястото определено не беше добре поддържано, това беше сигурно.
Когато стигнахме до входната врата, тя беше отворена и висок мъж стоеше на входа. Косата му беше бяла и висеше до половината на гърба му; имаше малки бивни на бузите и заострени уши. Не изглеждаше като тъмна фея. Всъщност изглеждаше много като наполовина светла фея. Бялата му коса и ясните му сини очи бяха издайнически признаци… но защо тогава да живее тук? Сред злото?
Беше строен и висок, определено повече фея, отколкото трол. Имаше само една ръка и каквото беше останало от липсващата, я държеше до гърдите си.
– Бижуто? – Той протегна здравата си ръка.
– Първо информацията. – Стиснах пръстена в дланта си.
Той завъртя очи.
– Очевидно, но трябва да видя бижуто, за да се уверя, че е истинско.
Свалих пръстена от пръста си, казвайки му мълчаливо сбогом, и му го подадох. Той протегна ръка и един костелив пръст към мен. Ноктите бяха заострени на върха и боядисани в черно. Може би маскировка, за да се впише сред другите феи в града.
Внезапно се зачудих какво е направил, за да се приземи в затвора на Магическия град. Измъкна пръстена от ръката ми, вдигна го към светлината, ухилен.
Заострени зъби.
Добре… той беше отчасти тъмна фея… добре, че бях под това було, защото не можех да контролирам реакциите си в момента.
– Пет карата? – Той извади лупа.
Пристъпих напред.
– Ъъъ, така предполагам. Струва поне сто хиляди – предположих аз.
Сейдж се приближи до мен.
– Половин милион. Той е безцветен, безупречен и кръгло шлифован от майстор бижутер в Париж.
Можех да видя как физическата алчност обзе Шейм при думите на Сейдж. Очите му почти заблестяха, докато въртеше скъпоценния камък в ръката си.
Половин милион! Уау! Погледнах Сейдж с изненада.
– Помогнах му да го избере. – Тя ми намигна.
Мъжът ми подаде пръстена и аз го сложих обратно на пръста си.
– Каква информация ви е необходима срещу такова впечатляващо плащане?
Поех си дълбоко въздух.
– Трябва да знам как да измъкна някого от затвора в Магическия град.
Шейм ме изгледа за един дълъг миг, опитвайки се да види през дупките във воала ми.
– Добре. Това ще бъде твоето погребение.
– Трябва да ми дадете думата си, сър, че ще ми дадете цялата информация, която имате за затвора в Магическия град, включително карти на сградите, в замяна на този пръстен. – Вдигнах ръка.
Той беше фея и аз знаех, че за феите думите са важни.
Той се усмихна и скръсти ръце.
– Обещавам да ти дам цялата информация, която имам за затвора в Магическия град, включително карти на сградите в замяна на този пръстен. – Той посочи ръката ми и аз се отпуснах малко. – О, и можеш да свалиш булото. Знам коя си и че си дошла да се опиташ да измъкнеш Сойер Хъдсън. – След това се обърна на пети и влезе в къщата.
Сейдж се вдърви до мен и аз замръзнах, гледайки я шокирана.
Мамка му!
Откъде знаеше?
– Елате! – извика той и ние се вмъкнахме вътре след него.
Е, нямаше смисъл да нося това потно нещо, ако вече знаеше коя съм.
Разкъсах булото и си поех въздух, когато хладният бриз докосна кожата ми. Сейдж се втренчи в мен и аз свих рамене. Все още имахме нашия план, че ако нещата станат мътни, мога да си махна белезниците и да се бия с него.
Феята влезе по-навътре във фоайето, до набор от стъклени врати, които водеха към градина, и се обърна с лице към нас. В секундата, в която погледна лицето ми без воал, цветът на лицето му изчезна и погледът му се плъзна към снимка на входната маса.
Проследих погледа му и видях снимка на по-младия Шейм. Малко момиченце беше кацнало на рамото му. Тя имаше същата бяло-руса коса като него.
– Нямам цял ден – сопна се той, отвори вратите и излезе в градината.
Откъснах поглед от снимката, чудейки се къде ли е момиченцето сега. Тя явно беше негова дъщеря, толкова много си приличаха. Сейдж и аз изтичахме през мръсното фоайе с олющени боядисани стени и изкривени дървени подове, преди да го последваме в двора отвън. Имаше голяма маса, подредена с димяща гореща чаша чай и чиния с храна. Бяхме му прекъснали закуската.
– Как разбра коя съм? – попитах го аз, оглеждайки двора и търсейки изходи, в случай че нападне. Имаше бяла ограда с колове, висока само три фута, която можех лесно да прескоча. Имаше и десетки красиви розови храсти, осеяли ръба на червения тухлен двор. Външната градина очевидно беше поддържана, докато вътрешната беше оставена да изгние.
Шейм седна, отпи от чая си и след това довърши една бисквитка.
– Пътуваш с върколак… – Той махна към Сейдж: – Имаш пръстен за половин милион долара и искаш да измъкнеш някого от затвора в Магическия град веднага, след като обявиха по всички новини, че Сойер Хъдсън е осъден на смърт.
По дяволите! Беше прав, беше толкова очевидно.
– Защо не извикаш вампирите, за да си вземеш наградата? – попита Сейдж, а ръката ѝ потрепна на бедрото, където беше мечът ѝ.
Той завъртя очи, отхапвайки сандвич с краставица.
– Видяхте ли какво направиха с родината ми? – Той посочи отвъд двора си, надолу към задната част на хълма. Той живееше точно на границата с феите, но от тук можеше да се види селото на троловете и земеделските земи. Някога толкова красиви със своите златни и зелени цветове, сега всичко беше черно, докъдето окото стигаше. – Изгориха всичко. Нямам желание да им дам нещо, което искат. Освен това този пръстен лесно ще оправи това място и мога да се пенсионирам по-рано. Тук не ми трябва много.
Добре… това беше приличен отговор, но нямаше да му се доверя. Той можеше да се обърне срещу мен по всяко време и щях да се държа с него като с такъв.
– Как избяга? – попитах. – Разкажи ми всичко.
Той погледна двата стола от другата страна на масата.
– Седнете, това ще отнеме известно време.
Назад към част 2 Напред към част 4
