Глава 21
Отне ми три дни да се науча да викам Сера от другия край на стаята. Михаил ме беше научил на всичко, което можеше, през онази нощ, а след това само чрез изтощителна практика успях да го направя три дни по-късно. Не бях сигурна дали ще успея да го направя в ситуация на живот и смърт или в стая, претъпкана с демони, но въпреки това щях да продължа да се упражнявам, тъй като това беше добро умение.
Сега беше денят на Ръкавицата, а аз вече бях повърнала два пъти. Винаги носех нервите си в стомаха, но щом повърнех, бях доста непоклатима.
Излязох от тоалетната за трети път и се присъединих към Люк, Клои и Шиа в стаята ни в общежитието.
Шиа направи физиономия.
– Добре ли си? – Знаеше какво се случва.
– Вече съм добре. Изкарах всичко навън – казах и аз.
Всички бяхме получили писма в шест часа сутринта.
Изберете си отбор от четирима души, които да преминат през Ръкавицата. Изберете мъдро. Ако един от вас се провали, всички ще се провалите.
Беше три часа и учебните занятия бяха преустановени за деня. Клои беше сложила дългите си дебели черни ръкавици, а качулката и покриваше яркочервената и коса. Бяхме дръпнали блокиращите светлината завеси в стаята ни, за да може тя да влезе, и сега крачеше по пода.
– Ще се справим с това. Знаехме, че ще е екипно, и всички тренирахме подобаващо – увери ни тя.
Люк изглеждаше ужасен.
– Ако един от нас се провали, всички се проваляме – цитира той зловещо. – Не мога да се върна да живея с родителите си. Не мога.
Протегнах ръце в успокояващ жест.
– Никой не се проваля. Повярвай ми, ние с Шиа ще останем без дом, ако не се справим. Забранено ни е да влизаме в Града на демоните и нямаме пари, така че от това зависи много за всички нас.
Клои спря да се разхожда.
– Ако се провалим, сигурна съм, че баща ми ще ни даде работа в клуба. Можем да делим един апартамент или нещо подобно.
В мен нахлу малко облекчение и видях, че израженията на останалите малко се успокоиха.
– Да. Добър план Б – предложи Шиа.
– Не се проваляме – казах на екипа си. – Люк, ти си силен и могъщ. Клое, ти си силна и бърза. Шиа е маг, който може да отваря и затваря портали към Ада, а аз мога да летя по дяволите. Ние не се проваляме! – Изкрещях.
Всички спряха и ме погледнаха.
Клои се усмихна.
– И затова ти си лидер на отбора.
Никога не бяхме говорили официално за това, че имаме лидер, или кой трябва да бъде той в случай, че сме в екип. Прехапах нервно устните си при идеята да отговарям за съдбите ни в академията.
– Определено – повтори Шиа, а Люк кимна.
На вратата се почука и всички замръзнахме. Ръкавицата беше чак след четири часа. Трябваше да се срещнем на паркинга, да ни натоварят на автобуси и да отидем Бог знае къде.
Люк тръгна към вратата, но аз скочих, за да го пресрещна, интуицията ми крещеше, макар че не можех да определя защо.
– Дръж се – подканих го аз, след което застанах пред него и се облегнах на вратата. – Кой е?
– Доставка. Понички Облак 9 – отговори млад женски глас.
Усмихнах се, наказвайки се, че съм параноик, и дръпнах вратата, за да видя млада жена, носеща шапка на понички Облак 9 с кутия и картичка. Люк измъкна кутията от ръцете ѝ, а аз взех картата.
– Всичко е платено – каза ми тя, после се обърна и си тръгна.
Разкъсах картата.
Успех днес, скъпа. Ще се справиш с това.
С любов,
Линкълн
Момиченце? Любов? Линкълн не говореше така. Все още не си бяхме казали „обичам те“ и той не ме наричаше „скъпа“. Изпращаше нещо като:
Жена, не забравяй обучението си или ще те убия. Трябва да минеш.
-Л
– Спри! – Изкрещях, докато Люк облизваше пръстите си, след като вече беше свършил една. Момичетата бяха поднесли поничките към устата си. – Мисля, че това е капан – казах им и Клои и Шиа пуснаха поничките си.
Люк изглеждаше положително зелен, преди да се прегърби и да започне да стене.
– Какво става? – Тръгнах към него.
– Стомахът ми! – Извика той, преди да се запъти към банята.
Точно тогава чух кикот на вратата. Много, много познат и досаден смях.
Тифани.
– Ще я убия! – Изкрещях, отивайки към вратата.
Шиа протегна ръка и ме спря.
– Нека не се прецакваме точно преди Ръкавицата. Трябва да я оставим да си тръгне. Аз ще работя върху контразаклинание на болното заклинание, което Люк взе. Нека. То. Да си отиде. – Това беше истинско богатство, идващо от Шиа. Тя винаги е била готова за битка.
– Тя е права – добави Клои. – Не можем да направим нищо, за да компрометираме преминаването на този тест. Само 65 процента от учениците на Падналата академия издържат първата си година.
Мразех логиката и разума. Вече пет пъти бях водила борба с Тифани в главата си и тя щеше да бъде добра.
– Нека се съсредоточим върху това Люк да се почувства по-добре – подкани ме Клои.
Вдишах. Издишай.
„Мога да я ослепя. Просто излез в коридора и дръж ножа“ – подкани ме Сера.
Бях почти сигурна, че за серафимско оръжие тя нямаше серафимска съвест.
„Да го пропуснем. Засега“ – казах на партньорката си в престъплението.
– Как да помогнем на Люк? – Попитах Шиа, като реших да поема по високия път.
Тя тръгна към вратата на банята.
– Люк, трябва да знам повече за това, което се случва, за да мога да направя контразаклинание.
Приглушеният му глас се върна през вратата.
– Представете си експлозивна диария и после я умножете по десет!
Шиа изсумтя.
– Добре. Разбрах! Дръж се здраво.
Тя обикаляше стаята, мърмореше си, вадеше книги и проверяваше буркани със сушени билки. Лечебницата днес, разбира се, беше затворена – целият персонал се беше преместил на мястото на ръкавицата. Повечето от учителите също бяха извън кампуса. Ако Люк щеше да получи помощ, то тя щеше да бъде от нас.
– Добре. Клои и Бри, трябва да отидете в кабинета на г-н Клеймор и да го помолите за една унция сушен рожков, две унции агримония и три унции берберис. Ако той не е там, проникнете и ги вземете.
Очите ми се разшириха.
– Нима нямаш ключ? Ти си негов помощник.
Тя поклати глава.
– Той ми го взе, след като прочетох онази книга и отворих портала.
По дяволите.
– Какво ще направят всички тези билки? – Попита Клои, като нервно оглеждаше банята.
Шиа нави ръкавите си.
– Ще му направя запек. Без каламбур.
– Аз умирам! – Изкрещя Люк от банята.
– Ще го оправя! – Шиа изкрещя в отговор. – Вървете! – Тя ни изблъска.
– Един морков, две издръжки, три пури. Ние се справяме! – Каза Клои уверено.
Очите на Шиа се изцъклиха.
– О, Боже мой, не. Дай ми да го запиша или ще го убиеш.
Тя го надраска на лист хартия и след това излязохме от стаята. Казах си, че ако Тифани е в коридора, значи така е трябвало да бъде и трябва да ѝ дам на изпроводяк, последствията да са проклети. Но тя не беше. По дяволите.
Обърнах се наляво, за да изляза в общото помещение, когато Клои ме хвана за ръката.
– Все още е светло, така че не мога да изляза навън. Натам. – Тя ме дръпна към задната част на коридора, някъде, където никога не бях ходила.
Бях забравила за слънчевата алергия и какво трябва да е било да живееш в постоянен страх да излезеш навън през деня.
– Ако слънцето те удари…? – Започнах.
– Няколко секунди ще получа копривна треска, но повече от десет минути и ще умра от анафилаксия – обясни тя небрежно, сякаш не беше голяма работа.
– О, Боже – промълвих аз, ужасена. Не знаех, че е толкова лошо.
Тя сви рамене.
– Това е, което е. Придобивам сила и бързина и трябва да ме видиш как скачам от двайсетметров покрив. Почти не ме боли.
Усмихнах се лукаво.
– Ти умееш да гледаш на нещата от добрата им страна.
Бяхме стигнали до висока черна лакирана врата с голям лунен символ на нея, когато тя ме погледна.
– Цялото ми семейство са нощни кръвопийци, така че това не ме притеснява.
Изваждайки ключ от врата си, тя отключи вратата. Тя се отвори със скърцане и почти веднага ме лъхна влажна миризма.
– Вярно ли е, че тунелите са под земята? – Попитах, внезапно обзета от клаустрофобия.
Клои кимна и ме хвана за ръката.
– Хайде. Люк има нужда от нас, а Ръкавицата е след три часа!
Точно така. За Люк. Влязох в коридора и вратата се затвори зад нас, запечатвайки всякаква светлина.
– Можеш ли да виждаш в това? – Попитах я, протягайки ръка пред себе си. Беше буквално черно, нямаше дори сияние изпод вратата.
– Да, ти не можеш ли? – Гласът ѝ се върна към мен някъде отпред.
– Не. – Започвах да усещам, че настъпва пристъп на паника.
Тя ме хвана за ръката.
– Десет стъпала надолу – обясни тя.
Преброих ги бавно, докато вървях. По дяволите, толкова е ужасно тъмно.
Когато стигнахме до дъното, тя ми съобщи, че вече се намираме под земята, а след това ме повлече през криволичещите тунели.
– Здравей, Меле! – Поздрави Клои, а очите ми се разшириха.
– Има ли някой тук? – Попитах. Едва тогава ми хрумна, че мога да използвам фенерчето на телефона си. Извадих го от джоба си и го включих.
Една брюнетка изплува в полезрението ми и ми се усмихна.
– Небесна – каза и Клои като обяснение.
Тя се усмихна.
– Добре дошли в тунелите.
– Еми, благодаря – промълвих аз, облекчена, че вече можех да виждам стените и формите пред мен. Стените бяха направени от изгоряла червена тухла и нямаше осветление, което ми се стори странно, тъй като крушките не изгаряха нощните кръвопийци. Предположих, че това поддържа остротата на нощното им зрение или нещо подобно.
Направихме още няколко завоя, след което изкачихме едно стълбище, докато стигнахме до врата с надпис „Магьосническо крило“.
– Това би трябвало да ни изведе точно в коридора, в който се намира кабинетът на господин Клеймор – заяви Клои.
Кимнах, стискайки телефона си и списъка с билки.
Тя отново извади ключа си и отключи вратата, като я открехна на няколко сантиметра, но спряхме, когато чухме познат глас.
– Но, сър, миналата година един ученик загина в Ръкавицата – възрази Линкълн.
Цялото ми тяло замръзна и Клои стисна ръката ми.
– Да, ужасяващ резултат. И все пак ние казваме на учениците за опасността и им даваме възможност да не участват – отвърна Рафаел.
– Но, сър, ако можехте просто да изключите Бриел. Страхувам се, че демоните я търсят. Ръкавицата може да бъде особено опасно за нея – помоли Линкълн.
Изправих се под ъгъл, за да мога да ги видя. Бяха спрели в коридора, където бяха сами. С изключение на нас.
Рафаел сложи ръка на рамото на Линкълн.
– Сине, ти вече попита и моят отговор е „не“. Знам, че ти е трудно да го приемеш, но не можеш да спасиш Бриел от нейната съдба. Армията на падналите е единственото нещо, което пречи на демоните да превземат Ангелският Град. Имаме нужда от нови новобранци. Нуждаем се от надмощие, иначе светът ще потъне в мрак. Луцифер създава по сто нови демона на ден, пускайки ги на Земята, и те вече ни превъзхождат значително по брой. – Рафаел звучеше на ръба на сълзите. Той мразеше собствените си думи, усещах го.
– Знам това. – Линкълн звучеше потиснат. – Но не можеш ли просто да я прехвърлиш във втори курс?
В мен пламна гняв, че той смята, че не мога да премина Ръкавицата.
Рафаел поклати глава.
– Тя е най-голямото оръжие, с което разполагаме в тази война. Трябва да я обучаваме като всички останали, иначе само ще я инвалидизираме.
Линкълн изглеждаше примирен.
– Да, сър – отвърна той с рязък тон, след което се обърна на пети.
– Линкълн – извика след него Рафаел.
Високият Небесен се обърна и сърцето ми се разби при мъката в лицето му. Той само се опитваше да ме защити.
– Бриел е много по-силна, отколкото си мислиш. По-силна е от повечето от нас – призна Рафаел и погледът му премина през вратата, на която стояхме.
Двете с Клои затаихме дъх и отстъпихме назад, но после се чуха оттеглящи се стъпки и те изчезнаха.
Клои ме хвана за ръка.
– Добре ли си?
Взирах се в земята, а емоциите препускаха през тялото ми.
– Не знам.
Какво, по дяволите, бях чула току-що? Рафаел знаеше ли, че стоим тук? Струваше ми се, че знае.
От мисълта, че Луцифер създава по сто нови демона на ден, ми се гадеше. Като израснах в Града на демоните, те не си правеха много шеги с нас, но знаех, че постоянно атакуват Ангелският Град и други джобове с цивилни.
– Баща ми казва, че Луцифер няма да спре, докато всички не станем роби на демони – прошепна Клои.
Както и аз бях. Както беше майка ми.
– Това няма да се случи – казах ѝ през стиснати зъби. За пръв път, откакто чух пророчеството, се надявах, че то е истинско. Не бих искала нищо повече от това да убия тази гадост. Ако приемем, че това е възможно.
– Хайде. Люк разчита на нас – промърморих аз.
Когато стигнахме до кабинета на господин Клеймор, той беше заключен. Разбира се. Но с две силни рамене във вратата Клои я изкърти направо от пантите. Бързо се справихме с грабването на билките и оставихме бележка, в която обяснявахме, че е спешно и ще платим за вратата.
Когато най-накрая се върнахме в стаята, Шиа се гърчеше пред вратата, докато Люк крещеше неприлични неща.
– Ще я убия! Ще изтръгна цялата ѝ коса, а после ще я удуша с нея! – Крещеше той.
Ако Тифани оцелееше след Ръкавицата, определено ѝ предстоеше побой, това беше сигурно.
– Тук сме – извиках му, надявайки се, че това ще проработи и той ще се оправи навреме за ръкавицата. Вече го бяхме избрали за наш съотборник и нямаше да позволя да се провали.
Шиа се извърна от вратата и огледа билките ни.
– Добра работа.
И двете с Клои въздъхнахме с облекчение, че сме взели правилните.
Най-добрата ми приятелка се зае да смила билките в каменна купа и да размахва кристални пръчици над тях. После от ръцете ѝ се изстреля ярка лилава светлина и от купата се издигна кълбо дим. След като се разсея, надникнах през рамото ѝ и видях в нея лилава ромбоида.
Уау. Да си магьосник беше доста кофти.
– Той няма да каканиже цяла седмица, но това е единственото нещо, за което се сетих – обясни ни тя.
Кимнах.
– Просто го направи. Останалото ще разберем по-късно. – Може би утре ще можем да му дадем сок от сини сливи.
Шиа отиде до вратата и плъзна ромба под нея.
– Изяж това. Трябва да спре заклинанието.
– Слава Богу – отвърна приглушеният му глас.
След това зачакахме. След няколко минути чух мивката да тече, а после вратата се отвори. Люк се потеше, изглеждаше блед и сякаш беше отслабнал с пет килограма.
– Имам нужда от храна. И щом възвърна силите си, ще намеря Тифани. – Гласът му беше треперещ и слаб.
– Ужасно е, знам, но току-що чухме Рафаел и Линкълн да си говорят, а Ръкавицата звучи наистина опасно. Някой е умрял миналата година. Нека се съсредоточим върху това да се оправиш, а след като минем, ще можем да се тревожим за Тифани – уверих го аз.
Той скръсти ръце, стиснал челюст, сякаш кипеше от ярост.
– Добре – каза той след малко.
Шиа срещна очите ми с въпрос в тях, но аз не уточних нищо. Ръкавицата звучеше така, сякаш ни подготвяше да бъдем в армията на падналите, и изглеждаше напълно реална. Не като учение.
Оценявах опита на Линкълн да ме предпази, но както каза Рафаел, не можех да бъда разглезена; това нямаше да ми донесе ползи в дългосрочен план.
Беше време да се изправя пред Ръкавицата.
Назад към част 21 Напред към част 23
