Глава 2
Очите ми се отвориха и аз стиснах гърдите си. Сърцето ми се блъскаше бясно в гръдната кост. Огледах плочките и малкото двойно легло и разбрах, че се намирам в лечебното отделение. Ноа спеше на един стол, а Шиа – на леглото до прозореца.
– Бриел – издишах дезориентиран.
Може би бях сънувал някакъв шибан сън, че Луцифер се е появил на церемонията по повишаването ми в капитан и е убил любовта на живота ми.
Шиа се изправи едновременно с Ноа.
Погледите на лицата им, пълното опустошение и скръб, ме сломиха. Най-накрая разбрах, че това не е било сън. Тя наистина си беше отишла.
– Не. – Задуших се от ридание.
Шиа се втурна през стаята, като едва не се спъна в краката си, и се хвърли в прегръдките ми, плачейки.
– Опитах се. Съжалявам, толкова много се опитвах. Никъде не я видях и не я усетих – изстена тя между сълзите.
Не можех да направя това. Не отново. За една секунда цялото ми семейство се беше разпаднало на парчета, а сега всичко се повтаряше.
Избутах Шиа назад и я принудих да ме погледне. По лицето и се стичаха сълзи и сополи, а спиралата и се стичаше на тъмни линии по кафявите и бузи. Погледът към нея само ми напомняше за по-добрата ми половинка и това беше като удар в корема.
– Няма да се предадем. Никога. Разбираш ли ме?
Шиа кимна, а сълзите ѝ все още течаха.
– Да. Тя е силна… има лечебни способности. Тя трябва да е жива.
Дишах малко по-леко, знаейки, че имам някой на моя страна. Дяволът беше майстор на илюзиите, нали? Цялото това нещо с прерязването на гърлото можеше да е било на показ и тя да се измъкне оттам, а ние да я намерим.
– Вероятно вече се е освободила от него и броди из подземния свят. Да отворим отново портала и да я повикаме – предложих аз.
Устните на Шиа се изкривиха в искрена усмивка.
– Да! Ще проверя дали блокажът на портала е вдигнат. Мога да го отворя точно там, където той… я е взе.
Ноа прочисти гърлото си, като погледна неловко и двама ни.
– Хора, това не звучи безопасно…
– Ноа… – Предупреди Шиа и най-добрият ми приятел се отдръпна, вдигайки ръце нагоре в жест на капитулация.
Знаех, че той просто искаше най-доброто за мен, но намирането на Бриел или на това, което се беше случило с нея, беше най-доброто за мен.
Шиа скочи от леглото и ми помогна да се изправя – краката ми бяха слаби, но успях да се изправя.
– За какво ме лекуваха? – Вероятно за счупените ми крила. Бях ги натиснал твърде силно, но също така не си спомнях как съм стигнал дотук, което означава, че съм загубил съзнание.
Ноа погледна към земята.
– Шок.
Сърцето ми се разтуптя. Същото нещо се беше случило, когато бях загубил родителите си. Бях… изгубил съзнание, бях загубил връзка с реалността за малко. Ноа ме беше видял и през този период.
– Радвам се, че си тук, човече. – Гласът ми секна.
– Винаги. – Ноа ме потупа по гърба и всички излязохме от лечебния център и влязохме в кампуса.
С един бърз поглед прекосих големия кампус и видях, че Академията на Падналите гъмжи от охранители.
– Какво прави Раф със ситуацията? – Попитах Ноа, докато минавахме покрай кабинета на архангела.
Най-добрият ми приятел си пое дълбоко дъх.
– Той има два екипа от по двайсет души, които навлизат в подземния свят на трийсетминутни интервали, за петминутно претърсване. Работи по мрежата в целия град, но… вече загубихме двама души, така че не мога да си представя, че ще продължи още дълго.
Не.
Това беше наистина добър план… и все още не са я намерили? Главоболие пулсираше в основата на черепа ми.
– Провериха ли мястото, на което е била отвлечена? – Бяхме стигнали почти до мястото, където бях получил капитанската си значка и където Дяволът беше пренесъл Бриел оттук.
Ноа сви рамене.
– Не съм сигурен. Бях до теб.
Ноа беше страхотен приятел. Знаех, че първата му грижа точно тогава беше психическото ми здраве. Бях си изгубил душата, когато семейството ми умря, и той беше там, за да види това. Сега имах чувството, че преживявам всичко това отново и отново.
Разтърсих се, за да прогоня тези мисли от главата си. Ще я намерим. Днес.
След като влязохме в голямата стая, където я беше отвел Луцифер, успяхме да заобиколим развалините и с няколко скока над стърчащите в земята назъбени камъни стигнахме точно до мястото, където Луцифер беше отвел годеницата ми.
Очите ми паднаха на пода и на почти черния кръг от засъхнала кръв там.
О, Боже.
Това копеле.
Яростта ме обзе на вълни и се заклех точно тогава да убия този кучи син за това, което беше направил. Един ден. По някакъв начин.
Толкова бях затънал в собствената си глава, че дори не разбрах, че Шиа вече е предизвикала портала. Изглеждаше, че магическата преграда е вдигната. Толкова ми се искаше да се втурна с главата напред в отвора и да започна да крещя името на Бри, но мъртъв нямаше да съм и от полза.
Ноа хвана ръката на Шиа, преди да успее да нахлуе вътре.
– Раф има свои екипи за това.
Шиа му изръмжа, отърси се от него и извади безкрайните си оръжия. Юмруците и се увиха около двата извити диска и тя изглеждаше готова да се хвърли в бой с демоните.
Погледът ми сканира мястото отвъд отвора, търсейки някаква следа за това къде я е отвел, но видях само тухлена стена, което означаваше, че е вътре в сградата. Сградата, в която я държеше?
Шиа пристъпи напред, точно когато зад нас се разнесе познат глас.
– Спри! – Изкрещя Рафаел.
Поглеждайки назад, установих, че господин Клеймор е точно до него.
– Тя може да е там! – Изкрещя Шиа, клатейки се на петите си.
Раф поклати глава.
– Не е там. Преди часове я претърсихме и в процеса загубих един човек.
Тогава всичко в тялото ми изтръпна. Просто престанах да чувствам. Беше странно.
Клеймор махна с ръце и порталът се затвори, което накара Шиа да изпъшка от неудовлетворение.
– Слушай… – гласът на Рафаел придоби мек тон и аз знаех, че ще нанесе удар. – Може би просто ще трябва да се примирим с факта, че Бриел няма да се върне скоро и ние няма да можем да я намерим.
Какво казваха онези предавания за убийства? Че имаш четиридесет и осем часа, за да намериш жертвата, преди да си загубил всякаква надежда? Колко часа бяха минали?
– Няма как да стане! – Изръмжа Шиа.
Добре. Шиа все още имаше малко борбеност в себе си. Страхувах се, че не е така.
– Е, съжалявам, че го казвам, но не мога да рискувам повече от моята… – прекъснах Рафаел с накъсан писък.
Не знаех какво ме е обхванало, но не можех да понеса да го чуя да довършва това изречение. След като изкрещях от ярост, избягах от стаята.
– Линкълн! – Извика след мен Ноа.
Крилете ми се откъснаха от гърба ми, когато се врязах във вратата. Бяха болезнени, но не толкова увредени, колкото преди. Сигурно бях спал цял ден в лечебното отделение. Цял ден можех да я търся.
– Остави ме на мира! – Изкрещях на най-добрият си приятел и се издигнах в небето.
Не знаех накъде съм се запътил, но инстинктивно се насочих към океана. Докато летях, всеки един спомен за Бриел преминаваше през съзнанието ми толкова бързо, че си мислех, че полудявам. Никога нямаше да забравя първия път, когато я видях. Облечена в онази копринена рокля на церемонията по събуждането, тя беше най-красивото момиче, което някога бях виждал. Твърде млада за мен и с толкова силна воля, докато стоеше на сцената и приемаше факта, че е различна. Черни крила и всичко останало.
В момента, в който тези черни крила поникнаха от гърба и, сърцето ми се сви в гърдите. Знаех, че тя никога няма да бъде момиче, което мога да преследвам. Беше свързана с демони, лоша, тъмна, зла. Но тя не беше. Тя беше най-хубавото шибано нещо, което някога ми се е случвало, и да я съдя в началото беше най-лошата грешка, която някога съм правил. Никога през живота си не бях срещал човек, който да е толкова изпълнен с любов и светлина.
Преди да осъзная, се приземих на пясъка и паднах напред, ридаейки. Не можех да дишам. Имах чувството, че умирам.
Всички, които обичам, умират.
Цялото ми тяло се скова от мъка, докато се примирявах с факта, че Бриел може би наистина е мъртва, или отвлечена, или е измъчвана… или по-лошо. Всичко ме болеше, но в същото време не можех да чувствам. Сякаш имах извънтелесно преживяване. Сякаш бедната ми душа не можеше да се справи с това отново, затова беше изскочила от тялото ми и ме наблюдаваше от повърхността на Луната. Паднах на пясъка, претърколих се и се загледах в тъмнеещото небе.
– Майната ти! – Изкрещях на Бог, на ангелите и на всеки, който по дяволите ме слушаше. Това не беше никакъв живот, който исках да живея. В този момент поставих всичко под въпрос. До самото ми съществуване.
Гръдният ми кош се надигаше, докато сърцето ми се удряше в стените на гръдната ми кост. Да бъда толкова безпомощен, да не мога да отида в Ада и да я потърся… това ме убиваше.
Грохотът на приближаваща кола привлече вниманието ми, но просто не ми пукаше. Когато фаровете осветиха тялото ми, не помръднах. Вратата на колата се отвори и после се затръшна.
– Линкълн Грей – изръмжа гласът на Шиа. – Вдигай си задника глупако!
Въпреки ситуацията се усмихнах леко. Имаше причина Бриел да обича това момиче и да го направи свое семейство напук на това, което можеше да каже кръвта им. Шиа нямаше да ме остави да се правя на бебе, нямаше да ме остави да се гърча, както правеше Ноа. Тя беше по-силна от мен и щеше да ме издърпа обратно и да ме вкара в реалния свят, въпреки че не исках да се върна.
Въздъхнах и изведнъж тя застана над мен.
– Не можеш да се откажеш! – Изкрещя тя и ме погледна. – Бриел е жива. Знам го. Защо иначе Луцифер щеше да ми попречи да направя портал, за да отида след нея, ако току-що я беше убил? Просто той иска да си мислим това и всички останали се хващат на него, но не и ние. Разбира ли ме?
Надеждата разцъфна в гърдите ми, вливайки нов живот в мен. Тя беше права. Защо Луцифер би направил това? Освен ако не е искал да върнем тялото и – но не, не можех да мисля така.
Седнах, принуждавайки Шиа да се препъне назад.
– Да направим това. Никога няма да се откажа – заявих.
Шиа кимна.
– Никога не се отказвай.
Именно там, на плажа в Санта Моника, където целунах Бриел за първи път, сключих договор с най-добрата и приятелка никога да не се отказвам от нея.
Иска ми се да кажа, че го спазих…
Назад към част 2 Напред към част 4
