Глава 16
Паркът вече беше безлюден. Местните жители, които живееха близо до границата, знаеха какви гадости могат да се случат и се криеха по къщите си. Тъкмо се канех да тръгна да тичам по улицата, за да търся друга кола, която да открадна, когато един голям микробус с екипировка на Падналата армия зави зад ъгъла.
Елоди се сви назад, прикривайки сина си, сякаш за да го защити, но аз я издърпах на улицата.
– Всичко е наред. Вие сте в безопасност. Ние вече сме в безопасност – казах ѝ, като излязох на улицата и бързо размахах ръце.
Фургонът спря и когато вратите се отвориха, аз се разплаках.
Дарън и Блейк излязоха от колата с очи, широки като чинии.
– Блейк! Дарън! – Изхлипах и започнах да тичам.
Блъснах се в Дарън, който беше най-близо до мен, а ръцете му ме обгърнаха и ме притиснаха здраво.
– Господи, Бриел, мислехме, че си мъртва – промълви той в ухото ми.
Отдръпнах се, усмихвайки се.
– Измъкнах се! Избягах и тези хора ми помогнаха. Дължа им живота си – излъгах. Ако щяха да получат убежище или както там се наричаше, трябваше да е по основателна причина.
Дарън сякаш осъзна, че там има и други, и се изправи.
– Качвайте се в микробуса. От другата страна на стената има бунт.
Бунт? Точно сега? Защото сме си тръгнали?
– Демоните се опитват да се покатерят – информира ни Блейк, отвори задните врати и пренесе Елоди и сина ѝ вътре.
Очите на Дарън бяха замъглени.
– Бриел. Боже, толкова се радвам, че си добре. – Погледът му пробяга по тялото ми, сякаш търсеше наранявания. Черната демонична кръв вероятно го хвърли.
– Добре съм. Заведи ме при Линкълн! Шиа! – Изкрещях, преди да скоча на задната седалка на микробуса.
Нещо мрачно премина през лицето на Дарън, но то бързо бе заменено с усмивка.
– Шиа ще се побърка. Всички ще го направят.
Прекарахме двайсетте минути шофиране в относителна тишина. Момчетата ми задаваха по някой въпрос за престоя ми там, а аз поглеждах към Елоди със сина ѝ и им казвах, че ще ги запозная по-късно. Беше много говорене с шифър, но те най-накрая разбраха, че не мога да говоря пред тях.
– Как е Линкълн? – Най-накрая събрах смелост да попитам. – Ако се среща с някоя друга, можеш просто да ми кажеш. Не ме интересува. Просто искам той да е щастлив – излъгах, след което се подготвих за опустошението, което щеше да дойде, ако той наистина беше продължил напред след загубата ми.
Дарън се намръщи.
– Той не се среща с никоя друга. Няма как. Той е добре. Всъщност е на специална мисия за армията.
Във буса се възцари тишина и аз изведнъж не исках да знам нищо за Линкълн. Не и тук, в колата, с непознати. Исках да попитам каква мисия и къде, но се страхувах, че ще избухна в сълзи, ако ми кажат, че е твърде опасно. И все пак непринуденият начин, по който Дарън каза „в никакъв случай“ да се среща с някой друг, накара сърцето ми да се разтупти.
Вместо това седнах шокирана и се загледах в портите на Падналата академия, когато се появиха.
Стотици пъти си бях представяла, че ще се събера с Линкълн. Всеки ден в Ада мислех само за това, докато бях там. Той щеше да е на плажа с момчетата по време на плажните игри. Извиквах името му, а той се обръщаше и ме гледаше с широко отворени очи. После изкрещяваше името ми във вятъра и тичаше към мен. Ще се блъснем един в друг и ще споделим най-страстната целувка в живота си.
И през милион години не съм си представяла, че той няма да е тук, когато се върна.
– И така, Линкълн ще се върне ли по-късно тази вечер?
Специална мисия. Думите на Дарън започнаха да потъват като тухли върху подвижен пясък. Линкълн не беше тук. Беше някъде там.
– Писах на Ноа. Той не ми вярва. – Блейк ми показа телефона си, като и той, и Дарън игнорираха въпроса ми.
Блейк: Бриел е жива! Току-що я намерихме!
Ноа: Да вървиш по дяволите, лъжецо. Лоша шега.
Усмихнах им се, опитвайки се да се върна към живота на текстовете и шегите, но всъщност исках да си избода очите точно там.
Линкълн не е тук.
– Хей, мога ли да използвам телефона ти, за да се обадя на Линкълн? Сигурна съм, че ако чуе гласа ми, ще повярва и ще се прибере по-рано. – Посегнах към телефона на Блейк.
Блейк ми позволи да го взема, но се завъртя с лице към мен, с абсолютен ужас в погледа.
– Бриел… толкова съжалявам. Той е под прикритие, така че няма телефон или нещо подобно.
Когато нежната ръка на Елоди се облегна на гърба ми, изгубих съзнание. От очите ми бликнаха сълзи и аз избухнах в ридания.
– Мамо? – Момчето се вкопчи уплашено в майка си след моя срив и аз знаех, че трябва да се съвзема.
– Добре съм – казах му след миг, като избърсах сълзите от лицето си. – Просто ми липсва моят приятел, това е всичко.
Той кимна.
– Знам какво е чувството. На мен също ми липсва майка ми през цялото време.
Не бях сигурна как е възможно, но сърцето ми се разби още малко при думите му.
– Майка ти е невероятна жена – казах му, долавяйки факта, че той нарича Елоди „мама“, а Ракша – „мамо“.
Дарън паркира колата в края на училищния паркинг и видях Ноа на върха на училищните стъпала.
– Момчета, може ли да заведете приятелите ми в кабинета на Рафаел? Ще се срещнем там, след като се видя с Шиа и майка ми – помолих момчетата.
Те кимнаха, а Блейк протегна ръка, за да ме стисне.
– Толкова е хубаво да те видя, Бри. Сериозно. Толкова съм щастлив.
– Аз също. Благодаря ти. И се обади на майка ми, моля те – добавих аз.
И двамата кимнаха, след което отведоха Елоди и сина ѝ от буса.
В момента, в който излязох от джипа и започнах да вървя към училищните стъпала, Ноа се поколеба на краката си, стиснал парапета на стълбището. Но шокът му беше краткотраен, защото след секунда той се втурна в бяг.
– Бри! – Гласът му беше суров от емоции.
Отново избухнах в сълзи и се запътих към него. Бях ранена, покрита с черна демонична кръв и напълно отвратителна, но на него не му пукаше. Той се блъсна в мен, вдигна ме и ме завъртя.
– Благодаря ти, Боже! – Изкрещя той, а гласът му се задъхваше от емоция. Когато ме постави на земята, той се отдръпна и сграбчи лицето ми с две ръце. – Как?
– Един демон-лечител излекува врата ми. След това, след месеци там долу, избухнах – обясних аз.
Той ме придърпа за втора прегръдка, а след това дръпна ръката ми и ме издърпа към сградата.
Започнах да тичам с него, знаейки, че не е нужно да питам. Той щеше да ме отведе направо при Шиа.
Тичахме през кампуса, докато стигнахме до гимназията. Ноа не чакаше, а просто нахлу през вратата, където се провеждаше боен урок. В момента, в който вратите се отвориха, цялата зала се завъртя, за да погледне. Видях как устата на Тифани се отвори, а ръката на господин Брадстоун полетя към устата му, но Шиа, тя беше тази, която исках да видя.
Когато погледът ми попадна върху карамелената ѝ кожа и къдравата ѝ коса, започнах да бягам. В момента, в който ме видя, от гърлото ѝ се изтръгна стенание. Ръцете ѝ се насочиха към лицето ѝ, изцъкли очи, докато падаше на колене. Гърбът на Шиа се разтресе от силата на виковете ѝ и класът колективно се отдръпна, давайки ни място. Сърцето ми, и без това толкова крехко, се разби при емоционалната проява на приятелката ми.
Плъзнах се на колене и се срещнах с нея точно там, на пода.
– Аз съм тук. Жива съм – извиках, защото знаех, че тя трябва да го чуе. Когато ръцете ми я обгърнаха, тя изтръпна, сякаш до този момент не е смятала, че съм истинска.
– Знаех си – каза тя между сълзите си. – Знаех, че си жива.
Като отдръпна ръцете си от лицето и, тя най-накрая ме погледна, наистина ме погледна. И тогава забелязах гигантския диамантен пръстен на лявата ѝ ръка.
Ноа. Милият Ноа.
Това беше разговор за друг път. Засега просто седяхме там, плачехме и се прегръщахме, а Ноа ни гушкаше в прегръдка на сандвич.
Господин Брадстоун започна да извежда учениците, като ни даде възможност да останем насаме, когато вратите се отвориха. Погледнах назад и видях майка ми да тича към нас с Майки. Тя беше бледа и трепереше, а Майки също изглеждаше в шок. Не бях сигурна колко още може да понесе сърцето ми. Бях емоционална развалина.
Те прекосиха бързо стаята и се присъединиха към нас на пода, като държаха за ръце Шиа, Ноа и мен. Бяхме в една голяма верига от прегръдки и единственото, което усещах, беше любов и приемане. Всичко, през което преминах там долу, всяко мрачно и ужасно нещо, всичко си заслужаваше. Имаше моменти, в които исках да се откажа от живота, но усещането, че семейството ми ме държи сега, беше един от най-щастливите моменти в живота ми.
Засенчен единствено от липсата на Линкълн.
Къде си?
Всички седяхме там няколко минути, просто плачехме, смеехме се и се държахме един за друг, когато усетих две много топли, много познати ръце на гърба си.
Рафаел.
Изтръгнах се от любовния пашкул на семейството си и се изправих, позволявайки му да ме обгърне с огромна прегръдка. Крилете му се сгънаха, за да обгърнат цялото ми тяло, и аз бях обгърната от успокояващото, възстановяващо присъствие на Архангела на изцелението.
– Направих лоши неща там долу – промълвих в гърдите му между риданията си. Рафаел се беше превърнал в нещо като бащинска фигура за мен, а аз се чувствах толкова виновна, че дадох обещание на Дявола и оставих Сера долу в Ада.
– Шшш. – Лечебният му глас се разнесе към мен, мек и мелодичен. – Нищо от това няма значение в момента.
Отдръпнах се и срещнах погледа му.
– Елоди и синът ѝ в кабинета ти ли са? Те спасиха живота ми. Трябва да им позволите да останат в кампуса. Това е единственото място, което е безопасно. Всички трябва да останат в кампуса. Той не може да ни види тук. – Започнах да се паникьосвам. Сега, когато постоянното ми състояние на борба или бягство, в което живеех през последните няколко месеца, отшумяваше, аз се сривах.
Той разтри гърба ми.
– Каквото ти трябва. Те могат да останат тук завинаги. Не се притеснявай за това точно сега.
Кимнах, срещайки синеокия му поглед, и събрах смелост да го попитам какво наистина ме притискаше на сърцето.
– Раф, къде е Линкълн?
Можех да видя как сърцето му се къса по начина, по който лицето му падна, можех да го усетя по начина, по който прибра косата ми назад от лицето ми, подготвяйки ме за нещо ужасно.
– Той не се справи добре с отсъствието ти. Това го сломи, дете.
Сълзи се стичаха по бузите ми.
– Къде е той?
Раф погледна надолу към краката си, без да може да срещне погледа ми.
– Отиде в Сан Франциско, записа се в елитното подразделение на Падналата армия, наречено „Падналата съпротива“.
Спрях да дишам, а сърцето ми потъна в стомаха.
– Защо изглеждаш толкова уплашен? – Попитах го.
Очите на Рафаел се замъглиха.
– Защото те рядко успяват да се приберат у дома.
О, Боже. Линкълн… какво си направил?
Назад към част 15 Напред към част 17
