Глава 4
– Можете да влезете! – Извика Тъмният принц и Ракша отвори широко вратите.
Направих бърз обхождащ поглед из стаята и ми се прииска да повърна. В средата беше поставена голяма правоъгълна маса, украсена с черни свещи и различни форми на черепи. Луцифер стоеше в началото на масата, зад богато украсен стол. Черният копринен костюм и червената копринена папийонка прилепваха към мускулестата му фигура и той беше дразнещо красив, по един отвратителен начин.
Загледах се в костюма му и в украсата на масата.
– Хелоуин ли е или нещо такова? – Попитах сухо.
Луци се усмихна.
– Нима в Ада всеки ден не е Хелоуин? – Той ми намигна.
Как смееше тази гад да ми намига! Само Линкълн и Ноа имаха право да ми намигат. И Архангел Михаил. О, Боже, какво бих дала, ако Михаил можеше да долети тук сега и да ме спаси.
Тогава се зачудих коя е действителната дата. Тук времето беше различно.
– Благодаря ви, че ни поканихте, сър. За нас е голяма чест. – Ракша наведе глава.
Луцифер ѝ се усмихна, сякаш беше любимо дете.
– Разбира се, скъпа. Винаги ми е приятно да прекарвам време с теб.
Ужас.
„Чудя се дали са го правили“ – намеси се Сера.
О, Боже, двойно повръщане.
Той ни помоли да седнем. Имаше само две места, по едно от двете страни на домакина ни, така че се запътих към едно от тях, като очите ми се плъзнаха по носилката, където бяхме създали онова ужасно същество.
Кой би могъл да яде в тази стая?
В момента, в който седнах, вратите се отвориха и влязоха двама слуги с колички с храна. Когато пред мен поставиха чиния с пържола, картофи и зелен фасул, благодарих на сервитьора с къса кафява коса. Той се усмихна срамежливо и постави пред мен вилица и нож за пържоли.
Очите ми се разшириха при вида на приборите. Дори не ми беше позволено да се бръсна. Със сигурност това беше грешка.
„Бързо, прободи го в окото и после му отрежи топките!“ – Изкрещя диво Сера.
Погледът ми се насочи към Тъмния принц и той се усмихна, взе собствения си нож и наряза пържолата си.
„Това е тест.“
Погледнах към Ракша, която ме беше погледнала с поглед, който казваше: „Не смей, по дяволите, да се осмеляваш“.
„Направи го“ – издекламира Сера.
Протегнах ръка и взех ножа си, наслаждавайки се на усещането на тежкото острие в ръката ми. Преглътнах тежко и започнах да режа малко парче пържола.
Трябва да бъда по-умна от това. Един нож за пържола няма да убие Дявола.
След като преглътнах първата си хапка, погледнах към спътниците си по време на вечерята.
– Чудесно беше времето днес – държах се в обичайния си саркастичен тон.
Луцифер се засмя, богат и дълбок коремен смях, който беше плашещ.
– О, Бриел, толкова много ми напомняш на мен, когато бях на твоите години.
– Когато беше на моите години, ти все още беше ангел, нали? – Попитах срамежливо.
Очите му се свиха.
– Точно така.
Ядохме още няколко минути в мълчание, когато изведнъж ми хрумна нещо.
– Имаш ли нужда от храна? – Попитах го.
Той се засмя, като че ли обичаше да говори за себе си.
– Кафето ми е любимо. Обичам го черно.
Разбира се, че обичаше. Но забелязах, че някак си се измъкна от въпроса ми.
– Аз обичам моето със сметана и три захарчета – предложих аз. Не бях сигурна накъде точно отивам с този разговор; просто се опитвах да премина през тази странна вечеря, без да прецакам някого. Също така се опитвах да изглежда, че стомахът ми не се бунтува абсолютно от присъствието му.
– Ракша, как ти харесва кафето? – Попитах моята пиеща пунш сянка.
Тя се усмихна срамежливо.
– По-скоро обичам чай.
Тъмният принц ме наблюдаваше, докато бършеше устата си с черна ленена салфетка.
– Знаеш ли, Бриел, вече те познавам много добре и съм разбрал, че няма да ми сътрудничиш без малко мотивация.
Стомахът ми се сви.
– Какво? Аз сътруднича. – Опитах се да не се надувам като петгодишно дете. Думите му бяха дошли от нищото и ме изправиха на нокти.
Той сви рамене.
– Да, но за това, което предстои, ще изисквам пълното ти съдействие и лоялност.
Какво предстои? Не исках да питам.
Взирайки се в ножа в ръката си, обмислях дали да не го пробода с него във врата.
Той се усмихна.
– Искаш да ме убиеш, нали?
Захвърлих ножа и въздъхнах.
– Ти ми преряза гърлото! Накара семейството ми да мисли, че съм мъртва!
– Необходимо зло. – Той кимна. – Така е по-добре. Предназначена си да бъдеш с мен, а ако си помислят, че си умряла, това ще е по-чист изход за мен.
Гръдният ми кош се повдигаше и спадаше, докато погледът ми се стрелкаше към Ракша, чиято вилица беше подпряна на устата ѝ, а очите ѝ бяха твърди прорези.
„Убий и нея!“ – Заповяда Сера.
Майната му на живота ми.
Чувствах се замръзнала.
– Какво предстои? За какво ти е нужна пълната ми лоялност? – Това беше въпросът, който знаех, че иска да му задам. Никога нямаше да получи пълната ми лоялност и бях сигурна, че знае това. Бяхме на кръстопът.
Очите му се насочиха към бавачката ми.
– Ракша, извинявай, скъпа моя.
Устата ѝ се отвори от шок и тя остави вилицата си. Продължи да седи там, изглеждайки потисната, докато Тъмният принц само я гледаше. Накрая се изправи, наведе глава и напусна стаята.
О, Боже.
Бях изгубила апетит. Поставих собствената си вилица, скръстих ръце на гърдите си и се загледах в Луци.
Той сигурно видя огъня в очите ми, но само се усмихна.
– Сега, когато сме сами, можем да уточним подробностите по нашето споразумение.
Засрами се, копеле!
– Уговорка? – Насилих се да бъда учтива, но беше адски трудно.
Той вдигна чаша с нещо, което приличаше на червено вино – макар че можеше да е кръв – и отпи.
– Възнамерявам да отмъстя на братята и сестрите си в Небето за това, че се отърваха от мен по начина, по който го направиха, а ти си ключът към моя план. – Говореше толкова непринудено, сякаш не беше казал най-безумното нещо, което някога съм чувала.
Подсмъркнах.
– Не. И защо след толкова време? Не си ли бил „отстранен“ от хиляда години?
Очите му блеснаха от предизвикателството ми, сякаш му харесваше.
– Защото, Бриел, досега не съм имал ключа.
О, по дяволите.
„О, по дяволите“ – повтори Сера.
Линкълн беше споменал, че е чувал, че Сера е ключът към небесните порти. Тя ли беше ключът, за който говореше Луцифер?
Тъмният принц се наведе по-близо и аз усетих мириса на вино в дъха му. О, добре, значи не е кръв.
– Готова ли си за своята мотивация? – Той се усмихна.
Сърцето ми заби в гърдите. Какво ще направи той?
Събрал ръцете си, той изведнъж плясна и всички свещи избухнаха, което ме накара да подскоча. На далечната стена се разигра подобна на филмов проектор сцена, подобна на тази, която беше пуснал преди това на погребението ми, но този път… беше Шиа. Тя си гукаше сама, карайки колата ми, ако се съди по интериора. Гледката ни беше такава, сякаш седяхме точно до нея на пътническата седалка. Имаше тъмни кръгове под очите, стиснала волана с лявата си ръка. От моята гледна точка можех да видя нова татуировка на китката ѝ. Тя изобразяваше моето име, изписано с курсивни букви.
В гърлото ми заседна ридание.
– Едно движение на китката ми и мога да я накарам да разбие тази кола – подиграваше се Луцифер до мен.
Стиснах зъби.
– Не смей! – Изскърцах.
Когато Шиа спря на един паркинг, разпознах, че това е жилищният комплекс на Линкълн и Ноа. О, Боже, още няколко минути и може би ще видя Линк и майка ми.
– Или мога да кажа на хората си да вземат и нея, да я доведат тук, за да те мотивирам. – След това сцената се смени със склад, пълен с демони. Те играеха на карти, биеха се, разхождаха се наоколо. – Едно обаждане до тези хора и животът на Шиа е в моите ръце.
Каквато и сила, каквато и твърдост да бях натрупала срещу него през последните няколко дни, се разби в този момент.
– Моля те, не наранявай семейството ми. Ще направя всичко, което искаш. – Гласът ми беше едва шепнещ.
„Бриел, не! Шиа не би искала това.“
Затворих Сера, докато Принцът на мрака потупваше ръката ми.
– Добро момиче.
Не усетих нищо.
Бях мъртва отвътре.
Назад към част 3 Напред към част 5
