ЛЕИА СТОУН – Четвърта година ЧАСТ 18

Глава 18

– Какво? Няма как! Твърде много неща могат да се объркат – каза Линкълн на най-добрата ми приятелка, докато демоните напредваха към нашия брониран автобус.
– Аз съм майстор на порталите. Аз се справям с това – успокои го тя.
Линкълн я погледна с бърз поглед от типа „говориш глупости“.
– Не сме изпробвали технологията, която Метатрон ни остави, и нямаме такава за Ембърли.
Шиа искаше да отвори огромен портал към Ада и да ни накара да минем през него, а демоните да ни следват вътре, след което да го затвори, преди да отвори нов, през който да излезем, задържайки демоните там. Това беше безумен план.
– О, добре съм. Искам да кажа, че ме боли, че съм в Ада, но няма да ме убие – предположи Ембърли.
Главата на Грейс се завъртя към дъщеря и.
– И откъде точно знаеш това?
Бузите на Ембърли пламнаха.
– Мел и аз го опитахме веднъж. Не се притеснявай, започнах с поставянето на крака. Не съм глупава.
Грейс зарови глава в ръцете си, явно изгубила ума и дума пред дивата си тийнейджърка. Предполагам, че фактът, че Ембърли беше наполовина човек, и позволяваше да влезе в Ада невредима.
– Да го направим – обади се Тифани от мястото си в задната част на автобуса. – Мисля, че ще проработи, а и колкото повече демони хванем вътре, толкова по-малко жертви ще понесе армията на падналите, когато пристигне, за да ни подкрепи. Освен това ще послужи за отвличане на вниманието, докато пристигне помощ, така че да не бъдат ранени повече свободни души.
Всички я погледнахме шокирано за това, че се е съгласила с Шиа. Единственото нещо, което наруши мълчанието ни, беше удар по покрива.
Михаил?
Сега демоните стреляха по автобуса, масово, и аз се притесних, че гумите ще избухнат. Трябваше да направим нещо бързо, а да излезем от автобуса, за да се бием, не беше разумно точно сега.
– Добре, стартирай портала, докато говоря с Михаил за това – каза Линкълн на Шиа, след което скочи от шофьорската седалка, а Ноа бързо го замени.
Умът ми се завъртя, докато си поемах дълбоко дъх. Може би можех да издигна щита си, за да покрие целия автобус, да предпази гумите и прозорците от по-нататъшни повреди, докато правим това нещо с портала…
Плазмоподобната ми стена започна да се издига от тялото ми и аз я изтласках навън, покривайки Шиа, а след това и Ноа.
– Ъм… какво, по дяволите, е това? – Дрезгавият глас на Тифани се чу зад гърба ми.
Игнорирах я и се съсредоточих върху дишането си.
– О, Ембърли ми каза за това. Развълнувана съм да го изпитам. – Грейс влезе безстрашно с главата напред в щита ми, докато аз го изтънявах около тялото и, за да и направя място.
– Ласкае, а? – Коментура Ембърли, като също влезе вътре.
– Не ме докосвай с това нещо! – Тифани се запъти към задната част на автобуса, отстъпвайки от напредващия ми щит.
Извърнах очи, като избутах плазмения филм още по-надалеч. Линкълн стоеше на една от седалките, главата му изскочи от покрива, докато говореше с Михаил, докато го покривахх.
Тифани изкрещя от страх, когато щитът ми се насочи към нея, точно когато нова порция куршуми се удари в страната на автобуса.
– О, млъкни вече! – Изръмжа Шиа, опитвайки се да запази концентрацията си върху отварянето на гигантски портал с размерите на автобус към Ада. Филмът най-накрая погълна изплашената Тифани и се прехвърли върху Майки, Люк и останалите, които изглежда нямаха нищо против, когато защитната ми стена премина над тях.
След като се убедих, че съм покрил целия автобус, погледнах през предния прозорец. Лека паника ме обзе при вида на безлюдната пустош на подземния свят. Престоят ми в Ада беше оставил своя отпечатък върху мен и връщането там винаги беше най-нелюбимото ми занимание.
– Добре, слушайте. – Линкълн скочи от седалката. – Бриел, добра работа с щита. Опитай се да го поддържаш – Михаил каза, че ще ти помогне. Ноа, Михаил и аз сега ще прикрепим дисковете и ще продължим с плана на Шиа. Михаил казва, че Метатрон никога не би ни дал нещо, ако не работи на 100 процента.
Това беше само леко успокояващо, защото ако не проработеше, тогава съпругът ми, най-добрият му приятел и Михаил щяха да умрат моментално.
Докато двамата с Ноа прикрепяха дисковете към предмишниците си с кожени гривни, аз се съсредоточих върху това да запазя щита си силен. Поне стотина демони вече бяха стигнали до автобуса ни и го клатеха, стреляха по него или се опитваха да прережат гумите. Поне ги бяхме разсеяли да не убиват хората, а това имаше значение.
Ноа запали двигателя, докато Шиа дърпаше портала по-широко.
– Мога ли да помогна? – Катя се приближи до нея.
Най-добрата ми приятелка погледна магьосницата на Светлината и кимна, насочвайки я как да използва енергията си, за да помогне в поддържането на портала отворен.
– Ами ако те просто се върнат обратно? – Попита Ноа годеницата си.
– Шшшш, справям се. – Челото на Шиа беше покрито с пот, ръцете и бяха протегнати пред нея, докато тя дъвчеше устните си в концентрация. Катя също изглеждаше напрегната сега и аз реших, че да си магьосник вероятно е една от най-трудните магически дарби.
Взирах се през портала в Ада, когато видях, че от другата страна се отваря друг портал. Изглеждаше, че води обратно към този свят.
– Шиа, ти правиш два портала наведнъж? – Попитах, напълно смаяна.
Тя не отговори, цялата и концентрация беше върху задачата. Дори Катя, която стоеше до нея, изглеждаше напълно съсредоточена.
– Карай. Бързо. Сега – нареди спокойно Шиа и Ноа изстреля автобуса толкова силно, че аз политнах назад в протегнатите ръце на Линкълн.
Майки и Люк изсъскаха, докато покосявахме няколко демона, и се изстреляхме право в Ада. Тялото на Линкълн се напрегна към мен, когато преминахме през портала и навлязохме в родината на дявола. Катя и Шиа се държаха за парапета отпред, докато продължаваха да хвърлят магията си към портала.
„Моля те, Боже, пази ги“ – изпратих нагоре към мъжа горе, за всеки случай.
Автобусът вече беше изцяло в Ада и демоните тичаха след нас, точно както беше планирано.
– Добре ли си? – Погледнах към Линкълн, чиито вежди бяха свъсени.
– Да… поносимо е. – Той изглеждаше втрещен.
Облекчението ме заля, но то беше краткотрайно.
– Добре, спри! – Нареди Шиа на Ноа и автобусът спря с трясък. Намирахме се в Ада, в средата на нищото. Червена мъгла се стелеше по мръсната земя, а в далечината се виждаха няколко планини, но това беше всичко.
Погледнах зад себе си, за да видя, че демоните са ни последвали тук. Една доста голяма тълпа все още чакаше пред отвора на портала на Земята, но ние бяхме примамили около половината, което можеше да се окаже промяната, от която се нуждаехме.
Шиа си пое дълбоко дъх и плесна с ръце. В този миг порталът зад нас се затвори, задържайки демоните вътре заедно с нас.
– Сигилум – прошепна Шиа, като накара зелената светлина да пламне вътре в автобуса, след което погледна към Ноа.
– Върви! – Изръмжа тя.
Ноа не каза нищо, силно натисна газта, прекарвайки огромния ни автобус през адската пустиня към втория портал, който тя беше отворила и който изглеждаше така, сякаш води към другата страна на парка на Земята. Демоните тичаха и летяха след нас, но ние бяхме по-бързи. Куршуми и магически заклинания се удряха в автобуса, но въпреки това аз държах здраво щита си.
– По-бързо! – Изкрещя Шиа, а Ноа натисна педала до края.
Когато предната част на автобуса премина през портала към Земята, Шиа и Катя започнаха да го свиват около нас.
– Сигилум – каза Шиа в момента, в който бяхме преминали напълно, и зелената светлина отново пламна.
Ноа наби спирачки, забивайки се наполовина в нечий двор, и всички се подпряхме, опитвайки се да не бъдем изхвърлени напред.
Тогава люкът на покрива се отвори и Михаил вкара главата си вътре.
– Непослушна, непослушна. Това беше тъмна магия. – Той погледна Шиа, но тя само сви рамене, което накара архангела да се усмихне. – Браво. Да натоварим хората и да се махаме оттук.
– Какво беше това нещо със зелената светлина? – Попитах най-добрата си приятелка, докато посягах към пистолета си.
– След като те отведоха в Ада, Луцифер направи така, че да не можем да създаваме портали, докато сме в Града на ангелите.
Усмихнах се.
– Научи заклинанието и затвори демоните вътре?
Тя кимна.
– Те ще трябва да извървят доста път, за да излязат.
Перфектно.
Ниско ръмжене откъм гърба ни прекъсна разговора ни. Вълкът на брат ми искаше да мине покрай нас, очите му светеха в жълто и беше готов да се бие.
– Стой до мен – нареди ми Линкълн и ни изведе от автобуса, докато аз разтварях щита си. Трябваше да запазя силите си за битка, а човече, бях готова да се бия. Тези копелета щяха да си платят за това, което бяха направили на хората.
В момента, в който слязох от автобуса, пуснах крилата си на свобода и застанах до Линкълн с изваден меч. Един много разярен на вид демон Бримстоун предвождаше бандата адски ястреби, които се спуснаха към малката ни група.
Михаил скочи от покрива и се приземи пред нас, като държеше острието си вдигнато. От меча проблясваха сини искри, толкова ярки, че дори настъпващите демони отклониха погледите си.
– Предайте се или ще бъдете посрещнати с бърза смърт! – Гласът на Михаил се чуваше, сякаш беше усилен.
В отговор огнено кълбо от магия се стрелна във въздуха право към архангела. Михаил вдигна ръка и разсече кълбото наполовина с меча си и войната започна.
Тогава всички се втурнахме напред. Майки беше маса от мускули и козина, профуча покрай мен, за да се приземи върху демона Бримстоун и да му разкъса гърлото. Люк беше точно зад него и двамата работеха в екип.
Аз останах на страната на Линкълн, както той ме беше помолил, и тъкмо бяхме разсекли банда демони от Змийско гърло, когато един смразяващ кръвта писък привлече вниманието ми. Погледът ми се насочи по посока на шума и стомахът ми се сви. Един демон от Абрус беше вътре в затворената зона заедно с хората и беше опрял нож в гърлото на един от тях, молейки останалите да направят нещо. Вероятно да сключат договор.
Без да се замислям, се откъснах от земята и се заизкачвах във въздуха. Чух Линкълн да вика името ми, но го пренебрегнах, а погледът ми беше насочен единствено към демона с ножа. Крилете ми прорязаха въздуха, докато ги помпах по-бързо, прелитайки над високата ограда. Паднах в ямата точно зад демона на Абрис и взех главата му в ръцете си, като дръпнах бързо настрани, както ме научи Линкълн, пречупих гръбнака му.
Ръката, която държеше ножа, падна от гърлото на момичетата, докато безжизненото му тяло се сгромоляса на земята с отвратителен тътен. Вярвах ли, че демонът на Абрис със счупен врат няма да оживее някак си и да ме убие? По дяволите, не. Протегнах ръка към бедрото си, извадих меча си и с едно бързо движение отсякох главата му.
Някои от хората изтръпнаха и се отдръпнаха от гледката, но повечето не го направиха. Повечето от тях гледаха с видима омраза, която се зараждаше точно под повърхността.
– Дойдохме да ви заведем в Града на ангелите. Свободните души вече не са добре дошли в Града на демоните – казах на групата, след което се извърнах, когато забелязах бели крила в периферното си зрение.
Линкълн.
Съпругът ми преряза оградата, сякаш беше направена от масло, като направи дупка, през която хората да се изкачат. Но вместо да побягнат към свободата или да се разплачат от радост при обявяването ми, хората просто ме гледаха със сълзи на пълна скръб в очите.
Едно младо момиче с яркочервена коса, което изглеждаше на около дванадесет години, пристъпи напред.
– Очаквате да оставя майка си в тази дупка? И баба ми също?
Тя ми напомни за мен самата, когато за пръв път дойдох тук – горчива и пълна с омраза. Проследих погледа и отвъд оградата до жена на средна възраст с червена коса и червена татуировка на челото с полумесец.
Не беше честно. Демоните караха хората да подписват доживотни договори за малки и прости неща като работа, пари, власт, кола, храна, изцеление. Неща, които би трябвало да можеш да отработиш за около година.
То. Не беше справедливо.
– Майка ти и баба ти са направили своя избор, когато са избрали да се съюзят със злото. Но за теб все още има шанс и съм сигурен, че говоря от името на семейството ти, когато казвам, че те биха предпочели да си сама в Ангелския град, отколкото да израснеш тук като роб на демон, което сега е единствената ти алтернатива.
Думите на Линкълн ме шокираха. Той винаги беше мразил това място, тези хора. Винаги е бил безчувствен към причините, поради които хората сключват робски договор. Не можеше да помогне, не познаваше техните порядки. Но аз не бях. Аз знаех. Самата аз бях на това място, но също така току-що бях получила прозрение.
Защо, по дяволите, играехме по правилата на демоните?
– Просто тръгвай, скъпа. – Червенокосата майка се разплака, докато Линкълн кимаше и хващаше момичето за ръка. Щеше да я вземе с ритници и писъци, ако се наложеше, знаех, че щеше да го направи.
– Не, няма да разделяме семейства – изръмжах аз и Линкълн ме погледна с изпълнени с объркване очи.
Завъртях се по вързаните с демони членове на семействата, които стояха около клетките и плачеха мълчаливо за близките си.
– Не ме интересува и повече няма да играя по правилата на демоните! – Изръмжах. – Ако сте готови да си тръгнете, да оставите всичко и да започнете живота си наново в Ангелския град без работа, без помощ, тогава отправям тази покана към всеки, който иска да напусне това място днес. Започнете на чисто.
Линкълн издаде зад гърба ми задушаващ звук, но беше твърде късно. Радостните сълзи и шумове бяха започнали и хората се втурнаха напред, за да напуснат клетката и да се присъединят към близките си.
Когато се завъртях, видях, че Михаил се е присъединил към нас, застанал точно зад Линкълн с нечетливо изражение на лицето.
– Не можеш да го направиш, Бриел – заекна Линкълн.
Погледнах към Михаил, лидера на Падналата армия.
– Току-що го направих. Със собствената си свободна воля избрах да разширя безопасното убежище за всеки човек, който го иска. Ако Бог не е съгласен с това, може да ме удари точно тук. – Сложих ръка на хълбока си, за да подчертая тезата си.
Михаил се усмихна.
– Ти взимаш пример от Ембърли.
Линкълн се обърна към Михаил.
– Не можем да го направим, нали? Демоните ще дойдат за робите си. Те ще… ние ще воюваме ден и нощ, защитавайки границата от тях.
Михаил сложи ръка на рамото на Линкълн.
– Ние вече воюваме, сине. И както каза Бриел, тя е свободна да използва волята си, за да разшири каквито иска покани. – След това погледна към мен. – Макар че трябва да кажа, че през всичките години, в които познавам Създателя, не съм го виждал нито веднъж да поразява някого с мълния по главата. – Той ми намигна.
Бузите ми се нагорещиха. Добре де, може би подигравката ми с Бога не беше най-зрялото нещо, но в момента ми се струваше подходяща.
– Значи могат да дойдат?
Михаил вдигна ръце.
– Не знам къде да ги настаним, как да ги нахраним и облечем, но ще намерим начин.
Еуфорията се разпространи по крайниците ми. Бях направила нещо по прищявка и се чувствах невероятно.
– Ще ни трябват още автобуси – казах на момчетата.
– Ще се обадя на Раф. – Линкълн звучеше победено, сякаш до този момент не е имал представа за каква луда жена се е оженил.
Докато стъпвах върху трупове на мъртви демони и помагах на семействата да се качат в автобуса към свободата, не можех да не се запитам дали баща ми ме гледа отвисоко. Надявах се, че съм го накарала да се гордее, защото със сигурност току-що бях създала много работа за Падналата армия.
Вкарахме двайсет автобуса с хора, свободни души и вързани с демони, в Ангелският Град, преди демоните да успеят да затворят границата и да ни попречат да влезем. Слухът за моето предложение се беше разпространил из целия град и хората идваха на тълпи, за да приемат предложението. Повечето от Замърсената академия също избягаха. Не ни оставаше нищо друго, освен да ги захвърлим в четирите големи парка в Ангелският Град и да им кажем, че ще измислим как да ги нахраним и облечем веднага щом успеем.
Тази нощ се роди десетпроцентният десятък. Идеята беше на Рафаел. Всеки гражданин на Ангелският град, ако желаеше и можеше, щеше да даде 10 процента от своите дрехи, храна, пари, всичко, което можеше да отдели за нашите нови гости. Резултатите ни поставиха на колене. Никога не съм се гордяла повече, че съм част от този град, отколкото точно тогава. Нашите граждани се справиха повече от добре. Те донесоха стари матраци, палатки, дрехи, радиоприемници, гримове, играчки за децата, храна, пари. Хората даряваха времето си, подстригвания, понички „Блас“, всичко, за което се сетите, за да помогнат на бежанците. Наблюдавах от края на парка, опитвайки се да сдържа сълзите си от заобикалящите ме прояви на доброта.
Един мъж, който притежаваше стара фабрика за тапицерии в края на града, дари цялата си сграда; каза, че тя е била на семейството му повече от век и той иска да я запомни именно така. Тя беше на пет етажа и имаше достатъчно място, за да побере всички – ако семействата бяха готови да се съберат и да споделят пространството.
Никога не съм имала по-голяма вяра в човечеството и в дълголетието на нашата раса, отколкото в този момент.
– Направила си страхотно нещо. – Михаил сложи ръка на рамото ми, докато гледах как гражданите на Ангелският град оставят все повече и повече дарения.
Поклатих глава.
– Не го направих аз. Всичко това е тяхно дело.
Михаил се наведе напред.
– Но те не знаеха, че са способни на това, докато ти не им даде възможност – прошепна той, стисна рамото ми и се отдалечи.
Шиа се запъти към мен, очите и бяха облени в сълзи.
– Не аз плача, а ти плачеш – каза тя и аз се засмях, а собствените ми неизплакани сълзи замъглиха погледа ми.
Ръката и се озова около раменете ми и ме стисна.
– Хубаво е да видиш толкова много любов насред толкова много омраза.
Кимнах.
– Така е.
– И сега какво?
Вече не можех да избегна неизбежното. Луцифер беше вдигнал нивото на играта си, както и аз.
– Сега лекувам Сера, марширувам в Ада и отрязвам крайниците на Луцифер, преди да го изгоря жив.
– По дяволите, ти ще отидеш там – отбеляза Шиа.
Аз ще го направя. На този маймуняк му беше изтекъл срокът на годност.

Назад към част 17                                                                  Напред към част 19

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *