Глава 2
ШЕСТ МЕСЕЦА ПО-РАНО
КАТ
Бях си гледала работата, седях в кабинета си, гледах счетоводните книги и се чудех как, по дяволите, ще запазя бара си на повърхността, когато единственото, което прави, е да губи пари, които нямам… Бях си гледала работата, опитвайки се да се справя с всички гадости в главата си… Никакви пари, шибани клиенти, никакъв Кларк, защото той си тръгна и се изпокарахме – остави ме да се справям с всичко – нито телефонно обаждане, нито бележка, нито една проклета дума от него… и тогава влезе шибаният Нейт Ноулс, за да направи деня ми още по-срамен. Не само, че пивоварната ми диша във врата, за да си поиска своя литър плът, но и най-опасният човек на земята седи пред мен с усмивка на лицето, защото знае, че не мога да му дам и пукната пара.
Той знае, че този бизнес е на колене.
Знае, че не мога да платя, и предполагам, че е дошло времето на моята разплата.
Само че… то не е дошло под формата, в която си мислех, че ще дойде. Помислих си, че ще ме отведат, може би ще ме прострелят в главата, за да се освободя бързо от целия стрес, който носех със себе си през последните няколко месеца. Но не. Вместо това Нейт, Господарят на престъпността, влезе тук, сякаш мястото му принадлежи, и хвърли ръкавицата…
– И така, искаш ли да сключим сделка? – Питам, захласната, че може би съм оцеляла още един ден.
– Да – отговаря той, а тъмните му тонове не помагат да се облекчи тревогата в съзнанието ми.
– Но не платих навреме – казвам, чудейки се в коя алтернативна вселена съм се събудила, за да ми даде още едно спасително въже.
– Напълно съм наясно с този факт, мис Уилтшир. – По дяволите. Начинът, по който произнася името ми, ме кара да треперя от… нерви? Вълнение? Сигурно и двете, с добавено чувство на страх за добро.
– И защо бихте направили това? – Питам, страхувайки се от отговора, но все пак съм заинтригувана.
Той се засмива, докато сяда на мястото срещу мен, от другата страна на бюрото ми, и, по дяволите, само шумът е достатъчен, за да те привлече и да те накара да искаш този човек за свой… ако не беше кретен, който се грижи само за себе си, разбира се.
– Защото искам да те чукам – казва той, очите му са тъмни, устните му са събрани в права линия, а кикотът, който пусна преди секунди, отдавна е изчезнал.
Устата ми се отваря и затваря като риба на сухо. Секундите минават и се превръщат в минути, а тишината ни поглъща.
Той иска да ме чука?
Какво, по дяволите?
В друг живот сигурно щях да съм доста щастлива да скоча върху члена му… Искам да кажа, че е прекрасен, няма съмнение в това. Тези морскозелени очи са завладяващи, тази изсечена челюст просто ме моли да прокарам език по нея, тези широки рамене са създадени за ноктите ми, които да се забият в тях, докато го яздя, тази черна коса моли да бъде дръпната и пръстите ми да се преплетат през нея, докато се срастваме заедно… и после това дупе е като от каталог, където само най-красивите мъже украсяват страниците. А татуировката, която виждам, се вие нагоре по шията му и спира точно под ухото му… Господи, трябва да се овладея.
– Виждам, че се бориш там, така че нека ти го разясня – започва той, докато седи там и доминира в стаята. – Искам да те притежавам, да те командвам и да те сломя. Искам да се нуждаеш от мен така, както никога досега не си се нуждаела от никого. Искам да бъда твоето всичко и повече, – казва той, а морскозелените му очи се впиват в светлосините ми.
– Защо? – Прошепвам, докато се опитвам да успокоя бушуващото си сърце.
– Защо не? – Контрира той, изглеждайки хладнокръвен като шибана краставица.
– Защо не? – Повтарям му, като гласът ми не скрива емоциите, които ме обземат. – Току-що каза, че искаш да ме притежаваш, да ме командваш и да ме пречупиш… Прости ми, че съм повече от малко объркана какво, по дяволите, се случва тук.
– На първо място, ще трябва да овладеем тази твоя потна уста. Няма да позволя на жена ми да пуска плюнко-бомби навсякъде – казва той и аз се чувствам така, сякаш вятърът напълно е излязъл от платната ми.
– Жена? – Питам. – Искаш да се омъжа за теб?
– Да. – Без допълнителни обяснения, само едно просто „Да“, сякаш това решава нещата.
– В никакъв случай. Не става – казвам, поклащам глава от една страна на друга, а очите ми са широко отворени от шок.
– Е, тогава, мис Уилтшир, изглежда, че имате две възможности. Първо, да станете моя съпруга и да живеете доста приличен живот, в който ще имате защита и сигурност, или второ, да умрете. Изборът е ваш.
Избор?
Нямам никакъв избор, по дяволите! Той луд ли е? Разбира се, че е луд. Той е Нейт Ноулс, престъпник и пълен луд. Бях идиот, че си фантазирах за него на първо място, така да се каже.
– Бъди моя жена или умри, изборът е открит, нищо не е скрито – казва той и аз не мога да помогна на саркастичния смях, който ме напуска.
– Нищо скрито? – Замислям се. – Нали не очакваш да повярвам на тези глупости?
– Отново с вулгарните думи – казва той, става, закопчава сакото си и заобикаля от моята страна на бюрото, докато застане до мястото, където седя аз. Обръща стола ми с лице към себе си, навежда се и поставя ръцете си от двете страни на стола ми, затваряйки ме, обгръщайки ме, докато вкусният му аромат нахлува в сетивата ми. И докато се навежда, устните му се изравняват с моите и аз не мога да не забележа колко са пълни. Сърцето ми се разтуптява, кръвта ми се изпомпва, а вагината ми изтръпва, защото явно иска това, което е точно пред мен, дори когато главата ми се бори срещу всичко, което този мъж представлява. Смъртта, насилието, престъпленията… това е толкова далеч от моя свят… и трябва да спра да гледам тялото му, защото лесно мога да се отпусна върху този човек. Обзалагам се, че се чука здраво и… За Бога, престани, Кат.
Бързо премествам погледа си обратно нагоре, но когато сключвам очите си с неговите, се страхувам, че това е било грешка. Очите му са гладни, виждам го. Вижда ме като шибана играчка, която може да унищожи, но всъщност не ме познава и няма да позволя на някакъв престъпен лорд да повярва, че ще убие духа ми. Решителна съм, също като него, и ако трябва да стана негова жена, за да оцелея, нека така да бъде.
Ако спечеля доверието му, мога да го унищожа, както той се опитва да направи с мен.
– Имаш двадесет и четири часа, за да направиш своя избор – казва той с дълбок, тих глас, преди да се отдръпне от мен и да се насочи към вратата на кабинета ми.
– Чакай – викам аз, когато ръката му спира върху дръжката на вратата. Той бавно се обръща, докато аз си проправям път към него, докато не заставам пред него, вдигнала поглед нагоре, възхищавайки се на това колко адски красив е той. Само ако не беше задник, който обича да се бърка в живота на хората.
Мисля си за бара си и за това как години наред съм се трудила, за да се стигне до нищо.
Мисля си за това как Кларк напълно ме прецака и как просто избяга, защото е проклет страхливец.
Мисля си за гадния си апартамент, в който всеки месец се мъча да посрещна вноската за наем, защото Кларк никога не ми е помагал да направя нещо.
Мисля си за това колко глупава бях да остана с Кларк и как това ме доведе до този момент.
Да се омъжа за престъпник или да умра.
Господи, това не можеш да го измислиш.
И когато осъзнавам, че ще трябва да се сбогувам със сегашния си живот и да приема нов, отварям уста и говоря, преди да имам възможност да променя решението си.
– Не ми трябват двадесет и четири часа, – казвам аз, а в мен прозира решителност. – В играта съм.
Назад към част 1 Напред към част 3
