***
– Каси!! Касинка, ставай! – Удар по вратата и силни викове на приятелката ми.
– Като че ли се разбрахме, ти не изкривяваш името ми, аз не пипам твоето – измърморих, излизайки към нея.
– Здравей, Хранушка – тя не обърна внимание на забележката ми и се втурна да прегръща котарака, който изпълзя след мен. Хран с достойнство понесе и подигравката с името си, и горещите прегръдки, но все пак побърза да се отърве от тях, изваждайки ноктите си.
– Да вървим вече – дръпнах за ръка приятелката си. – Знаеш, че не обичам да закъснявам, а трябва да тичаме до другата сграда. Извини ме, утре ще ти върна тетрадката. Вчера, честно казано, нямах сили да преписвам лекцията…
– Няма страшно, после ще ми я върнеш – махна тя с ръка.
– Серас, Даес, стойте! – Чу се отнякъде зад нас.
Обърнахме се и видяхме Далин. Изникна глупавата надежда, че занятието е отменено и момчето бърза да ни зарадва. Аз, разбира се, обичам да уча, но желанието да поспя поне малко повече се превърна в натрапчива идея през последните две години. Като се има предвид, че през по-голямата част от нощите с Хран или учим, или се мотаем из града, това не е учудващо. Учудващо е, че все още не съм в състояние на оживял мъртвец. А междувременно Далин вече беше стигнал до нас.
– Отписват ни от първия час – съобщи ни с широка усмивка нашия състудент: Ето кой определено е доволен от преместването! – Помолиха ни да се съберем пред кабинета на Бриар.
Когато се съгласих да се преместя, не предполагах, че ще се налага да попадам под скалпелния поглед всеки ден. А тук всеки ден е празник.
– А Курсо къде е? – Учуди се Рина, като не видя втория гений от тази двойка.
– Не знам – сви рамене той – в стаята му явно го няма. Добре, когато дойде на лекция, преподавателя ще му каже, че са ни взели.
Пред кабинета вече се беше събрала цялата ни новосъздадена група. От бойците избраха две момичета и две момчета. За мое неудовлетворение, една от тях се оказа онази червенокоска, която изложи заключенията си на последния урок. Нещо в нея ме тревожеше. Интуицията ми подсказваше да бъда предпазлива, а аз бях свикнала да ѝ вярвам.
Не успяхме да попитаме дали някой знае повода за събранието ни, когато от кабинета излезе самия виновник на тържеството. Магистърът, който изглеждаше по-мрачен от облаците, строго огледа компанията ни, спирайки погледа си върху мен.
– Господа адепти, аз самия не очаквах, че вашата практика ще започне толкова рано. Но се появи изключително удобен случай, при това не извън академията. Затова моля всички да ме последват! – Той ни махна с ръка и се затича към изхода на сградата. Нещо не ми харесва тази ситуация. Какъв удобен случай? И какво означава не извън академията? Някой е убит на територията на академията?! Още повече се разтревожих, когато разбрах, че се насочваме към нашата сграда. И ни заведоха в мазетата. Може би има материал за нас в лабораторията си? Ако всичко беше толкова просто. В далечината на пода се виждаше тъмно тяло. До него видях Аларик, който мрачно разглеждаше нашата компания. Като видя мен и Рина, той потъмня още повече. Какво се случва? И тогава до мен се разнесе приглушената въздишка на Серина, а аз най-накрая се приближих достатъчно, за да видя жертвата. Когато казах на Рина, че половината от адептите няма да завършат курса, не мислех, че отпадането ще започне толкова бързо и още по-малко по такъв начин. В локва кръв и с малък нож, стърчащ от гърдите, лежеше втория ни умник – Моран Курсо.
– Сега изслушайте реда на работа. Криминалистите оглеждат тялото и на глас назоват всички намерени улики. Бойците слушат внимателно и правят предположения – все така мрачно и безстрастно съобщи магистъра. Но се съмнявам, че Рина и Далин го чуха. Те с ужас гледаха разпростряното на пода тяло.
– Защо стоим? Започвайте! – Извика той и добави: – Адептка Серас не участва в огледа. – С бързи стъпки се приближи към мен и, хващайки ме с мъртва хватка за ръката над лакътя, ме отдръпна от останалата група. Аз се намръщих от болка, но мълчаливо го последвах.
– А сега разкажи подробно, адептка, какво правеше тук? – Студено попита магистъра, най-накрая разтваряйки пръстите си.
– В какъв смисъл? – Намръщих се аз.
– Срещнах те на няколко метра от мястото на убийството, приблизително по времето на смъртта – заяви той, пронизвайки ме с поглед.
Изтръпнах. Изглежда, че си навлякохме големи проблеми.
– Изплюй го, адептка – повтори той искането си.
– Всичко, което можах, ви казах още вчера. – Спокойно, спокойно. Вземи дълбоко въздух и издишай. Колкото се може по-малко лъжи, колкото се може повече истина. Или полуистини.
– Тоест, изгубихте котарака и го търсихте през нощта в мазетата? Все още не е убедително.
– За съжаление, това е единственото ми оправдание – разперих ръце.
Магистърът се намръщи:
– Добре. Значи, вчера сте се канели да си лягате, но вашия котарак е изскочил през вратата и сте тръгнали да го търсите, правилно ли?
Аз само кимнах в отговор.
– Защо тогава сте били с пътнически плащ?
– В коридорите е студено вечер… – Голи факти, никакви лъжи.
– Да приемем – продължи той, разглеждайки ме внимателно. Подозирам, че е хвърлил някакво заклинание, което определя лъжата, и сега следи реакцията ми. Спокойно, Каси. След трансфера не сваляме амулета, който потиска такива неща, за всеки случай… Всички вярват в това, което искам, така че най-важното е да бъдеш по-уверена в себе си. Магистърът междувременно продължи разпита: – Откъде влязохте в този коридор?
– Не знам. Казах ви, че не виждам в тъмното – въздъхнах тежко.
– Защо не носите очила? – Опита се да ме хване в капан. Няма да се получи, съжалявам.
– В стаята се ориентирам и без тях, а към вечерта очите ми се уморяват от очилата. Свалих ги и не успях да ги хвана, когато бягах след котарака. – И пак нито дума лъжа! У дома наистина ходя без очила, защото не се нуждая от тях, а това, че очите ми се уморяват, е истина.
– Тоест, не си чула и не си видяла нищо? – Усещайки, че не лъжа, той отслаби погледа си и аз успях да си поема малко по-свободно дъх.
– Чух – реших да кажа малко истина. Това е Курсо! Да, никога не сме били приятели. Но той беше един от нас. – Чух стъпки наблизо. Затова не извиках котарака, страхувах се… – Сведех поглед, спомняйки си как после крещях.
– Откъде ги чухте? – Веднага се хвана за следата магистъра.
– Не знам. В тъмното е трудно да се ориентираш по звуците. Мога само да кажа, че когато стигнах до вас, те вече бяха замлъкнали. – Сама се опитвах да си спомня откъде съм влязла в фаталния коридор и как съм излязла на това място. Но горчивата истина е, че в тъмното наистина можех да вляза там по всякакъв начин. Малко по-късно ще мина отново по прехода, вече с осветление. Жалко, че има няколко врати-изхода, а през нощта аз се отбих в първата, решила, че именно Хран я е отворил.
– Нищо друго ли не видяхте? – Попита за последен път преподавателя и ме доведе до край.
– Слушайте – почувствах подходяща злоба и казах строго – смятате ли, че е толкова подозрително, че не съм видяла нищо? Мислите, че съм го убила и сега чакате да проговоря? Тогава просто погледнете в личното ми досие, където е подробно описано, че благодарение на небрежността на нашата любима администрация имам трета степен на химическо изгаряне на очите. Не подлежи на възстановяване. Щастие е, че не се удрям в стените. Дори и да срещна някого, вместо подробен портрет бих могла да ви опиша голямо размазано петно. – Едва си поех дъх от тирадата.
Наоколо цареше оглушителна тишина. Обърнах се и разбрах, че цялата група слушаше моята вдъхновена жалба. После бавно осъзнах на кого съм се разкрещяла. Обърнах се. Аларик ме гледаше със съчувствие, Бриар – с раздразнение.
– Извинете – тихо се извиних – нерви.
– Не се нервирайте така, адептка – уморено въздъхна преподавателя. – Никой не ви обвинява в убийство. За сега. Ако това ви утеши, вчера няколко минути наблюдавах как идвате към мен, вкопчена в стената. Вие се влачехте към тялото, а не от него.
– А вие кога го намерихте… Него? – Не можах да нарека бившия си състудент труп.
– След като ви изпратих. Чакайте, ще си поговорим. – Той се обърна и се върна към групата, явно за да разбере резултатите от работата на младите специалисти.
Прилепих се към стената, но като разбрах, че краката ми не ме държат, се свлякох на пода.
– Не седи на студеното. Ти си момиче, ще ти навреди – прозвуча над главата ми. Погледнах нагоре и видях Аларик. Бях забравила, че стои тук.
– Нямам сили – тихо отговорих аз. – Как да си представя, че го убиват на няколко метра от мен… – Разперих рамене. Стражът въздъхна, щракна с пръсти, от което каменния под под мен се затопли, и седна до мен.
– Беше ли ти приятел? – Попита той съчувствено.
– Не, просто състудент. Ходехме заедно на лекции, понякога си помагахме като приятели, но не общувахме много. Той беше добър човек и определено не заслужаваше това – поклатих глава.
– Изплаши ли се? – Стража ме погледна криво.
– И това, но аз можех да го спася, ако знаех, че е там.
– Не можеше – поклати глава Аларик.
– Защо? – Веднага се изправих. – Ако сме лечители, това не означава, че не можем да се защитим.
Вечно ни обвиняват, че сме безсилни. Да, не владеем бойни заклинания, но това не означава, че не можем да се защитим.
– Не се разпалвай! – Вдигна ръце той. – Магията тук няма нищо общо. Разбираш ли, по времето, когато са забили ножа в младежа, той вече е бил мъртъв.
– Откъде знаете?
– Нашите специалисти вече са били тук. Трупът е оставен специално за вас.
– Защо?… – Прошепнах аз.
– Урок – отговори ми мъжа.
– Разбирам, че е за урок – отвърнах раздразнено. – Защо точно неговия труп? Той е наш съученик, а за някои и приятел!
– В това се състои вашия урок – мрачно отвърна стража. – Такава е работата ни. Никога не знаеш кой от близките ти познати утре ще се окаже в списъка на заподозрените или сред жертвите. Но вие трябва винаги да оставате професионалисти.
Аз мълчах. Всичко е ясно, но колко жестоко. Седяхме мълчаливо и гледахме как магистъра изслушва обясненията на моята група. Не се чуваше за какво говорят, а не исках да се приближавам. Затова разглеждах тялото, което доскоро беше един от главните гении на нашия факултет, и се опитвах да направя това, което магистъра очакваше от нас. Да се абстрахирам от ситуацията и да оценя случващото се от професионална гледна точка.
Кръвта е твърде малко за такъв удар, което означава, че в този момент той наистина вече е бил или мъртъв, или под въздействието на някакво лекарство, забавящо сърдечната дейност. Ножът в гърдите му ми беше познат. Естествено, всички в нашия факултет ползват такива. В алхимията често се налага да се почиства или реже нещо, затова всички в групата имаха малки ножове. Често ги бъркаха, защото бяха купени от един и същи магазин. Когато се вгледах по-внимателно, открих доказателство за собствената си невинност. Ъгълът, под който беше забит ножа. С моя ръст не бих могла да ударя така. Моят удар би бил повърхностен или по-нисък, а ъгъла по-малък. Мисълта ме зарадва, но всички тези разсъждения имаха гаден привкус. Все пак до професионалист съм още далече.
От мястото си виждах отлично бледите, напрегнати лица на Рина и Далин. Бойците бяха абсолютно спокойни. Все пак не техен приятел лежеше там на пода. След няколко минути магистъра пусна всички на занятия. Рина се оглеждаше през цялото време, подозирайки нещо лошо, тъй като ме бяха извикали веднага и не ме пускаха. Незабележимо ѝ кимнах да си тръгне. Бриар явно искаше да разбере нещо от мен без излишни свидетели.
Веднага щом всички се разпръснаха, магистъра се обърна и ни повика да се приближим. Станах от пода, изтупах полата си и се насочих към него.
– А сега ми разкажи това, което те не са намерили – заповяда магистъра.
– Защо? – Намръщих се аз. – Вашите специалисти го прегледаха. Те забелязаха всичко, което моите състуденти пропуснаха. Едва ли ще кажа нещо ново.
– Вие сте моя студентка, а аз съм преподавател, така че изпълнете молбата ми – отсече той, освобождавайки ми достъпа до… Тялото.
Въздъхнах, коленичих и започнах преглед. Раната беше чиста, ножа беше забит с един удар до дръжката. На китките намерих синини и малки драскотини. Значи или го бяха вързали, или е имало борба и той се е съпротивлявал, но това момчетата със сигурност са забелязали. Празно портмоне лежеше до ръката му. Обир? Затова ли се е съпротивлявал? Няма нищо друго интересно. Огледах се още веднъж. Е, а това е необичайно за Курсо. Маншетите на ръкавите бяха разкопчани. Дреболия, но момчето беше патологичен чистник и перфекционист. Дърпнах ръкавите и намерих това, което магистъра искаше от мен. На лакътя, като синьо-лилаво цвете, се разцъфтяваше синина. Дръпнах втория и открих същото. Не може да бъде… Само не той!
– Знаеш ли какво означават такива синини, адептка? – Прозвуча над главата ми студен гласа на магистъра.
– Знам – прошептах в отговор. – Синият лотос е наречен така не само защото основния компонент на наркотика е това цвете, но и защото при употребата му по тялото се появяват такива „цветя“, подкожни кръвоизливи. Но това не може да е истина! – Вече по-силно заявих аз. – Това е Курсо! Той като алхимик най-добре знаеше последствията от тази гадост и не би я опитал. А ако изведнъж го направи, в някакъв паралелен свят, то със сигурност не би превишил дозата.
– В академията е трудно да се учи, може би не всички се справят със стреса толкова успешно, колкото вас – възрази Бриар.
– Все пак не вярвам – поклатих глава, като се изправях.
– Да вярвате или не, това е ваше право. – Той ми подаде ръка, за да ми помогне (колко сме учтиви). – Групата все още не знае за появата на наркотика и ще се постараем колкото се може по-малко хора да разберат за това. Но вие от самото начало сте замесена в цялата тази история с лотоса, затова имам предупреждение и молба към вас. – Той потъмня още повече. – Има подозрение, че някой от адептите е започнал разпространението на синия лотос на територията на академията. Ще ви помоля да наблюдавате околните. Ако забележите някакви признаци на употреба или просто някой започне да се държи странно, веднага ми съобщавайте.
– Предлагате ми да шпионирам състудентите си? – Не повярвах на ушите си.
– Просто ви съветвам да бъдете по-внимателна. Трябва да спрем разпространението възможно най-скоро. Сама трябва да разберете, че следващата жертва може да бъде всеки. Например, някой от вашите приятели – продължи той да ме пронизва с поглед.
– А сега вие ме… Какво, заплашвате ли ме? – От изненада устата ми почти се отвори.
Аларик рязко се обърна и се разкашля, опитвайки се неуспешно да скрие смеха си.
– Адептка Серас! – Изглежда, че го разгневих. – Престанете да ме правите на чудовище! Моля ви да ми помогнете в разследването на убийството на вашия състудент, а вие ме обвинявате за всички смъртни грехове.
Да, малко прекалих, но съм на ръба…
– Извинете – избухнах аз. – Ще ги наглеждам! – Макар че, освен Рина, няма кого да наглеждам.
– Чудесно – мрачно кимна той към мен. – А сега на занятия! И не се разхождайте вечер по територията. Сама виждате какво става.
– Довиждане! – Обърнах се и побързах да се махна от тях. Точно зад ъгъла се натъкнах на Хран.
– Вече знаеш? – Намръщих се аз, като се насочих към стаята си, тъй като до следващия час имаше още доста време.
– Да, чух всичко – призна той.
– Смяташ ли, че трябваше да им кажа? – Изразих мисълта, която ме тревожеше.
– За изхода? – Уточни котарака.
Аз кимнах.
– Не, правилно си направила, че не си казала нищо – той поклати глава. – Трябваше да обясняваме твърде много. Разбира се, жалко за Курсо, но собствената кожа е по-скъпа. Тази информация вече не може да го върне, а на нас с теб ни предстои да направим още много неща.
Наведох глава, съгласявайки се. Всичко беше правилно, но съвестта ми не искаше да млъкне.
– И още нещо – добави Хран – боя се, че днес ще трябва да отложим похода до архива.
– Защо?
– По-добре да обиколим всички тайни проходи през нощта. Да поставим сигнални устройства и капани. Не бих искал ти да си следващата, която ще лежи на пода – сериозно каза той. – Изобщо не бих искал да има следващ.
– Значи не си съгласен, че е някой от адептите? – Заключих аз.
– Ако е от адептите, то не е от вашите. Тайнственият гост напусна сградата през един от тайните проходи. По-нататък не го последвах, чух вика ти и се върнах обратно.
– Видя ли кой е? – Нетърпеливо зададох главния въпрос.
– Не, само фигура в тъмен плащ – разочарованно поклати той глава. – Мога да кажа със сигурност, че беше мъж. Фигурата беше едра.
– Какво се случва около нас? – Въздъхнах уморено.
– Не знам, но изобщо не ми харесва – отговори косматия ми приятел.
– Повярвай ми, и на мен също.