***
– Какво ровиш там? – Просъска Хран, докато аз се опитвах да отворя задната врата на архива с шперца.
– Не говори под ръката ми – прошепнах в отговор – махна ли сигналните заклинания?
– Разбира се – кимна той и в този момент се чу щракване от отваряне на ключалката.
Бързо се промъкнахме вътре и затворихме вратата.
– Ето и последния архив – прошепна котарака, оглеждайки огромното количество прашни стелажи, затрупани с документи. – Да започнем с новите или веднага от тринадесет назад?
Замислих се.
– Да започнем от края – въздъхнах аз, свалих черния си плащ от раменете и се запътих към дълбините на архива, разглеждайки датите на рафтовете. – Ето тук – намерих нужния. – Значи, задачата е същата: Търсим убийства, в които жертвата или нападателя е мъж с татуировка, а там вече гледаме или изображението на татуировката, или словесното ѝ описание.
Довлякох най-близките две кутии от горния рафт, сложих ги на пода и седнах върху палтото си. Хран се настани срещу мен. Хвърлих амулета и между нас се появи илюзията на рисунката, която търсех – странно преплетени тела на змии, образуващи затворен кръг. Започна нашата рутинна работа. Десетки убийства. Отравяне, грабеж, домашно насилие, серийни маниаци. Последните бяха най-страшните и в същото време най-интересните. Понякога се натъквахме на такива зверства, че ми се гадеше. Но за мен, като лечител, винаги беше важно какво движи престъпниците. По какъв принцип избират жертвите си. Затова понякога се отклонявах от основната си цел и бързо прелиствах материалите. Обикновено с Хран успявахме да прегледаме три-четири кутии за една нощ. Резултатът обаче не беше особено обнадеждаващ. За малко повече от две години успяхме да намерим само три споменавания за подобна татуировка, а и те не водеха до нищо. Днешната нощ, за съжаление, също не донесе успех. Сложих изгледаните кутии и изтупах праха от палтото си.
– Може би все пак да потърсим документи по делото на родителите ти? – Дочух плахо от краката си.
– Вече ти казах – въздъхнах тежко. – Още при постъпването си подадох официално запитване в архивите и дори лично говорих с архивариуса. Материалите са иззети. Но от кого? Или наистина не се знае, или е някой от силните на този свят и го прикриват.
– Сигурна ли си, че не си спомняш нищо друго? – Прошепна котарака.
– Няма какво да си спомням – отговорих също толкова тихо. – Предпочитам да помня по-малко. И да не се събуждам нощем от кошмари, в които цялото ми семейство е убито пред очите ми.
Хран ме обгърна с опашката си и ме стисна окуражително.
– Ще ги намерим – обеща той. – Ако се наложи, ще намеря начин да вляза в императорските архиви, но ще ги измъкнем.
– Да вървим по-бързо – въздъхнах аз – трябва да поспим преди утрешния урок.
Отворих леко вратата. Хран изскочи да провери дали има някой наблизо, махна ми, че на улицата е тихо, и аз се измъкнах. Няколко прецизни движения с шперца и ключалката щракна.
– Върни охраната – прошептах на котарака, и той се зае да прихваща невидимите за мен заклинания. И тогава…
– Какво правите? Това е затворено учреждение, незабавно се махнете от вратата! – Прозвуча суров мъжки глас.
Проклети дяволи! Хванаха ни! И аз веднага се втурнах в преследване на избягалия котарак.
„По-бързо, по-бързо!“ – Беше единственото, което се въртеше в главата ми в ритъма на пулса, който туптеше в ушите ми. Хран изведнъж рязко се хвърли надясно, преминавайки почти до стената на къщата.
Каква глупост?..
– Маг – дочух тихо възклицание.
Защо ми е толкова неблагоприятно! От всички дежурни стражи, точно на мен се падна маг!
Така, значи, сега трябва да следвам пазителя стъпка по стъпка. За разлика от мен, той вижда къде точно по пътя ни се появяват заклинания. Като луда се хвърлях от стена на стена, избягвайки плетениците, които се разтваряха под краката ми. Дълго няма да издържа такава гонка.
Какво да правя? Не трябва да ме хванат. Ще ме изгонят! Даже ще ме затворят. При такава скорост не мога да изплета никакво заклинание. Стоп, заклинание?!
Пръстите ми веднага се плъзнаха в джоба и намериха сноп от ръчно изработени капани. Аз внимателно разтърсих ръката си и на земята се разсипаха няколко медни монети. Още миг и отзад се чуха приглушени ругатни.
Късмет. Сега ще се откъснем!
Още пет минути се лутахме из малките завойчета и с изненада разбрах, че сме съвсем близо до академията. Дотичахме до гората, промъкнахме се до оградата и издишахме, облегнати на нея.
– С-с-с… – Опита се да издиша котарака.
– К-к-какво… – Малко по-успешно измъкнах аз.
– С-с-с-спри – дойде на себе си пазителя. – По-рано не можеше ли да си спомниш за амулетите?
– Радвай се, че изобщо си спомних! – Отвърнах аз.
– Трябва да бъдем по-внимателни – промърмори Хран – заради тези наркотици сега твърде много хора се мотаят по нощите.
– Значи ще бъдем по-внимателни – кимнах съгласно. – А още трябва да възстановим запасите от амулети – спомних си и въздъхнах: Сън, на мен вече не ми се спи.
– Ти какво, всичко ли изхвърли?! – Възкликна той.
– Не, разбира се, около половината.
– И за това благодаря, да тръгваме вече. Ще успееш да поспиш още три часа.
– Не би било зле – въздъхнах уморено и се затътрих след котарака към нашето дърво.
***
За съжаление, три часа сън не ме спасиха. На сутринта моето мрачно и помръкнало лице беше обгърнато от скептичния поглед на Рина.
– Знаеш ли, понякога съжалявам, че живеем в отделни стаи – каза тя, настанявайки се на дивана.
– Защо? – Промърморих аз, опитвайки се напразно да разплета кошмара върху главата си и да го подредя в спретната плитка. Или поне не спретната. Каквато и да е!
– Защото трябва да те гледам като дете. Ако живеехме заедно, щях да те пращам да си лягаш навреме. Просто щях да ти взема учебника и да гася лампата. Или щях да те упреквам и да се оплаквам, че не ме оставяш да спя – мечтателно описваше тя нашето възможно съжителство.
– Благодаря, не ми е нужно такова щастие. Аз вече съм напълно самостоятелна, мога да се грижа за себе си. – да и не би ѝ се наложило да ме откъсва от книгите, по простата причина, че нощем ме няма в стаята.
– А знаеш ли, ще помоля мисис Крамер да ми разреши да поживея малко при теб – усмихна се лъчезарно съседката.
– Няма нужда! – Побързах да откажа такова чудо. Колкото и да бях привързана към нея, не бих търпяла намеса в личното ми пространство.
– Да, не се тревожи – засмя се приятелката ми. – Защо ми е разрешение, ще пренощувам тук!
И, погледнала лицето ми, се разсмя още по-силно. Дразни ме.
– Да вървим вече – намръщено кимнах аз, отваряйки вратата. – Магистър Бриар не прощава закъснения.
А аз почти четири дни успях да не се натъкна на него. Но тук има двойка от целия поток. Така че е напълно възможно да се измъкна тихо.