***
– Какво означава, че ме прехвърлят в друга група?! – Неразбиращо погледнах преподавателката по алхимия Селина Гревис. Ние сме една група лечители. Потокът е малък, дори и да искаш, не можеш да събереш две групи. Или са решили да ме изключат за година? Разбира се, уча добре, но не си спомням да имам някакви особени заслуги.
– Още вчера бяха оформени всички документи за прехвърлянето ти в нова, специално сформирана група. Освен теб, взеха още трима от твоята група – каза изненадано преподавателката, поглеждайки ме. Явно се предполагаше, че съм в течение. Наистина, как биха могли да прехвърлят адептка на друга специалност, без да попитат за съгласие? Както се оказа, лесно. В главата ми, която все още не беше напълно будна, бавно започна да се разраства тъпа болка. Сутринта, която за първи път от година насам проспах, не можеше да не стане още по-лоша.
– А може ли да разбера каква група е това? И къде мога да намеря повече информация за занятията? – Попитах възможно най-спокойно.
– Кастодия – любимата ми преподавателка ме погледна съчувствено – аз самата не разбрах нищо. Вчера вечерта дойде заповед. Мога само да ти кажа, че сте прехвърлени по решение на магистър Бриар и под негово ръководство. Затова с всички въпроси се обръщай към него. И се дръж, момиче. Той не е най-лесния ръководител. Но ти си умна и талантлива, така че ще се справиш. – професор Гревис ме погали нежно по бузата и се оттегли в аудиторията, където моята група чакаше началото на лекцията. Поправка, старата ми група. А аз останах да стоя в коридора, опитвайки се да разбера каква буря се е разразила в моя малък уютен свят.
Защо изведнъж ме прехвърлят в нова група?
Ами ако… Всички са разбрали?
Добре, не се паникьосвай. Трябва да се овладея. Вдишай… Издишай… Първо ще разбера какво става, а после ще реша какво да правя. За всеки случай, в джоба си винаги нося няколко капана. С малко късмет, със сигурност ще ми стигнат, за да избягам от академията! Взех се в ръце и започнах да анализирам ситуацията. Преди всичко, имам нужда от информация. А това означава, че трябва да се насоча към този, който е замислил всичко това.
Ето и табелката:
„Магистър Дамиан Бриар“.
И така, последно вдишване-издишване…
– Не се колебай! – Тих шепот на Хран, нежно галещ ръката ми с опашка.
Чукане на вратата.
– Може ли? – Плахо надникнах в кабинета на новия си ръководител.
– Влизайте – кимна ми магистър Бриар, откъсвайки се от някакви документи. – Не бързахте, адептка Серас. Останалите от групата ме разпитаха още вчера за новата специалност и за графика. Вие благоволихте да се появите едва днес, и то два часа след началото на занятията.
Аз само срамежливо сведех поглед. Просто не се осмелих да отида при него без никаква защита. Затова през тези два часа с Хран наложихме всички възможни видове магии срещу ментална намеса. Може дори да се гордеем, че се справихме за толкова кратко време. А за случай на физическо въздействие в джобовете си скрих няколко артефакта, които сами изобретихме. Изглежда, точно защото с котарака цяла вечер упорито се занимавахме с тази незаконна дейност (новината за възможно увеличение на патрулите на пазача също не се хареса, затова решихме да приготвим амулети в запас), пропуснах обявяването на заповедта за преместване и имах щастието да се срещна днес с магистъра насаме.
– Защо стоите на вратата – въздъхна тежко магистъра – влизайте, седнете.
Аз се забавих на прага и, затваряйки вратата след себе си, се приближих до преподавателската маса. Хран се промъкна след мен като бяла сянка. В академията отдавна бяха свикнали, че той е с мен на всички занятия. (Казва, че му е скучно и самотно да седи сам в празната стая.) Плахо се настаних на ръба на стола срещу преподавателя и крадешком оглеждах обстановката. Кабинетът често може да разкаже много повече, отколкото би искал собственика му. Да, психология също ни преподаваха. Но огледа не даде никакви резултати. Мрачна. Проста, дори аскетична обстановка. Вижда се човек военен, свикнал на минимализма. Огромен гардероб, пълен с документи и книги. Огромна маса, затрупана с хартии, и два стола, които ние с магистра заемахме. От всичко това едно е ясно – магистъра живее и диша с работата си. Но да се върнем към основната тема. Скрих очите си в пода, ръцете ми трепереха и дърпаха роклята ми. Аз бях тиха, мирна, скромна студентка, която изобщо не искаше проблеми. И съвсем не искаше да удари този мразен тип, който толкова грубо се опитваше да разруши нейния внимателно изграден крехък свят. Хран се притисна към краката ми, опитвайки се да ми окаже поне някаква подкрепа. Магистърът мълчаливо ме изучаваше. Аз, от своя страна, тихо се ядосвах. Чаках или жесток разпит, или обяснение на ситуацията. За съжаление, не знаех какво чакаше Бриар. А може би за щастие.
– А това, що за събирач на прах се е скрил при краката ви? – Намръщи се магистъра, забелязвайки Хран.
Аз хвърлих злобен поглед, а пазителя заплашително изсъска.
– Това е моя котарак – измъкнах аз, опитвайки се да контролирам гласа си.
– По-спокойно. На мен ми е все едно. В академията може да се разхождате дори с метла. Но на мястото на престъпленията няма да ви допусна с него – с непроницаемо изражение на лицето преподавателя продължаваше да ме нервира.
– Бих искала да изясня ситуацията относно този трансфер. – Вдишай, издишай, само не реагирай. Излишните емоции замъгляват ума и забавят реакциите, а аз се нуждая от ясен ум, защото ще трябва да анализирам и да действам мигновено.
– Да, разбира се. – Магистър Бриар бързо разбърка хартиите. – Ето новия график. Някои предмети остават, ще учите със старата група… – Започна да разказва той, подавайки листа. Но аз дори не помръднах, за да го взема.
– Не ме разбрахте добре, магистър – прекъснах преподавателя, без да ми пука, че е неучтиво. – Дойдох да разбера с какво право ме прехвърлят на друга специалност без моето знание. Успешно се справям с учебната програма, затова е незаконно да ме изгоните.
– Това не е изключване – усмихна се той кратко. – По-скоро повишение.
– Не съм го искала. Не искам прехвърляне – заявих аз, взирайки се твърдо в очите му, и се разтреперих. Все пак неговия стоманен, пронизващ поглед ме плашеше до треперене. Почти същото изражение имаше и нашия преподавател по анатомия, когато гледаше новия анатомичен материал. Оценяваше коя част и на кой курс да я даде за разчленяване. А какво ли имаше в главата на магистъра, дори не исках да си помисля. Той продължаваше да ме разглежда мълчаливо, облегнат на облегалката на стола. Започнах да се нервирам: Ами ако сега пробие защитата на ума ми? Но не усещам нищо, освен леко безпокойство! Или това е просто морален натиск? Да и без него е трудно. Всяко мое и негово движение и дума трябва да преосмислям сто пъти в търсене на уловка.
– Вие сте странна, адептка Серас, – най-накрая изрече той неутешителното заключение. – И какво, дори не искате да чуете какъв курс ви предлагам?
– Не искам – поклатих глава. – Записах се да уча алхимия и лечителство, с цел именно да получа тази специалност.
– Тогава защо тук? Защо в Правната академия? Чел съм документите ви, вие се справяте отлично и с алхимията, и с лечителство. Защо не избрахте Медицинския университет, ако толкова сте се насочили към професията на лечител? – Рязко се наведе напред, жадно търсейки нещо в лицето ми.
А защо ви интересува толкова много? И какъв лош въпрос.
– Кой ви каза, че искам да стана лечителка? – Намръщих се аз. – Избрах криминалистика.
– Тоест, една млада девойка мечтае не да спасява животи, а да съхне в подземни лаборатории? – Той повдигна насмешливо вежда.
– За какво мечтае една млада девойка, сега не е въпроса – не се сдържах аз. – Проблемът е, че не искам да се прехвърлям.
– Боя се, че вече не мога да ви помогна – въздъхна той престорено. – Документите за прехвърлянето бяха подписани от ректора още вчера, а днес сутринта той замина на командировка. Без неговия подпис никой няма право да ви прехвърли. Освен да ви отпишат – нагло се усмихна този… Този… Думи не ми стигат! – Искате ли да напишете молба веднага или все пак ще изслушате предложението ми?
Отместих поглед, с мъка задържайки сълзите. Проклет шантажист, защо му е това изобщо?
– Защо? – Изрекох през зъби, вкопчивайки се с треперещи ръце в козината на Хран, който минута по-рано скочи на коленете ми.
– Имаме нужда от съобразителни хора. Специалисти, способни не само да дадат експертно мнение, но и да направят съответните изводи. Вчера успяхте да го направите. Не знам дали е случайно, но съдейки по документите ви, вече сте добър специалист, а ако ви насочим в правилната област, ще станете добър професионалист. Именно това ви предлагам. Затова успокойте се, Кастодия, и ме изслушайте внимателно. – Гласът на преподавателя отдавна беше загубил насмешливия си тон и стана убедително сериозен. Откъснах поглед от кипящата бяла козина на моя приятел и погледнах към Бриар. Удивително, но очите му бяха загубили скалпелната си студенина и сега излъчваха мека заинтересованост и окуражение.
– Вие сте умно и старателно момиче. На такива като вас винаги е нужно предизвикателство. Предизвикателство към себе си. Предизвикателство към ума си. Работата на криминалист няма да ви даде това. Тя бързо ще се превърне в рутина. Аз ви предлагам този адреналин. Всеки ден, всеки път, всеки случай. Създавам специална група от следователи-криминалисти. Ще започнете веднага с практика в отдела. Реални дела, реално осакатени животи и възможност да предотвратите подобно нещо в бъдеще или да отмъстите за вече случилото се. Аз ви предлагам това – усмихна ми се той. – И ви обещавам, че ако след два месеца все още смятате, че това не е за вас, лично ще подпиша документите за прехвърлянето ви обратно.
Мълчаливо го гледах, обмисляйки. Може би е прав. Обичам сложните задачи. Сега това, както той каза, „предизвикателство“ ми дава не ученето, а нашите занятия с Хран и нощните излизания. Но аз се стремях към мазетата не само заради криминалистиката. Ако отида в разследващите, няма да мога да седя в ъгъла. И какво да правя? Погледнах Хран, той едва забележимо кимна. Каквото и да реша, той със сигурност няма да ме изостави.
– Дайте ми графика си – с въздишка протегнах ръка.
– Няма да съжалявате – усмихна ми се Бриар, връщайки ми документите.
– Главното е вие да не съжалявате – промърморих под носа си, но съдейки по усмивката му, която стана още по-широка, забележката ми не мина незабелязана.
Е, усмихвай се, магистър. Когато разбереш, че това не е шега, аз ще се усмихвам. Надявам се, че ще се усмихвам.