Глава 2
Академията все още беше покрита със сажди. От момента, в който бях изтичала към Иън до сега не бе минал повече от час. А ми се стори цяла вечност. Без да обръщам внимание на косите и дори уплашени погледи, стигнах до изхода на ВСА, излязох и спрях на мраморните стъпала отвън. Стълбите бяха покрити със сняг, есента най-накрая се бе предала пред зимата. В миг потръпнах, когато на раменете ми изведнъж падна тежка памучна жилетка.
– Мислех, че няма да дойдеш отново… – усмихна се Иън зад мен. Поклатих смутено глава, гледайки усмихнатия младеж.
Господи, наистина съвсем забравих за него! Въпреки че не е изобщо за чудене… с толкова новини.
– Иън… трябва да ти обясня всичко.
– Няма да се ожениш за мен, нали? – Въздъхна той тъжно.
– Съжалявам. Но ние дори не се познаваме. Това, което се случи в залата, беше едно ужасно недоразумение. Всичко в живота ми е толкова объркано… – младежът кимна тъжно.
– Можем да се опознаем, Тина. Аз ти казах истината… мислих много за теб. – Погледнах объркано смутената му физиономия. Беше открита, честна и красива. Изглеждаше добър човек със сигурност, простичък и съвсем ясен. Помислих си дори, че може би, би се получило между нас в някой друг живот. Наведох глава и казах.
– Мога да обещая само приятелство, Иън… съжалявам… да тръгваме, ще те придружа. – Той въздъхна и ме уви в жилетката си. Заедно слязохме до пътеката, която водеше към ажурната порта. През деня винаги бе отворена, сякаш академията чакаше гости.
– Е, поне посетих града, центъра… – пошегува се Иън. – И разгледах ВСА.
– И огъня видя… – ухилих се аз.
– Все още не разбрах какво се случи. Всичко ми е като в мъгла. Мисля, че се опитах да те целуна… – аз махнах с ръка.
– Забрави… всичко е наред.
– Винаги съм знаел, че заклинателите са ненормални хора… – ухили се Иън. – Затова ти… си права, наистина. Нищо няма да ни се получи помежду ни… заклинателке. – Той ме щипна по носа, а аз се усмихнах. Сякаш бях доволна, че поне тази тема бе приключена. – Но няма да откажа приятелство със силен заклинател. Никога не се знае кога ще ми бъде необходим… – намигна ми той весело, а аз се засмях.
– Пази се.
– И ти се пази. – Свалих от гърба си ватената жилетка и му я подадох. Иън я пое и изведнъж ме прегърна и ме целуна по темето.
– Знаеш ли, вашата академия е ужасно място. Правилно казват, че в Бездуш няма какво да правят хора като нас, Тина! Така че изобщо не ти завиждам, приятелко…
И като се обърна, тръгна към портата. Обвих ръце около себе си, гледайки след него. А след това побягнах обратно към вече любимата ми, ужасна академия! Близо до стълбите погледнах нагоре и видях фигура, замръзнала на един от прозорците. И дори оттук можах да различа тъмния поглед на Вандерфилд, който ме наблюдаваше внимателно.
* * *
Този ден занятията бяха отменени. Пепелта от изгорелите листове хартия се оказа особено упорита. Почти всички ученици бяха омазали своите лица , ръце и дрехи в мазните сажди. Дори някои от учителите радваха окото с мръсните си бузи! Оказа се невъзможно да се измият саждите само с обикновена вода. Трябваше да се търка с парцали и сапун. Студентите се тълпяха, за да влязат в тоалетните и да се измият, повредените вече тръби бръмчаха, а водната струя съскаше и прекъсваше. Така че трябваше да се редят на опашки, за да отидат да вземат топъл душ. А няколко инициативни студенти от четвърти курс бяха организирали тайна продажба на специален омагьосан сапун с подобрени свойства! Но и тази инициатива не мина без усложнения. Сапунът действаше и доста добре отмиваше лепкавите сажди, но в замяна на това боядисваше косата и кожата с жълти и зелени оттенъци. Така че много скоро недоволните клиенти се стекоха при нещастните заклинатели търговци. Но момчетата не загубиха самообладание, бързо се ориентираха и започна да продават шампоан, който можеше да неутрализира жълто-зелените петна!
А вечерта група момчета нагло нахлуха в женската баня, оправдавайки се със суматохата, която цареше в академията. Объркали се били, разбирате ли! А писъци на студентките отекна цялата академия! Но мъжката половина на ВCA се радваше от сърце на случващото се беззаконие и дори замисляха нови саботажи в женското крило. Учителите бяха възмутени, опитваха се да възстановят реда в учебното заведение и раздаваха глоби поголовно. Чак на свечеряване успяха да възвърнат поне малко от спокойствието в академията. Но дори на следващия ден мнозина дойдоха на възобновените занятия, изцапани със сажди. Явно не бяха имали възможност да се измият, или просто за тях не беше стигнала водата и сапуна! Цялата тази суматоха ме подмина, аз седях в празната библиотека чак до свечеряване, криейки се зад рафтовете. И когато ВСА утихна, се вмъкнах в стаята си и легнах да спя.
На сутринта ректорът Аделия Велвет обяви, че отговорните за безредиците определено ще бъдат наказани, включително тези, които бяха разпространили злополучните вестникарски хроники. И наистина, групата отговорни студенти бяха намерени бързо. Но те уверяваха през сълзи, че не планирали нищо лошо, просто били решили да публикуват писмото до техния съученик. Как точно бе попаднало това писмо в ръцете им, остана загадка. Аз дори вече предполагах, кой беше откраднал писмото ми и бе решил да се пошегува така, подмолно и добре обмислено.
Най-вероятно беше някой от неприкосновените. Алисия, Магма, Еди, Рийвс, всеки от тях имаше своя причина да ме мрази. А сега… сега и Аш вече имаше такава причина. Или по-скоро имаше най-убедителната причина от всички възможни. Аз се оказах тази, която му бе откраднала силата… неговата магия. Дори само мисълта за това е непоносима! Какво ли му е на него? Господи…
Преди часовете Ари ме хвана в коридора и почти избухна в сълзи, уверявайки ме, че не е искала да ми се присмива.
– Аз просто казах на момичетата, че имаш годеник… повярвай ми, Тина! – Изписка тя дърпайки за върховете късата си коса, хваната на опашка. – Кой би си помислил, че всичко ще се обърне по този начин! Аз… много съжалявам Тина! – Махнах с ръка, показвайки, че не съм ядосана.
Не е виновна тя… защото аз самата излъгах за Иън и бъдещата ни сватба. Така че вината си е само моя.
– Наистина ли не се ядосваш? – Засия момичето. – Искаш ли да отидем на състезанието? Ще ти намеря място… само не изчезвай както миналия път!
– Кой ще е днес на арената? – Оживих се.
– Всички останали… освен Рийвс и Аш… – с тъга каза Ари. – Първият е на отработка при Аодхен… казват, че професора направо го побърква! А втория… замина.
– Къде? – Изненадано попитах, момичето сви слабите си рамене.
– Още вчера се чупи. Едва не се блъснах в едно дърво, но се размина на косъм! И къде ли избяга? – Ари понижи гласа си. – Може би съветът на академията отново е отхвърлил молбата му да се обучава и състезава с аспид? Изглежда Аш ще бъде първия Вандерфилд, който ще трябва да опитомява друг звяр. Не мога да си представя какво друго може да го ядоса толкова много!
Но аз мога да си представя.
След като се сбогувах с Ари, се върнах в класната стая. Тензия имаше урок днес, слънчевата преподавателка се оказа замислена и разсеяна. И на моите безславни опити да създам нещо, дори и не обърна внимание. Но аз и не се старах прекалено. Аодхен ме предупреди, че програмата ми за обучение ще бъде преразгледана. „– Все още не сме на ясно как трябва да те обучаваме, Тина. Вашият магически потенциал непрекъснато се променя. Ние ще се съсредоточим върху жълтия сектор. Но в същото време трябва да бъдете обучена на мерки за безопасност. Така че ще прибавим някои предмети.“
Просто кимнах на това. По някаква причина ми беше неудобно да гледам в очите професора по разрушение и се чувствах като крадец. – Господи… Аодхен и г-ца Велвет сигурно ме мразят! След всичко случило се. Преди това те имаха най-обещаващият и способен ученик в академията… Аш Вандерфилд. А сега какво? Сега безродна и некомпетентна празна слугиня, към която се влива нечий чужд потенциал! Но аз не съм виновна за случилото се! Аз изобщо не исках тази проклета lastfata!
Tъй като работодателят ми не се появи и аз не издържах и се качих в стаите му. Там царуваше безпорядък, сякаш Аш се бе изнесъл набързо. Вече по навик и с известна тъга започнах и прибрах останалите неща, и избърсах праха. Погледнах неволно към спалнята и прехапах устни. Спомних си нощта, в която на това легло Аш ме любеше. – А аз дори си въобразих, че сме един за друг. Правилно го казват… “страхувай се от мислите си“! – Седнах на дивана и се замислих. – Според мен най-правилното е да напусна академията. Но г-жа Велвет ми обясни, че това е невъзможно. Те трябвало да ме обучат да използвам магията. А и да ме наблюдават… все пак случаят е твърде необичаен и засега не е ясно какво могат да очакват от мен. И какво ще се случи с мен след това също не се знае. Също и за да не нараня себе си или някой друг, а и е по-добре да се запазят в тайна засега всички знания за копието на съдбата. „Ще те наблюдаваме“, ми каза Аодхен. „Дръж чаронометъра близо до себе си, Тина!“ Прозвуча ми някак заплашително, но все пак послушно прибрах измервателния уред в джоба на якето си.
Уморена от суматохата в главата и чувствата си, сложих глава на възглавницата. – Вече е нощ, а Аш така и не дойде. Къде ли е той? Отишъл е при родителите си? Или при някой приятел, извън академията? Какво ли прави… за какво ли мисли? Или отново стои на моста, откъдето започна всичко? Какво да кажа на Аш, когато се върне? А трябва да поговорим… само дето думите в главата ми са доста объркани…
Събудих се от изгарящото чувство, че някой ме гледа. Беше толкова реално, сякаш някой ме беше докоснал по бузата и бе прокарал нежно пръст от слепоочието чак до врата ми. Въздъхнах и се събудих. Огледах се наоколо с мътен поглед и разтърках очи.
– Леле, успяла съм да припадна на дивана в стаята на Вандерфилд! Добре че не ме е видял… – но изведнъж изстенах , когато блуждаещия ми поглед се спря върху собственика на апартамента, който седеше в креслото отсреща. Лицето на Аш беше скрито в сянката на стаята, но все пак усещах погледа му. Дясна му ръка в ръкавицата стискаше златист шал и го въртеше около пръстите си с лявата си ръка. Докоснах врата си и преглътнах. Беше моят шал. – Случайно заспах тук… – измърморих аз, като не разбирах как да се държа. Исках да му кажа и обясни, но не наех иска ли да чуе думите ми!
– Не идвай повече тук… – отговори тихо младежът. – Остави ключа на масата. – Кимнах бавно, опитвайки се да не покажа внезапно обзелата ме горчивина.
– Какво ще кажете за почистването?
– Ще остана твой работодател, но ще си намеря друга помощница. И не се притеснявай ще продължаваш да получаваш пари. – Бавно се изправих замислена.
Пари? Нима мога да ги приема при такива условия? Аз да получавам суни, а някой друг да трябва да почиства? Е, аз не мога да го направя. Не ми трябва чуждо. И така вече… – стиснах зъби и промълвих.
– Аш, аз исках да ти кажа… че Съжалявам. Наистина.
– Съжаляваш? – Той се засмя тихо, а аз прехапах вътрешната част на бузите си.
Да, звучи глупаво. Знам… взех най-ценното ти нещо, но съжалявам… – исках да видя очите му, но Аш така и не помръдна, остана да седи в тъмнината на сянката. Но аз знаех, че той ме гледам с острия си, алчен поглед. Изведнъж ми стана горещо и страшно. – За какво ли мисли сега, гледайки ме от тъмнината?
– Ще си тръгвам… съжалявам… че съм заспала тук. – Усещайки нарастваща паника, тръгнах към вратата. И потръпнах, когато фигурата на Аш се появи до мен, той блъсна дланите си силно в стената, приклещвайки ме между ръцете си. Наведе се към мен и най-накрая видях лицето му в тъмнината. Остри скули, твърда линия на устата и огромните тъмни очи. Не можех да дишам от паника.
– Удивително… – каза той тъпо. – Преди си мислех, че да се докосна до теб е недостойно. Сега знам, че можеш да направиш “празна кукла“ от мен. Така че не разбирам защо все още изпитвам нужда да те докосвам?
– Не знам…
– Искам да те докосвам… искам да го направим на леглото. И после на пода. Или на масата. Мисълта за теб на масата направо ме подлудява… ти си просто едно проклятие, слугиньо. – Той се ухили, докато ме разглеждаше с алчния си поглед, който сякаш докосваше устните ми, врата, ключиците.
– Аш, моля те…
– Да… точно това искам да чуя. – Той си пое бавно дъх и затвори очи. – Искам да повтаряш „Аш, моля“ под мен. Отново и отново… искам да го крещиш. Не знам защо съм наказан от теб така. – Аз стиснах юмруци.
Наказание… това ли съм аз. Наказание! Преди бях просто празна слугиня, а сега…
– Махни ръцете си от мен, Аш.
– Но защо така? – Той отново се засмя тихо. Аз се чувствах неловко. Усещах кипящия гняв вътре в него, търсещ изход, а аз не можех да помръдна. Усетих яростта му и в същото време желанието да се съчетаем тук и веднага. Пагубна комбинация.
– Току виж си изгубиш потенциала… и взема, че ти отнема и останалата част от него. – Казах аз гледайки го в право в разширените зеници. – Просто махни ръцете си от мен. Моля те…
– Или може би да стане обратното? – Каза той злобно и натрапчиво. – Може пък магията да се върне пак при нейния законен собственик?
– Не трябва. – Гласът ми трепереше.
– Защо? Страхуваш се да не загубиш крадения си потенциал?
– Глупак… – изчервих се аз. Той си пое дъх и затвори очи за момент и тогава се отдръпна назад, давайки ми да премина.
– Тръгвай. Махай се!
Изскочих от стаята и се втурнах по коридора. Сърцето ми биеше като лудо, не можех да дишам. Спрях зад ъгъла и се облегнах изтощено на стената. За разлика от леля си, аз винаги съм била разумно момиче, вярвала съм в себе си и в силите си, надявала съм се винаги на най-доброто. Но сега ми се прииска да извикам.
Боже, какво правиш с мен? Защо си играеш така с човешките съдби? И защо ме наказваш толкова жестоко? В края на краищата аз осъзнавам, че никога няма да можем да бъдем заедно… но там, в неговата стая, аз прехапах устни и искаха Аш да не спира!
Назад към част 1 Напред към част 3
