Глава 20
Не преминах през същите портали на връщане към Мирелинт. Трябваше да спра, преди да се изправя отново пред останалите Елверинци. Спирка, за която не исках Килиан или който и да е от останалите да знае.
Не можех да рискувам къртицата да разбере. Не и при положение, че животът на Сенките и на Гуин е изложен на риск. Преминах през четвъртия и последен портал и се появих в Тъмната гора. От езерото се бе издигнала водна стена, която блестеше в същата аурична светлина като всички останали проходи. Препуснах с коня си през нея, усещайки мъгливия воал върху кожата си за най-кратък миг, преди да стъпим на чакълестия плаж.
Аралинт се намираше само на няколко часа на юг. Надявах се, че човекът, когото трябваше да видя, ме чака там.
Нахлузих пътническата си качулка върху лицето си, когато влязох в града на вечната пролет. Плащът беше кафяв като на много от останалите, които живееха там, и скриваше лицето ми достатъчно добре. Върнах коня в конюшнята му, благодарна, че никой не беше там, за да ме притеснява, че съм го взела. Подхвърлих на коня парче плод от една изоставена кофа и прекосих града до апартаментите на Динара.
Почуках веднъж, преди да се промъкна между големите бели врати на стаите ѝ. Динара вдигна глава от мястото, където лежеше на един шезлонг, държейки книга покрай корема си.
– За съжаление не съм в настроение за разсейване. – Тя въздъхна, без да си направи труда да седне, когато заех стола до нея. Тя хвърли книгата на масата до чайника, който все още изпускаше пара през елегантния си чучур.
В очите на Динара нямаше блясък, докато лежеше там, нито остроумна закачка на езика ѝ. Тя не беше облечена в една от елфическите си рокли, а в обикновена роба с цвета на облачно небе. Пълните ѝ устни бяха присвити по начин, който ми се струваше неестествен, както и разхвърляната ѝ коса.
– Какви са новините за халфлингите? – Попитах, знаейки, че това е причината за лошото ѝ настроение.
Тя наклони брадичката си към тавана, притискайки короната на косата си между главата и подлакътника.
– В скривалището не са открити тела.
Раменете ми се отпуснаха. Това беше добра новина – за халфлингите, но и за това, което щях да направя.
– Това означава, че може да са все още живи, Динара.
Тя извърна глава към мен.
– И в зависимост от това кой ги държи, това е още по-лошо. – Устните ѝ се свиха срещу зъбите ѝ с отвращение. Беше видяла твърде много от жестокостта на кралството. Разбирах защо можеше да е по-успокояващо да знае, че тези халфлинги са били изгубени в пламъците вместо нея.
– Ето защо дойдох. – Погледнах към разкошната стая. – Сами ли сме? – Последният ми въпрос едва ли беше повече от шепот, но предизвика интереса на Динара дотолкова, че тя се изправи в седнало положение и кимна.
– Това не е първата атака срещу нашите убежища, – прошепнах аз.
Миглите на Динара потрепнаха.
– Още халфлинги са били отвлечени?
– Мисля, че е така. Кога получи последната група спасени от Тарвел? – Халфлингите бяха изчезнали от онзи пожар във Волкар. С всичко, което научих, ровейки се в онези книги в столицата, имах чувството, че първият пожар изобщо не е имал нищо общо със Сянката.
Динара стисна устни в размисъл.
– Около месец преди да дойдеш за първи път тук. Тарвел спаси една група от четирима души от Пристанището на смъртните. След като сключи сделката си с Ривен, спасените бяха изпратени в Силстра, за да изчакат, докато Тарвел успее да уреди транспорта.
Кимнах. Подозирах точно това. Къртицата беше изнасяла информация към Кърингам много по-дълго, отколкото някой беше разбрал. Но не можех да кажа на Килиан и останалите, без да рискувам къртицата да разбере какво знам. Гърлото ми се сви. За всичко, което знаех, къртицата можеше да е един от тях.
Хванах ръката на Динара. Тя беше единственият човек в цялата Земя на феите, за която бях сигурна, че никога няма да работи с Кърингам или да направи нещо, с което да рискува живота на халфлингите.
– Има и още – казах със същия тих тон. – Сред нас има къртица. Ето как се случват тези нападения.
Динара се облегна на облегалката на шезлонга. Ръцете ѝ трепереха, сякаш щеше да нарани някого или да се разболее. Не можех да кажа какво.
– Тези халфлинги са били отвлечени, защото някой разгласява тайни? – Тя кръстоса краката и ръцете си. – На кого? По каква причина?
Прокарах пръсти през косата си и си поех дълбоко дъх.
– Да, затова бяха взети. По каква причина или накъде – не знам. Но мисля, че знам кой го е направил.
Динара се изправи на мястото си. И без това ъгловатите ѝ черти сякаш се изостриха като прясно наточена стомана. Следващите ѝ думи прорязаха въздуха, докато говореше.
– Кажи ми.
Задържах погледа ѝ, отказвайки да отвърна, докато ѝ отговарях.
– Кърингам.
Ако това име разрязваше стари рани, Динара не позволяваше това да проличи. Тя седеше твърдо на мястото си, като единственото ѝ движение идваше от начина, по който тъмните ѝ очи се стесниха при името му.
– Това не може да е вярно.
Вдигнах вежди в шок.
– Да не мислиш, че Кърингам не е способен на подобна хитрост?
Динара прокара език по зъбите си, преди да заговори.
– Кърингам е човек, който обича удобствата и удоволствията си. Той има и двете, не виждам защо би рискувал прехраната си, за да… Какво би спечелил, ако нападне складовете ни?
– Живот с безкрайно повече удобства и удоволствия отвъд морето. – Облегнах се назад и придърпах глезена си към коляното. – Той се е сдобил с повече от дузина кораби, за да пренесе богатството си и да напусне Елверат завинаги.
Динара се подпря с един лакът на облегалката на шезлонга си и събра ръце.
– Значи атаките му са предназначени да объркат короната? Умно. – Последната ѝ дума беше с остър край.
Наклоних глава и я изчаках да обясни.
Тя се наведе напред и грабна чашата с чай от масичката до нас. Отпи глътка, без да прекъсва погледа си.
– Кърингам е човек, влюбен в богатството и властта, но с малко ум за двете.
Протегнах ръка покрай облегалката на седалката и прокарах пръсти по ръба ѝ. Бях си помислила същото, когато намерих щифта за реколтата в заложната къща. Човекът, когото бях следила седмици наред в Серелиат, не беше майстор на заговорите или остроумието. Беше глупав човек. Човек, който твърде много обичаше виното и ръцете му обичаха да пътуват там, където не трябва. И все пак не можех да отрека докъде ме водят фактите. Кърингам фалшифицираше данъчните си отчети от години, просто се нуждаех от последното доказателство, което щеше да докаже предателството му към краля.
Поех си дъх и изучих Динара.
– И за какво имаш намерение?
Динара прокара пръст по ръба на чашата си.
– Искаш да ме поласкаеш или да ми предложиш нещо, Кира?
– И двете.
Извадих малахитния пръстен от джоба си и го поставих на масата.
Очите на Динара се спряха на златото. Пръстът ѝ замръзна, когато признанието я заля, а с него и разбирането. Тя не вдигна поглед от пръстена, докато говореше.
– Искаш да се върна там?
Очаквах ярост или болка. Бях се подготвила за диви крясъци и категоричен отказ. Така биха постъпили повечето хора, когато ги помолят да се върнат на мястото, където са се родили всичките им страхове. Но Динара беше спокойна, напълно сдържана, когато най-накрая вдигна очи от пръстена и срещна погледа ми.
– Нечестно е от моя страна да искам – казах аз, изпъвайки челюстта си настрани. – Но не мога да се доверя на никого другиго и не мога да изоставя работата си с Ферон, за да бъда сама шпионин. – Преглътнах и вдигнах един разхлабен конец от стола. – Кралят е определил краен срок. Ако не се върна в двореца с главата на Сянката до пълнолунието, тогава той ще започне да убива Сенките една по една. И двете знаем, че той няма да спре.
Динара отпи още една малка глътка чай.
– Значи търсиш доказателства? За да предложиш на Аемон нещо вместо главата на Сянката?
Кимнах.
– И искаш аз да го намеря за теб? В онази къща… – тя се измъкна и за първи път се обърна от мен. Когато я срещнах за пръв път в Аралинт, Динара беше говорила почти безгрижно за нощта, в която беше избягала. Виждайки как пулсът ѝ се учестява и обрива, появил се по гърдите ѝ, знаех, че това е само начинът, по който се е справила. Къщата на реколтата беше мястото на нейните кошмари, а аз я канех да се върне там.
Заобиколих масата и хванах ръката ѝ, когато седнах до нея.
– Знам какво искам от теб. Знам какво се е случило последния път, когато беше в тази къща.
Долната устна на Динара потрепери.
– Това не беше историята на Николай.
– Не, не беше. – Стиснах ръката ѝ. – Но искам да знаеш, че ако откажеш, напълно те разбирам.
Динара облегна глава на рамото ми.
– Какво мислиш, че ще направи с тези халфлинги?
Обгърнах я с ръка и се опитах да не позволя на собствените си ръце да треперят.
– Ще му трябва помощ, за да пренесе толкова много винвра.
Динара се изсмя.
– Тези халфлинги или ще умрат, или ще бъдат принудени да прекарат живота си в робство, откъснати от земите и роднините си. Дори да победиш Аемон, те ще бъдат загубени.
Кимнах тържествено. Тя вдиша много въздух и въздъхна.
– Няма да позволя това да се случи.
– Тогава ще отидеш? – Успокоих се срещу нея.
Тя кимна и се изправи. Гледах невярващо как тя прекоси спалнята си и се върна с две елегантни книги, подвързани в кожа. Тя пусна едната в скута ми.
– Когато искаш да се свържеш с мен, напиши съобщение на пергамента от тази книга и след това запали страницата. – Тя вдигна дневника близнак. – Ще го получа в момента, в който хартията се превърне в пепел.
Отворих предната корица, за да открия, че вътрешността е пълна с празни листове, макар че пергаментът се усещаше по-мек и миришеше на земя, отколкото би трябвало да бъде един дневник. Затворих го и се изправих.
– Ще те изпратя с писмо, в което ще помоля лордовете на Жътвата да приемат дамата, братовчедка на покойната съпруга на краля. Това би трябвало да е достатъчно, за да получиш достъп.
Динара кимна. В очите ѝ беше останал само намек за страха, повечето бяха заменени от студена решителност.
– Ще ми трябва злато. Много злато.
– Планираш ли да изкупиш търговците в града, докато шпионираш? – Засмях се.
Усмивката на Динара беше котешката усмивка на дива котка, която хваща в капан плячката си. Тя вдигна ръкава си, за да разкрие марката на кралската корона на китката си.
– Ще купя всички куртизанки в града и ще ги доведа, когато се върна.
От опасния ръб на думите на Динара разбрах, че планира да направи нещо повече от това. Придърпах я в силна прегръдка. Нямаше достатъчно думи на нито един от езиците, които знаех, за да ѝ кажа колко съм ѝ благодарна, затова ѝ предложих единственото, което можех.
– Ще изпратя съобщение до банката и ще им кажа да изпразнят сметката ми заради теб.
Назад към част 20 Напред към част 22
