Глава 40
Когато пристигнахме в Аралинт, Ривен стоеше до портала. Вече бяхме преминали през един в Мъртвата гора и друг покрай бреговете на езерото на Елверат, за да пристигнем насред Тъмната гора и да прекараме целия ден в преходи през гората.
Цялото ми тяло ме болеше. Държах себе си и Маерал на коня само с воля. Не усещах върховете на пръстите си, а останалата част от ръката ми пулсираше от умора. Това не беше нищо в сравнение с Врейл, която се беше свлякла толкова напред на коня, че мислех, че ще се набоде на рогата. Дъхът ѝ хриптеше от счупените ребра и безкрайното пътуване. Не бяхме имали време да се погрижим за храна или дори да си починем.
– Хвани я – изръмжах аз на Ривен. Той се затича към Врейл, а сенките му се проточиха след него и се извиха около крайниците ми. Веждите му се смръщиха, когато забеляза почернялото ѝ око и разрязаната ѝ устна. – Внимавай с ребрата ѝ – казах аз, докато той сваляше Врейл от седлото и я държеше в ръцете си.
Ривен събра юздите на коня, спирайки и моя. Придърпах Маерал по-високо на гърдите си и бавно вдигнах единия си крак над гърба на коня ни. Ривен се затича към мен и уви една ръка около кръста ми. За миг той понесе и тримата, докато остави тялото ми да се свлече към твърдата земя.
Ръката му намери бузата ми и се плъзна надолу към врата ми, докато преценяваше останалата част от тялото ми за наранявания. Погледнах към него, а топлината се върна в крайниците ми с прилива на електричество от докосването му. Устните му представляваха твърда, права линия, която съвпадаше с дълбоката бръчка между веждите му. Един непознат би си помислил, че изглежда жесток, готов да убие, но аз знаех, че това не е вярно. Беше почти див от притеснение.
– Не си ранена? – Гласът му се пропука накрая, когато най-накрая издиша.
– Освен че отчаяно се нуждая от душ, съм добре. – Притиснах Маерал по-близо до гърдите си.
Погледът на Ривен най-сетне се спря на нещо друго, а не на мен. Той повдигна вежди.
– Кой е това? – Попита той, без да може да види лицето на Маерал на фона на тялото ми.
Врейл отвори едното си око и погледна Ривен през гъстите си мигли.
– Тя няма да каже. Питах я толкова много пъти. – Главата ѝ се отпусна назад върху ръката му и тя заспа.
Дадох на Ривен същия отговор, който бях дала на Врейл тристате пъти, когато тя ме беше питала.
– Не можеш да бъдеш първия, който знае.
Очаквах Ривен да се възпротиви, да попита отново по някакъв друг начин, но той само кимна. Изражението на лицето му беше нежно и разбиращо. Пълно доверие. Гърдите ми трепнаха от това мълчание. Целият Мирелинт вярваше, че съм лъжец и заплаха, но вярата на Ривен ми даваше достатъчно сили да направя това, което трябваше да се направи.
Кимнах надолу по пътеката към мястото, където се издигаха побратимените дървета.
– Трябва да тръгваме, почти е залез. – Ривен кимна и извади шепа пресовани цветя, като ми подаде две. Преминахме през портала и се приземихме в Тъмната гора един до друг.
Две кълба от феена светлина зависнаха на поляната. Ривен ги размаха по пътеката с махване на ръка.
– Ферон усети, че се приближавате към Сил’абар. Така разбрах, че трябва да съм там и да чакам.
Преглътнах.
– За да ме заведеш на размирици или на посрещане?
Ривен изпусна бавно и дълбоко дъх. Част от дългата коса на Врейл се развя от кръглата ѝ буза.
– Старейшините не са доволни, че си тръгнала. Приеха го като знак на неуважение.
Знаех, че ще го направят, но това не правеше удара по-лесен за приемане. Ако старейшините ме смятаха за предател на Елверат, истината вече нямаше значение.
– Очаквам, че Тарвел и Колин ще организират празненство в моя чест, когато Старейшините ме изхвърлят и ми вземат спомените. – Преглътнах. – Или по-лошо.
Сенките на Ривен се пръснаха по горската земя като назъбени парчета стъкло, след което се извиха срещу корените и дърветата, плъзгайки се като змии. Гласът му беше твърд и злобен.
– Ако го направят, и двамата ще отговарят пред мен. – Ръцете на Ривен се превърнаха в юмруци срещу краката и гърба на Врейл.
– Не ме учудва, че искат да стоят далеч от теб. – Посочих към сенките, които бяха започнали да се мятат и да се скубят една друга.
Ривен само похърка в отговор.
Стигнахме до края на пътеката. Можех да видя дървото Мирам, осветено в топлото сияние от залязващите слънца. Ривен спря до мен, докато аз се подготвях.
Обърнах се към него.
– Ти върви напред. Нека първо да видят теб и Врейл и да повикат лечителите.
– Аз съм с теб, Кира. – Думите бяха властни и силни, като гръм, който се разнася през бурно небе. Но гръмотевицата можеше да се чуе само след като мълнията беше достатъчно смела, за да се пропука сама.
– Трябва да остана сама. – Обърнах се към Ривен, като се надявах, че доверието му няма да се разколебае.
Ноздрите му се разшириха, докато изпускаше дълбоко дъх.
– Очакваш да те изоставя? Не ме интересува какво мислят Елверинците – аз се съюзих с теб, както се съюзявам с теб и сега.
Подарих му мека усмивка.
– И двамата знаем, че те не виждат двама съюзници, когато ни погледнат. Те виждат ловджийка и нейната плячка, уловена в капан. Ривен, моля те, дай ми това.
Обикновено очите на Ривен горяха като виолетовите пламъци, които се бяха разгорели в столицата, но сега бяха твърди като лед. Вече нямаше надежда да ги стопли.
– Значи сме в задънена улица. Ако пренебрегна желанията ти, ще те загубя. Ако направя това, което желаеш, те пращам при вълците. – Цялото му тяло повяхна като кафяво цвете, което окончателно се поддава на зимата.
– Аз съм Острието – казах аз, като се опитах да звуча по-леко, отколкото някой от нас се чувстваше. – Може би все пак ще оцелея при вълците.
Ривен не се засмя. Той дори не дишаше.
– След като Старейшините вземат решението си, аз съм твоя. – Притиснах целувка към рамото му. – За толкова време, колкото имаме. – Сърцето ми се свиваше, знаейки, че ако решат за изгнание, това може да е само за минути.
Нещо в Ривен се пречупи и сенките му избухнаха. Те покриха цялата поляна, стигайки до бурените над нея и закривайки светлинките, светещи от дървото Мирам. Ако Елверинците не са знаели, че сме тук преди, то тогава го научиха сега.
Ривен ме погледна за последен път. Дългата му черна коса покриваше половината му лице, но под нея все още виждах маската, която носеше. Напомни ми за съпругите на моряците в Пристанището на смъртните, които стояха покрай пристанището с вдигнати в колеблив замах ръце, докато изгаряха този спомен в съзнанието си, без да знаят дали той няма да е последния, който някога ще споделят със своя моряк.
Сенките на Ривен избледняха, докато той си тръгваше. Видях, че около дървото Мирам започва да се образува тълпа, когато три силни удара от барабан отекнаха в горичката. Малко кълбо от феена светлина се завъртя около главата ми, като с всяко преминаване се приближаваше към Маерал. Погледнах към нея и видях как клепачите ѝ се отвориха леко, за да се затворят отново.
– Ти си в безопасност – прошепнах в ухото ѝ на елфически. – Дълго време си била на тъмно. Дръж очите си затворени, докато лечителите успеят да ти помогнат.
Тя се изкашля срещу гърдите ми. Беше слаба и немощна, точно каквато беше станала през седемте века пленничество. Тя вдиша дълбоко и мека усмивка се откъсна от пълните ѝ, напукани устни.
– Джиабита, – прошепна тя. Гласът ѝ звучеше като вятър, който духа през счупено, прашно стъкло.
– Да. – Гърлото ми пламна, докато правех първата си крачка към дървото Мирам. – Ти си у дома.
Усмивката на Маерал нарасна, а после главата ѝ отново се притисна към мен и отново потъна в онзи дълбок сън. Вървях бавно с нея. Всяка крачка ми се струваше, че се провирам през метри кишав сняг, но това бяха само суровите погледи на Елверинците. Те се разделиха пред мен, докато вървях, като ми направиха достатъчно място, за да мога да пристъпя през тълпата към Мирам, където ме чакаха старейшините.
Някои изръмжаха, докато минавах покрай тях. Родители стискаха децата си, сякаш щях да ги изтръгна от ръцете им. Повечето вдигнаха ръце, за да предпазят носовете си, докато минавах. Вече не усещах дори миризмата на почвата и гниенето от Маерал. Миризмата беше изпепелила ноздрите ми преди часове.
Погледнах нагоре и видях Ферон и Сира да стоят с четиримата старейшини, които държаха съдбата ми в ръцете си. В центъра беше Даритир, която ме гледаше с любопитен блясък в тежко затворения си поглед. Всеки от тях носеше изражение на стръмно разочарование, докато вървях към центъра на града.
Колин стоеше на изток от Мирам. Лицето му беше почти радостно, когато ми се усмихна.
Ферон пристъпи напред. Помислих си, че се кани да говори, но вместо това се обърна към Даритир, която започна да се подписва. Той ѝ преведе.
– Ти открито показа презрението си към това събрание и нашия народ, като избяга от нашия съд. – Ферон изрече думите по обичайния си спокоен начин, но от разгорещеното изражение на лицето на Даритир и от начина, по който древните ѝ ръце се подписваха с твърди, категорични движения, разбрах, че тя далеч не е спокойна.
Наклоних глава.
– Винаги съм планирала да се върна, за да свидетелствам, но въпрос от по-голяма важност ме задържа настрана. – Подготвих се за острия удар на думите на Даритир.
– По-важна от волята на Елверинците? – Тя ме погледна надолу и имах чувството, че самият въздух притиска раменете ми, забивайки ме в земята. Пристъпих напред с крак.
Кимнах.
– И по-важно от живота ми.
Даритир не вдигна отново ръце, само вдигна брадичка и сведе очи към мен. Ферон ми кимна да продължа.
– Вярвам, че светлите феи все още съществуват, и аз ще бъда тази, която ще ги открие. – Заговорих силно, така че целият град да чуе как думите ми отекват от ствола на дървото Мирам. В тълпата се разнесе въздишка, но Даритир трябваше само да вдигне ръка, за да я заглуши.
– Врейл и аз тръгнахме към Кората в търсене на отговор, който ще ми помогне да ги намеря. Очаквахме да се върнем, преди да бъде свикано събранието, но Врейл беше заловена. Не можех да я оставя да бъде поредния халфлинг, който умира в лапите на Аемон. – Посочих мястото, където Врейл лежеше на земята, заобиколена от елфически лечители. Николай я погали по косата и придърпа главата ѝ в скута си.
– Не оставям приятели след себе си. – Стиснах зъби, докато се взирах в клатещата се глава на Колин. Обърнах се и се обърнах към тълпата. – Сега осъзнавам, че можех да бъда по-откровена относно причините, поради които се съюзих с Ривен. Защо в продължение на десетилетия съм работила, за да спася колкото се може повече халфлинги. Но думите ми не означаваха много за Ривен, когато сключихме сделката си, така че предполагам, че сега нямат голяма стойност и за вас.
Обърнах се към Даритир.
– Намериха ме в Разлома на Кален. Пукнатина, толкова широка и дълбока, че само най-древната магия би могла да я направи. – Кимнах на Николай. – Спечелих доверието му, както и доверието на Сира и Ривен, когато се заклех с кръвна клетва, че никога няма да навредя на Николай.
Очите на Даритир трепнаха, когато Ферон приключи с подписването на казаното от мен. Тя се обърна към Николай.
– Вярно ли е това?
Той кимна и отговори и с език, и с ръка.
– Ривен и Сира също станаха свидетели на това.
Даритир се обърна към старейшините зад нея. Сира стоеше сред тях и също кимна веднъж.
– В онзи ден се обвързах със сигурността на един Елверианец, но сега ще се обвържа с всички вас. – Грабнах кинжала от кървав камък с една ръка и внимателно прибрах дръжката между Маерал и ръката, която я държеше. Прокарах свободната си длан по острието, докато то се сгъсти с кръв.
Пристъпих към дървото Мирам и прокарах ръка по него.
– Кълна се в теб, че никога няма да предам Елверин. Искам да сложа край на Аемон и короната му също толкова, колкото и ти.
Тихият шепот отекна в горичката. Погледите на всички бяха насочени към Даритир, която изучаваше окървавената следа, която оставих върху дървото.
– Не можеш да отмениш клетвата. Всяко предателство би означавало смъртта ти.
– Животът ми ще завърши в служба на халфлингите и Елверинците. – Вдигнах брадичката си по-високо, докато улавях Даритир в погледа си. – Обещавам ти.
Даритир не проговори в продължение на дълго мълчание. Чувах как сърцето ми пулсира в черепа, но не се отдръпнах от погледа ѝ. Тя кимна веднъж.
– Ти даде своя обет. Ако решиш да го нарушиш, нека магията на Елверат те призове. – Тя погледна смачканото тяло на Маерал. – Изглежда, имаш още една изненада.
Прочистих гърлото си и кимнах.
– Имаше двама Елверинци, заключени в подземията на Аемон. Не можех да оставя нито един от тях.
Тънките, бели вежди на Даритир се повдигнаха.
– Двама? – Погледът ѝ се спря на елфа в ръцете ми.
Кимнах, преглъщайки толкова трудно, че имах чувството, че гърлото ми ще се скъса. Погледнах към Сира и Николай, като сега говорех само на тях.
– Когато бях дете, ме държаха в най-дълбоките килии на Кората. Изгубена в мрака в продължение на години, преди кралят да реши да ме изпрати в Ордена. Бяха пет дълги години, години, които оцелях само защото някой друг беше затворен в съседната килия. Елф, който доскоро имах всички основания да смятам за мъртъв.
Сира направи малка крачка напред. Дебелите мускули по шията ѝ се бяха напрегнали, от страх или надежда, не знаех. Николай само примигна, гледайки напред-назад между тънкото снопче в ръцете ми и лицето ми, докато стоеше.
Прочистих гърлото си, преди да заговоря колкото се може по-силно.
– Върнах се, за да доведа Маерал Ниевен у дома.
Николай замръзна. Устата му беше отворена, а очите му представляваха широки кръгове, които отказваха да мигнат. Веждите на Сира се сгърчиха с дълбока линия, докато тичаше към мен. Внимателно вдигна сестра си от ръцете ми, като обърна лицето ѝ, за да я види за пръв път от векове. Кафявите очи на Сира проследиха чертите ѝ, съпоставяйки ги със спомена за Маерал в съзнанието си. На лицето ѝ разцъфна разпознаване, а в очите ѝ се появиха сълзи. Тя падна на колене като паднало перце, като се увери, че Маерал е на сигурно място в прегръдките ѝ, преди да се сгромоляса и да издаде толкова силен плач, че разтърси дърветата.
Тримата лечители, които бяха наобиколили Врейл, се затичаха към Сира и Маерал. Започнаха да преглеждат крайниците ѝ, разкривайки раните по кожата ѝ, които бяха толкова дълбоки, че разкриваха костите ѝ. Те зашепнаха помежду си.
– Елфически сън.
– Язви по всяка точка на натиск от дясната ѝ страна.
– Трябва незабавно да я изкъпем.
– Започнете баните.
– Вземете и Рейх.
Един от по-малките лечители, елф с кръгло лице и меки ръце, хвана Сира за рамото.
– Трябва да я вземем веднага.
Сира поклати глава и затегна хватката си върху Маерал.
– Аз ще я заведа в стаята на лечителите. – Тя се изправи с Маерал на ръце, минавайки покрай Николай, който беше неподвижен като статуя.
Очите на Николай се спряха на измършавялото лице на Маерал. Разпознаването не се уталожи бавно, а удари Николай в корема толкова силно, че той изгуби дъх и падна на колене. Той ме погледна, сякаш беше вцепенен, несигурен дали това, което вижда, е истина или сън.
– Майка? – Прошепна той.
И тогава припаднах.
Назад към част 40 Напред към част 42
