Глава 22
Да извикам Деймиън в съня си беше лесно като дишането. Каквато и връзка да беше създал между умовете ни, тя вече беше втора природа. Усмихнах му се от скъпоценния му златен трон, когато се появи, коленичил на пода в тронната зала.
– Знаех, че ще се изкушиш. – Магическото око на Деймиън пламна, докато се оттласкваше от мраморния под. Придърпа долната част на жилетката си, така че тя да седи изправена на бедрото му.
Изръмжах му и използвах контрола си над съня, за да подпаля трона. Останах на мястото си, докато златото започна да капе на пода.
– Дойдох да ти предложа сделка.
Деймиън се изсмя. Той прибра ръце зад гърба си, макар че не скри достатъчно изненадата си.
– Нямаш нищо, което да ме интересува.
– Не знам? – Повдигнах вежди. – Колко разочарован ще бъде Каирн, че господаря му мисли толкова малко за него.
Очите на Деймиън се свиха с една малка част. Между веждите му се появи бръчка, но тя изчезна, когато той нагласи кръга, който се появи на главата му.
– Остриетата са полезни, но винаги могат да бъдат заменени. – Той наблегна на последната дума, като се намръщи към мен. – Защо да минавам през битка, за да си взема ново оръжие, когато имам избор от ковачи тук, в столицата? – Тонът му беше хладен и събран, но аз го разпознах като маска.
– Можеш да изковаваш нови остриета по желание, но не можеш да изковаваш нови висулки, нали? – Махнах с ръка и медальона на Каирн се появи отпред на кожите ми. Завъртях се на трона, така че двата ми крака се сгънаха върху единия подлакътник, напълно обгърнати от горящите пламъци.
Устните на Деймиън се свиха.
– Ако знаеш какво прави, тогава се съмнявам, че имам нещо, което може да те изкуши да се разделиш с него.
Извадих от колана си едно от по-малките си остриета и изстъргах разтопеното злато от гърба на трона. Деймиън помръдна.
– Сега, Деймиън – казах аз, като имитирах снизходителния му тон. – Ти си твърде умен, за да мислиш, че това е вярно. – Махнах с ръка към стаята пред нас. – Аз те въвлякох в този сън по някаква причина. И тя не беше само за да видя този белег на лицето ти.
Деймиън проследи с пръст белега, който му беше направила Гуин.
– Предай на Гуин, че я поздравявам. С нетърпение очаквам да я видя отново.
Костите ми се превърнаха в лед. Поех си дълбоко дъх и си напомних, че Гуин е в безопасност в Земята на феите с мен. Деймиън не можеше да я достигне. Вдигнах брадичката си в негова посока, играейки си с ножа.
– Със сигурност се е подобрила от ужасяващото състояние, в което я остави. – Жлъч покри езика ми, когато си спомних за зеещите рани на Гуин, но не позволих на отвращението си да се покаже.
Кехлибарената зеница на черното око на Деймиън пламна при липсата на реакция от моя страна.
– Ще се погрижа да се насладя на смъртта ѝ още повече втория път. – Устните на Деймиън трепереха в очакване. – Може би ще те накарам да гледаш.
Забих ножа в рамото на Деймиън. Той се отдръпна от силата, но нямаше болка. Това беше неговият сън, както и моят.
– Ще ви дадем Каирн и скъпоценния му медальон в замяна на Николай. – Стиснах зъби, докато Деймиън издърпа ножа и спря кървенето с кърпичка от джоба на гърдите си.
– Кой? – Деймиън трепна с мигли като придворна дама.
Извърнах очи.
– Елфът, който ни открадна. Имаме ли сделка или не?
Деймиън направи крачка напред и сви рамене.
– Окачих един елф на стената с това име. Не оставяме предателите да живеят дълго в столицата, особено тези, които се опитват да ме убият.
Запазих лицето си неподвижно. Деймиън се опитваше да ме примами, за да види дали ще разкрия колко много информация знам. Истината беше, че не знаех нищо за Николай. Познавах само Деймиън. А той щеше да се увери, че за смъртта на Николай се е шепнело и в най-отдалечените краища на кралството. Щеше да е брутална и публична, колкото наказание за мен и Ривен, толкова и за Ник.
– Имаме начини да разберем, когато някой от нашите войници е убит. – Погледнах Деймиън с твърд поглед и се надигнах от разтопения трон, за да застана над него. – Ти знаеш, че Николай е жив също толкова добре, колкото и ние.
Челюстта на Деймиън се размърда от една страна на друга.
– Откъде да знам, че ще върнеш медальона?
– Не го правиш. – Деймиън беше твърде умен, за да предположи, че ще предадем медальона толкова лесно, но знаех, че може да е достатъчно отчаян, за да опита. А това беше всичко, от което се нуждаех.
Устните на Деймиън изтъняха, но той кимна.
– Кога?
– Пълнолуние, – отговорих аз. До него оставаха три дни, но при наличието на Ваатейшир наоколо предпочитах да работя на колкото се може повече лунна светлина.
Деймиън дръпна ръкавите си.
– Или пък мога да удължа мирния договор за тази нощ, а ти да изпратиш бунтовниците си в двореца, за да извършат сделката.
– Категорично не.
Бръкнах с палец по безименния си пръст. Мястото трябваше да е такова, че да не дава на Деймиън голямо предимство, но все пак той да се съгласи.
– Край Мъртвата гора извън Кората. – Слязох от пиедестала и столът се превърна в пепел зад мен. – Позволи ми да се изразя ясно. – Направих още една крачка. Стоях толкова близо до Деймиън, че топлината на дъха му кацна върху брадичката ми. – Ако Николай или някой от моите хора бъде наранен по време на тази сделка, ще опустоша града ти, докато не те намеря да се тресеш в двореца, и тогава ще те изкормя жив.
Деймиън извърна очи.
– Няма нужда от драматизъм. Дай ми висулката и можеш да си върнеш скъпоценния елф. Без други наранявания освен тези, които вече е получил. – Деймиън взе ножа, който бях забила в рамото му, и бавно го прокара по гърлото му до средата на гърдите. Не знаех дали това беше заплаха, или възстановка на онова, което беше направил с Николай, но той заби дръжката на ножа в гърдите си и сънят свърши.
Назад към част 22 Напред към част 24
