Глава 28
Намерих Врейл в библиотеката, макар че тя сякаш не предизвикваше у нея същата вибрация, както някога. Тя седеше заобиколена от купчини неподредени книги и свитъци. Те не ме забелязаха да влизам в стаята – носът на Гуин беше на сантиметър от страницата в края на масата. Тя си шепнеше, докато четеше, като нарочно ме игнорираше, докато погледът на Врейл беше забит в стената и не се взираше в нищо.
– Има ли късмет? – Махнах с ръка пред лицето на Врейл. Бях я помолила да ми намери колкото се може повече източници за Фаелин и победата ѝ над Ваатейшир. Врейл беше започнала да проучва темата в нощта на първото нападение, но едва успяваше да се съсредоточи достатъчно, за да чете.
Главата ѝ се вдигна и кехлибарените ѝ очи се фокусираха върху мен.
– Да! – Тя подскочи и прочисти гърлото си. – Просто трябва да намеря къде съм го сложила.
– Аз имам един – намеси се Гуин от края на масата. Тя извади кафява книга с кожена подвързия от малката купчина до себе си и я вдигна, за да я взема.
Ръцете ѝ закриваха страницата, която четеше, но аз разпознах, че това е книгата, която Врейл беше откраднала от библиотеките на Кората. Книгата, пълна с руни.
Очите ми се присвиха.
– Какво четеш?
Гуин затвори книгата, но не и преди да зърна илюстрацията на няколко трупа под злокобна руна.
– Искам да знам колкото се може повече руни. Ферон казва, че това е най-добрия начин да усъвършенствам дарбата си. – Тя трепна със светещите си върхове на пръстите.
– Има много начини да се наточи острието, Гуин. – Посегнах към книгата. – Но не всички са безопасни.
Тя притисна корицата към гърдите си и се облегна назад.
– Това е просто книга, Кира.
По зачервените ѝ бузи разбрах, че крие нещо от мен, но Врейл взе другия том от Гуин и го отвори, за да види илюстрация на феи с обемни, стегнати коси и приветливи златни очи.
– Това е книгата, която Кил-Ривен ми даде, когато за пръв път отидох в Аралинт. – Пръстът ми се плъзна по илюстрацията. – В крайна сметка така и не я довърших.
Врейл кимна.
– Ривен наистина обича книгите си. – Тя обърна страницата и там имаше малка скица на ваатейшир, който се увива около огромна бреза. Ноктите му бяха изпепелили ствола, а две тела висяха безсилно от острия му сенчест клюн.
– Не се знае много за поражението на ваатейшира. – Врейл стисна устни. – Толкова много от нашите разказвачи бяха изгубени по време на обсадата на Аемон и той унищожи голяма част от записаното. Но тази история очертава основните елементи. Елфите са се грижили за Елверат в продължение на хилядолетия, оставяйки магията му да процъфтява и да се развива. Но те не могли да победят Ваатейшир сами, твърде много техни воини загинали при опитите им. Накрая те се молели и танцували на самия Елверат, надявайки се на нещо, което да им помогне да обърнат хода на събитията в своя полза. И от техните танци поникнала голямата бреза на Аралин и пет луни по-късно от нея излязла Фаелин. Тя е родена от Сил’абар, като първия нинокуенар – очите на Врейл се преместиха към мен – и защитник на нашия народ от най-големия му враг.
– Ваатейшир – каза Гуин, а гласът ѝ беше изпълнен с благоговение.
Врейл кимна.
Наклоних глава, все още изучавайки илюстрацията. Фаелин стоеше пред звяра с меч, без никаква следа от използването на дарбите ѝ.
– Тя ги е убила с магията си?
Врейл сви рамене.
– Това не е ясно. Тя е учила в Никир’на в продължение на много години и накрая е била избрана за притежател на едно от остриетата, свързани с кръвта. Казват, че то се превърнало в злато в деня, в който убила с него първия ваатейшир.
– Но ние вече знаехме, че остриетата, свързани с кръв, могат да ги наранят – казах аз и погледнах Гуин отстрани.
Врейл обърна страницата и видя друга илюстрация, но този път на гигантско гнездо. Две черни като нощта яйца бяха прибрани в извитите клони, а в далечината над гората летеше ваатейшир.
Пръстът на Врейл премина по страницата и яйцето се раздвижи.
Гуин изкрещя.
– Какво беше това?
– Врейл, ръцете ти. – Посочих върховете на пръстите ѝ. Те бяха напълно тъмни, сякаш изцапани с мастило.
Яйцето отново се раздвижи и този път цялото изображение оживя. То се откъсна от страницата, а мастилото се разля във въздуха, докато се образуваше движеща се картина. Сенчестият звяр изпищя на заден план, а фигури на елфи обградиха гнездото точно до нас.
Челюстта на Врейл се отпусна.
– Показва историята.
Гледахме как група воини се изкачиха в гигантското гнездо и се приближиха до клатещото се яйце. В далечината над гората се разнесе огън, който изчезна толкова бързо, колкото се появи, докато друга група Елверинци запалваше клади.
– Владетели на огъня, – прошепнах аз, разпознавайки движението, което самата аз бях правила десетки пъти.
Гуин посочи към махащото се животно.
– Те го разсейват.
Воините в гнездото зачакаха, докато яйцето започна да се пука. Мастилото се носеше във въздуха, движейки се с прекъснати движения, сякаш пред очите ни проблясваха стотици скици.
Една от фигурите размаха меч. Нямаше златно мастило, с което да се маркира острието за Фаелин, но нинокуенар имаше дълга елхова бреза, изрязана на рамото ѝ, и грива от плътно навита коса.
В момента, в който клюнът проби черупката му, тя заби острието си право в пулсиращия гръден кош.
Писъците му изпълниха библиотеката, а прахът изпълни въздуха, докато рафтовете се разклащаха. На фона на историята ваатейширът изръмжа и нанесе сенчеста смърт на владеещите огъня долу, след което стана по-голяма и се приближи, за да защити последното си яйце.
Сърцето ми се разтуптя в гърдите, сякаш наблюдавах истински воини на работа, а не история за стари времена, изписана с мастило във въздуха. Второто излюпено птиче се измъкна само с три пипвания на черупката си.
То беше мъртво, преди да успее да изпищи.
Гуин смръщи вежди.
– Те го събират. – Тя кимна надолу към воините, които ковяха яйчените черупки на достатъчно малки парчета, за да ги носят. Същите черупки, които сега пълнеха висулките на Деймиън.
– Ще изработят оръжия от него, – казах аз.
Врейл извърна глава към мен.
– Откъде знаеш това?
– Лесно предположение, – казах аз.
Воините слязоха от гнездото и оставиха ваатейшира на мъките му. Едва тогава мастилото падна обратно върху страницата, плъзгайки се като змии, докато не се върна в първоначалната си форма.
– Сигурна ли си, че всички те са владеели огън? – Гуин наклони глава. – Не можах да преценя с черното мастило, но някои от тях изглеждаха по-различно от други.
Отклоних челюстта си настрани.
– Приличаше ми на пламък
Врейл изучаваше книгата, сякаш от страницата щяха да изникнат още танцуващи фигурки, но пръстите ѝ вече не бяха тъмни.
– Споменава се, че дъщерята на Фаелин, Киран’тара, притежава сила, която може или да убие, или да изплаши ваатейшир – преводът е двусмислен. Повечето смятат, че това е препратка към дарбата ѝ да владее огън, но може би не е така.
Кимнах към рафтовете.
– Трябва да намерим всяка препратка към нейните дарби, която имаме. Може би новата ти магия може да ни покаже повече от това, което е на страницата.
– Дори не знам какво беше това. – Врейл се вгледа в собствената си ръка. – Никога не съм чувала за такива дарби.
Повдигнах рамене.
– Може би не е имало такива. Гуин може да пише заклинания от руни. Това не е дарба, притежавана преди от феите.
Врейл кимна.
– Заклинател.
– Владетел на мастило – прошепна Гуин в отговор на удивлението си.
Очите на Врейл се разшириха и тя изпробва думите за себе си.
Кимнах към книгата.
– Има ли още нещо в историята?
Врейл поклати глава.
– Само че Ваатейшир избледня малко след като Фаелин създаде сянката на слънцето. Макар че определението „скоро“ е относително. Сега бихме могли да смятаме, че това е мигновено, но не бива да забравяме, че тези книги са написани от елфи и феи. Тяхната представа за краткост е много по-различна от нашата…
Вдигнах ръка и прекъснах Врейл, преди да е успяла да започне да бълнува.
– Слънчева сянка?
Врейл посочи тавана на библиотеката, сякаш можехме да видим двете слънца, които висяха на небето.
Разтрих веждите си.
– Знам, че има две слънца, Врейл. Но дали в регистрите се нарича слънце на сенките?
Гуин примижа, сякаш в очите ѝ имаше истинска слънчева светлина, и сви рамене.
– Винаги съм го наричала само второ слънце.
Кимнах в знак на съгласие.
Долната устна на Врейл изпъква.
– Да, това е фразата, която се използва най-често в текстовете. – Тя вдигна левия си юмрук и го последва плътно с десния. – Съществува само едно истинско слънце. Второто, което виждаме, не е истинско, а проекция, която Фаелин е създала с магията си. Тя удължава всеки ден, така че ваатейширите никога не могат да пируват с пълна сила. То следва истинското като сянка, завинаги привързано към него.
Прехапах устните си.
– Но защо Фаелин би изразходвала по-голямата част от силата си, за да го създаде?
– Не мога да бъда сигурна. – Врейл прокара пръст по ръба на книгата. – Ваатейшир бяха многобройни и всеки цикъл ставаха все по-смъртоносни. Когато Фаелин пристигна, дарбите ѝ предлагаха защита, но тя беше само една фея. Може би е мислела, че слънцето на сянката ще защити Елверинците най-добре. – Врейл сви рамене. – Аемон унищожи толкова много от знанията, които ни оставиха, че може би никога няма да сме сигурни. – Тя въздъхна и затвори книгата. – Всичко, което знам, е, че каквато и цел да е имала Фаелин, тя я е изтощила значително. Говори се, че дарбите ѝ продължили да избледняват, докато не умряла само няколко века след като създала слънцето на сенките.
– Няколко века – отвърна Гуин.
– Невъобразимо много време за толкова млади като нас – съгласи се Врейл със стоическо кимване. – Но няколко хилядолетия преди нейното време.
– Лидерите често не живеят дълго – казах на никого конкретно.
Носът на Гуин се набръчка и тя ме хвана за ръката. Тя знаеше, че и моите дни скоро ще свършат.