ГЛАВА 11
Когато се върнах от магазина с купчина пакети и торта, блондинът беше вече приключил с банните процедури. Беше седнал на масата с обвита около кръста кърпа и мокра коса и невъзмутимо ядеше супа. Филя придружаваше с недоволен поглед всяка една лъжица, която отиваше до устата му, а Тимар, вече без синини по физиономията, вареше кафе.
– Как сте тука? – Хвърлих бърз поглед на Филя. Той е нашият прям приятел, ако нещо не е наред, веднага ще изложи цялата информация.
– Нормално – промърмори котаракът.
Старателно измитият от вековния прахоляк тип се оказа истински блондин. Косите му имаха много светъл златист оттенък. Очите му, между другото, бяха сини.
– Лейди… – надигна се той, когато приближих масата.
– Седнете и си дояжте – леко се намръщих и поставих на края на масата пакетите с продукти, шампанското и кутията с тортата. – И може само Виктория, без лейди.
– Вик, а за какво е тортата? – Тимар се наведе към седящия с гръб към него момък.
– За утрешния ден, Тимочка, сложи всичко в хладилника, моля те. Аз ще отнеса вещите и ще си измия ръцете, бива ли?
Скрих това-онова приготвено за рождения ден на Тимар в стаята си. Основния подарък се съхраняваше засега в дома на чичо Миша, за да не развали изненадата. А сега купих свещи, картичка и заедно с тях, понеже бях вече в магазина за мъжко облекло, нова тениска, светли летни дънки с протрити места и дупки и модерни кецове. Нека момчето да отбележи рождения си ден по такъв начин, че после да има какво да си спомня.
Когато се спуснах долу, заварих все същата картина. Нашият удушвач все така невъзмутимо си пиеше кафето, Филя и Тимар го пронизваха с погледи. Даже ме досмеша. Моите момчета излъчваха такава неприязън, с целия си вид даваха да се разбере, че не се радват, а на този хич не му пукаше. Седеше си и се наслаждаваше на храната, сякаш нищо не се е случило.
– Не искате ли да се представите? – Седнах на масата срещу него.
– О! Моля за извинение, аз до сега не съм си казвал името – блондинът се смути или се престори, че се смущава, и като се изправи, сведе глава във вежливо кимване, – Ейлард Хелден.
– А по-нататък?
– Какво по-нататък? – той седна и ме погледна неразбиращо.
– Ами кой сте, какво правехте тук? И най-важното, колко отдавна е било?
– Маг, спях и прашласвах, от много отдавна – той се усмихна. Ама че кучи син, направо се подиграва… – А за това колко отдавна, ще ви отговоря, когато ми кажете коя година е сега.
– А по кой календар да бъде? – Аз също се усмихнах ехидно. – От Рождество Христово или… Тимар, какъв ви е календарът?
– Просто календар, от Сътворението на света.
– Може от Рождество Христово – Ейлард прекъсна Тим.
– Две хиляди и тринадесета.
– Охо! – Ейлард се смръщи. – Почти четиристотин години.
– Добре де! Искате да кажете, че тази къща е тук толкова векове ли? – Погледнах го невярващо.
– Разбира се, не точно в този вид. Външният и вид се сменяше, съдейки по всичко, нееднократно, но да. Тя е тук вече много повече от четиристотин години. Та това е местоположението на Източника и точката на прехода.
– Източник ли? – Хванах се за тази дума. Нещо подобно ми бе споменал и елфът, за някакъв си източник, който май ме подхранва. – Може ли по-подробно за това?
– Какво? Не знаете за Източника ли? – Ейлард внезапно стана сериозен и ме погледна внимателно, а аз поклатих глава. – Но вие сте стопанката на къщата, нали?
– Аз съм.
– Отдавна ли?
– Не много, малко повече от месец.
– Каква е фамилията ви?
– Лисовска – той подхвърляше кратките си фрази, а аз толкова се обърках, че даже забравих, че трябва да се възмущавам. Ама той разпитва ли ме?
– Какво?! Ама вие не сте онази?! – Ейлард рязко се изправи и се наведе към мен, подпрял ръце на масата.
Отначало даже свих глава в раменете си от изненада. Не е майтап такава планина от мускули да ми се надвеси, а и ръстът на мъжа не е малък – метър и деветдесет с мъничка опашчица. А после се ядосах и също станах, като на практика забих нос в него.
– Да, аз не съм онази. Аз съм си аз! Коя е оная, хич не ща и да зная. А къщата е моя и тук аз съм стопанката. Ясно ли е?
– Къде е тя? – Имах чувството, че той просто не ме чу.
– Коя?
– Наследницата на рода Аетси?
– Нямам представа, коя е тая и къде е.
– Тааака. Откъде ви е тази къща?
– Получих я в наследство.
– И при това сте Лисовска и за Аетси не сте и чували? – Той скептично надигна едната си вежда.
– А бе вие какво сте ме набедили? Не съм получила къщата от роднини, а от съвършено непозната жена. Тя нямаше наследници и ми даде тази къща. И самата тя се спомина.
– Тоест родът Аетси е прекъснат? – той опули очи.
– Аз откъде да зная? Видях тази жена само веднъж, докато оформяхме документите. Нямам и идея, има ли тя някакви далечни роднини или не! – Вече започвах да се ядосвам, защото въобще не разбирах какво му трябва.
– Значи се е прекъснал… – Ейлард седна. – Иначе нямаше да можете да отворите прехода. Източникът и Къщата са ви признали. Значи нова династия…
Свих рамене и също седнах. Някакви си Аетси… Въобще фамилията на Елвира Николаевна беше Маркова.
– Впрочем… Тогава това обяснява моето събуждане – Ейлард ме огледа замислено, а после хитричко така се усмихна: – Хареса ли ви да ме целувате?
– Какво? – Изписках аз и изгубих гласа си от ужас, че той знае за това, че съм го целувала. И се потопих в гореща вълна.
– Питам хареса ли ви да ме целувате?
– Откъде…
– А как иначе – той продължи да се усмихва лукаво – само целувката на тази, която разбие камъка, в който бе затворена душата ми, можеше да ме събуди. И тя не трябваше да е от проклетия род Аетси.
– И кой ги прокле? – Прехвърлих темата аз.
– Аз ги проклех в последния момент.
– За какво? И защо? – Гласът ми бе сподавен, а ушите и бузите ми пламтяха в огън.
– Ами нека го наречем така: възгледите ни нещо не съвпаднаха с тая особа, която… хм… ме приспа. И за да е сигурно, че няма да ме събудят представителките на рода Аетси, аз в последните секунди прибавих условието за събуждане.
– Много ли не съвпаднаха?
– Много – Ейлард се разсмя кадифено. – И така? Хареса ли ви?
– Не – промърморих аз и май се изчервих още повече, ако това беше възможно. – Какво му е приятното да целуваш безчувствено спящо дърво?
А тази гадина… Ненавиждам го! Той се захили гръмогласно.
– Виктория! – Гласът му омайваше, лишавайки ме от последните остатъци самообладание. – Непременно ще ви целуна истински като компенсация. И ви обещавам, че ще ви хареса.
– Хич не ми и трябва – не издържах и скочих. – Ето ви дрехите. – Пльоснах пакета с вещите на масата и излязох от кухнята.
Ще го убия! Съвсем истински. Ще го удуша! Макар че не, вратът му е такъв, че няма да се справя. Ще го уморя от глад… Ууу, такъв търбух дълго ще умира от глад, май четиридесет дена може да издържи човек без храна. Няма да изтрая толкова дълго в присъствието му. Ще го отровя! Мамка му, няма с какво, освен ако не опитам да му пробутам разслабително в конска доза.
Кроейки такива кръвожадни планове, вече в своята стая аз от сърце изритах леглото. По дяволите! Ама що за напаст е това? Какво ме подлъга да го събудя? Даже сама го поисках. Ама кой да знае, че е такъв отвратителен тип?!
При това въобще не ми е ясно що за птица е и кои са тези Аетси, какво не са успели да си поделят, за какво и как са го приспали. Макар че характерът му е такъв, че хич не се учудвам. Само за това е достатъчно да го приспиш во веки веков. За няколко минути общуване той ме вбеси като никой друг до сега. Вече не помня напоследък толкова да съм се ядосвала и психясвала. И за този Източник така и нищо не си изясних.
Останалата част от деня прекарах зад компютъра, стреляйки по чудовища в някаква онлайн игра, за да изпусна парата. Наистина няколко пъти поглеждах от балкона и виждах Ейлард на двора. Вече беше облякъл дрехите, които му бях донесла и сега изглеждаше като обикновен землянин от мъжки пол – протрити дънки, синя тениска с рисунка и тъмносини полукецове. Веднъж ме забеляза и ми помаха с ръка, ухилен до уши. Трябваше да се престоря, че въобще не го гледам.
Вечеряхме сред напрегнато мълчание. Впрочем аз си мълчах, а Ейлард се държеше така, сякаш всичко е наред и въобще не забелязваше, че се опитват да го игнорират. Поразително самоуверен тип. Задаваше на Тимар някакви въпроси относно Ферин. Кой управлява сега, за цените на зърното и някаква си там рядка порода коне. Какво е състоянието на пътищата. Построили ли са в Листянки страноприемница, ковачът там обикновен ли е и може ли да се купи от него меч. Тимар хич не беше във възторг, но отговаряше на въпросите, а понякога и Филя казваше думата си.
След вечерята Ейлард излезе и седна на верандата, като замислено разглеждаше небето. Филя и Тимар се тръгнаха да си лягат, а и аз се отправих към душа. Сутринта трябваше да стана по-рано, за да прибера подаръкът за Тимар от съседа, преди той да е заминал на работа.
Влязох в стаята си, усмихвайки се на своите мисли: интересно, ще му хареса ли велосипеда на Тим? Продавачът в магазина ме уверяваше, че това е един от най-добрите модели и с него да се кара бързо на равното, и по пресечена местност и даже да се правят скокове. Сиреч, точно за подарък на шестнадесетгодишно момче. Само ще трябва първо да се научи да кара велосипед.
Свалих кърпата, гмурнах се в пижамата и като приближих леглото, разтворих балдахина. Той много ми харесваше и през деня скривах леглото под него, а нощем предпочитах да не пречи на достъпа на въздух.
Погледнах към леглото и се вкамених. Докато бях под душа, Ейлард се беше домъкнал в стаята ми и сега съвършено нагло лежеше в леглото ми и ме гледаше.
– Какво правите тук?
– Чакам ви, за да спя – той повдигна едната си вежда.
– А защо изведнъж решихте, че ще спите тук? – На практика съсках от злоба.
– Защото нямам намерение да спя в кулата. Първо, там не е уютно, второ, няма матрак и постелни принадлежности, трето, въобще не искам да стъпвам в онази стая, заради спомените. А и четвърто, нали ви обещах целувка – и той се усмихна многозначително.
Не-на-виж-дам го!!!
Изпуснах въздуха между стиснатите си зъби, обърнах се и отидох за халата, който оставих в креслото. Облякох го. Така, броим до десет, дишаме дълбоко и не се нахвърляме на никого…
– Ейлард! – Така… Спокойна съм, много съм спокойна. – Няма какво да правите в стаята ми. Изберете си която и да е друга и аз веднага ще ви организирам спалня. Днес ще пренощувате на походното легло, а утре ще помоля Къщата да ви я обзаведе. Ще живеете в гостната, докато не си тръгнете.
А този наглец даже не се помръдна, като продължаваше да ме гледа с все същата усмивка.
– Ейлард, хайде да не се караме. Моля ви, излезте от стаята ми.
– Виктория, защо решихте, че ще си отида?
– Защото това е моят дом, а аз не съм ви канила да живеете тук за постоянно. Впрочем, сега е твърде късно за изясняване на взаимоотношенията. Хайде да го отложим за по-нататък – отдалечих се от леглото и се огледах. – Да вървим и вземете вещите си.
Макар и бавно, той все пак стана, за огромно облекчение.
Походното легло сложихме в стаята, съседна на Тимаровата. Мда, май не успях да предвидя ситуацията, че може да потрябва гостна стая. Утре ще оправя този пропуск. Вратата на стаята си я заключих.
На сутринта скочих като пъргава катерица, бързо се умих и изтичах при чичо Миша да взема велосипеда. Много ми се искаше, щом Тимар се събуди, подаръкът вече да го чака. Облегнах велосипеда на верандата и се промъкнах обратно в къщи. Вече мога спокойно да вляза под душа, да пийна кафе – и без това Тимар все още спи. Обикновено ставахме по-късно, с изключение на онези случаи, когато ходехме при водния.
Но като наближих стълбището, чух някакво шумолене, донасящо се откъм кухнята, а като надникнах там, видях Ейлард. Той седеше в столовата и замислено нареждаше парченцата от паното. При това беше подредил вече доста. По всичко личеше, че за разлика от нас с Тимар, той знаеше как трябва да изглежда то.
– Добро утро, Ейлард. Много рано сте станали? – Обърнах се към него тихо. През нощта се бях успокоила и сега вече можех да разговарям горе-долу спокойно.
– Добро, Виктория – той се усмихна. Даже съвсем нормално, без онова неговото издевателство.
– Защо сте станали толкова рано? И седите тук сам?
– Ами някак така се получи. Явно съм си отспал за няколко години напред – той сви рамене и изхъмка.
Браво бе, какъв прогрес. Оказва се, че той умее да разговаря нормално, ако поиска. Огледах го замислено.
– Закусихте ли?
– Не, не мога все още да се оправя кое за какво е, а вчера не успях да запомня.
– Елате, ще ви покажа кое къде стои. Сутрин обикновено закусваме по различно време, кой когато стане, тогава и се храни.
Приближих шкафчетата и отворих вратите им. Огледах се за вече стоящия зад мен Ейлард.
– Това е кафето, захарта, черния чай, зеления чай – изброявах аз, като посочвах с пръст. – Пакетчетата чай се слагат в чашата и се заливат с гореща вода. Смляното кафе се изсипва ето тук – посочих му на кафеварката, – ако обичате кафето сладко, то слагате веднага лъжица захар. Наливате вода и на котлона. Сега вижте как се включва.
Проведох инструктажа, показах му кое как работи и се преместих при хладилника.
Демонстрирах му кое може да се яде и как после да го стопли в микровълновата.
– Запомнихте ли всичко или още веднъж да ви го обясня?
– Всичко.
– Тогава решавайте какво ще пиете – чай или кафе и си направете. Първият път ще ви наблюдавам, а по-нататък сам ще се оправяте.
Когато той си свари кафе и даже си направи сандвичи със салам и кашкавал, аз се приготвих да изляза.
– Виктория, ще ми правите ли компания? – Ейлард се усмихна и странното беше, че отново нормално.
– Не, извинете ме. Първо ще се приведа в ред и… Днес е рождения ден на Тимар и аз искам да му приготвя подаръка.
– А, да, такъв е обичаят на Земята. Добре, ще се видим по-късно – вече излизах от кухнята, когато тази ехидна явно не издържа и до мен достигна проникновения шепот: – Ще ми е скучно…
Вече напълно бях се съсредоточила след душа, бях изсушила косата си със сешоара и се бях преоблякла, когато най-накрая се чуха гласовете на Тимар и Филка в коридора. Тези две скици слязоха долу по стълбището, така че побързах след тях.
– Тимка – догоних ги чак в кухнята – честит рожден ден, хубавецо мой! Дай да те целуна.
Тимар се изчерви, а аз го мляснах по бузата.
– Ще те дърпаме ли за ушите или ти вече и така си пораснал?
– За ушите ли? – Изглежда, че го озадачих.
– Значи, ще дърпаме! – И под хихикането на Филя и смехът на Ейлард аз лекичко подръпнах наклонилия се към мен Тимар за ушите. Шестнадесет пъти. – Ето, сега ще порастеш още повече. А сега подаръкът. Да вървим. – Примамих го с ръка.
Да кажа, че Тимар беше впечатлен, е все едно нищо да не кажа. Той много добре знаеше какво е това велосипед. И на кино го е виждал, а и в града не веднъж сме се сблъсквали с велосипедисти. В общи линии, веднага след закуската, която моментално бе погълната, ние два часа го учихме да се вози на новия транспорт на асфалтовия път. Ейлард стоеше при разтворената врата и ни наблюдаваше с лека и някак си тъжна усмивка. Предателят Филя, вече простил на този непоносим тип, седеше в ръцете му. А ние с Тим се веселяхме и се хилехме. Между другото, аз също покарах до края на задънената улица и обратно.
После на Тим му бе връчен пакет с нови вещи и моят върколак беше много доволен. През цялото това време Ейлард само наблюдаваше, без да се намесва с коментариите си, и понякога в очите му се промъкваше тъга.
Тъй, още малко и ще започна да го съжалявам, а той не го заслужава. Нагъл, безцеремонен и безсъвестен тип. И едва не ме удуши.
След това отведох Тим, като наказах Филя да наглежда госта ни, и в парка с люлките ние до прилошаване се возихме на всяко движещо се оборудване. Чак ми се гадеше, но момчето беше щастливо, така че търпях. Останалата част от деня, вече в къщи, се излежавах на шезлонг и пиех лимонада, а Тим усвояваше велосипеда.
Ейлард пък целия ден разглеждаше картинки в списанията, за да си избере стая и даже ми даде една с думите, че му харесва. Щом му харесва, на мен ми е все едно, така че помолих Къщата да я направи такава, ако може. Блондинът се държеше удивително миролюбиво, не като вчера, но от време на време улавях замисления му и преценяваш поглед върху себе си.
Заговори ме чак вечерта, след като Тим угаси свещите на тортата и всички изядохме по едно голямо парче от нея и изпихме по една чаша шампанско в гостната. Даже и Филя успя да намаже от тортата. По-скоро той предпочиташе само крема и аз с радост изгребах всичкия от моето парче, за да го сложа в паничката му.
– Виктория… – седна до мене на дивана Ейлард.
– Мм? – Стрелнах го с поглед.
– Знаете ли, някак неправилно започна нашето запознанство. Какво ще кажете да забравим това, което се случи вчера и да започнем начисто? Ситуацията е такава, че не мога да замина и ще ни се наложи да живеем с вас рамо до рамо. Можем да опитаме да се сприятелим, а?
– Не можете ли? – Улових най-важното: тоя тип няма намерение се махне.
– Не мога – той кимна. – Впрочем, ще бъда откровен, аз и не искам. Много ми харесвате – вие и вашата компания.
– А ако ви помоля да си отидете? – Повдигнах вежди.
– Страхувам се, че не мога да изпълня желанието ви.
– Леле… Интересно – разтеглих аз. – Тоест вие сега ме изправяте пред факта, че имате намерение да живеете тук въпреки моето желание, така ли?
– Страхувам се, че да – той разпери ръце виновно. – Именно затова искам по възможност ние с вас да не се караме.
– Знаете ли, в такъв случай ще ви се наложи доста много да ми обясните и да ми разкажете. А и да се присъедините към нашия режим на живот и към правилата за обитаване в къщата – усмихнах се накриво. Добре де, ще се направя на съгласна и ще видим накъде ще отидат работите. – После ще обсъдим всичко и ще ви намерим занимание.
Не исках да разваляме вечерта, затова ще отложим за утре обсъждането на правилата. Впрочем… Но като сложа ръка на сърцето, въпреки че този нахалник ме дразнеше извънредно много и имайки предвид причините, които ме накараха да го събудя… Такъв и нежеланите женихи ще разгони, и на кръвопийците ще им набие канчетата, а и… Хвърлих поглед към богатирския размах на раменете му… И на водния ще може да помогне много повече, отколкото ние с Тимар. А там още работа предстои, нали обещах.
И аз въобще не съм злопаметна, само злобея от време на време и не се оплаквам от паметта си. Но ако Ейлард започне да се държи адекватно, а не като вчера, то може и да заживеем заедно. Ако ли не – ще намеря начин да го изгоня. Кимнах на мислите си и тутакси се натъкнах на разбиращият поглед на сините очи и леката усмивка. По дяволите! Умна е гадината, всичко разбира.