ГЛАВА 12
На сутринта на следващия ден, когато почиствахме масата след закуска, на вратата откъм Земята се позвъни. Отнесох се към това достатъчно равнодушно – това явно не са женихи или нечиста сила, Земята все пак е моят свят. А реакцията на Ейлард беше малко неочаквана. Той целият някак се стегна, стана сериозен и когато отидох да отворя, ме последва. Вратата в портата спокойно я отворих, нямаше от какво да се опасявам откъм Земята. И затова действията на Ейлард останаха загадка за мен, когато застана първи пред невидимите за мен посетители, а мен с леко движение на ръката си ме изтика зад гърба си.
– Ейлард – опитах се да го заобиколя – търсят мен.
Аха, кой ли ме чува! Това огромно тяло стоеше пред мен като каменен зид и, мамка му, нито да го заобиколиш – избутваха ме обратно, нито да надникнеш над рамото му – и да скачах нямаше да видя нищо.
– Добро утро – достигна до мен мъжки глас. – Мога ли да поговоря със стопанката на къщата?
– По какъв въпрос? – Гласът на Ейлард беше вежлив, но леден.
Боже мой, това на нищо не прилича?! Това е моята къща, при мен са дошли! Направих поредния опит да надникна. Безуспешно. Взех, че със всичка сила го изритах в крака. Мде… Все едно мравка да ритне слон.
– Извинете ме, но вие кой сте? – Посетителят явно разсъждаваше като мен.
– Няма значение. Та по какъв въпрос?
Дошлият мъж се изхили и след кратка пауза пак заговори:
– Трябва да обсъдим условията и стойността на прехода.
Планината от мускули се отмести и най-сетне ме допуснаха до вратата.
Пред мен стоеше приличен на вид мъж на четиридесет години, облечен в сив костюм, очила с тънки рамки. На пръста му се люлееха ключове за кола, а на рамото – чанта за лаптоп.
– Добро утро – обърна се той към мен – вие ли сте стопанката на къщата?
– Аз.
– Може ли да поговорим? – Той се усмихна вежливо. – Относно прехода.
– Елате – пропуснах го и под зоркия поглед на Ейлард, който ни следваше, го поведох към гостната. Няма всеки посетител да каним в кухнята, я.
В хола се сблъскахме с Тимар и Филимон, които ни гледаха с любопитство. Гостът им хвърли бърз поглед, изхъмка и тихичко промърмори: „Занимателно.“
– Слушам ви – в гостната седнах в едно кресло срещу мъжа, Ейлард се настани малко по-далече, на дивана, Тимар остана да стои до вратата, а Филя се промъкна на коленете ми.
– Позволете ми да ви се представя: магистър Всеволод Иванович Потоцки, професор от катедрата по стихийна магия – той отново изхъмка, огледал нашето разположение.
– Виктория Лисовска.
Интерееесно… Катедра по стихийна магия? Ама какво и къде е това? И как е разбрал за мен?
– Ами, Виктория – продължи Всеволод Иванович – както вече разбрахте, бих искал да обсъдим условията за прехода за мен и група мои студенти.
– Студенти? – Струва ми се, че очите ми станаха квадратни. – И много ли са?
– Да, да, точно така, моите студенти. Иска ми се тяхната лятна практика да премине в свят, който е значително по-наситен със сили, отколкото нашия. И щом преходът толкова сполучливо се отвори, ще е грях да не се възползваме.
– Извинете ме, вие маг ли сте? И вашите студенти също са магове?
Ох, струва ми се, че имам когнитивен дисонанс*. От Ферин очаквах кого ли не, но от Земята?! Професор-маг?! По-точно, магистър? Нима това не е едно и също? Студенти-магове?!
– Точно така – повтори професора. – Маг-стихийник.
– Аха – измънках аз. О Боже, светът ми се разпада…
– Така че – продължи той. – Група от петнадесет студента, аз съпровождащ. Моля ви да ни позволите да извършим прехода и да ни осигурите от валутата на другия свят.
– Ааа, валута – разтеглих аз. Ох, хубава работа. – Аз няма да ви дам валутата даром. Нали разбирате?
– Разбира се – Всеволод Иванович се усмихна хладно. – Предполагам там все още вървят златните монети, нали? Стойността на златото ще ви бъде компенсирана според местните цени на златото в рубли. Може в брой, може по банков път, както ви е угодно.
– Ами хубаво. Само че знаете ли – поколебах се аз – като имам предвид, че сте много на брой и излизате за неопределен срок и въобще… Мога да ви пусна само нощно време. За да не ви види никой от съседите. Че може внезапно нещо да се случи и да не се върнете, или да се върнете в непълен състав… Не са ми нужни неприятности с полицията. Нали после ще ме замъкнат по даване на показания, разпити, къде съм дянала цяла тълпа хора, които последно са видели да влизат в моя дом.
– Добре – той сви рамене. – Тази нощ? Цената на златото може да я обсъдим и сега, също така и общата сума. Колко златни можете да ни отделите?
Пресметнах на ум. От монетите, с които ми заплати гномът, останаха четиридесет. Още четиридесет имаше в кесията, която ми даде водния. На мен засега ми стигат десет, значи…
– Петдесет-шестдесет е максимума.
– Петдесет стигат – професорът измъкна от чантата си планшет. Нещо разгледа, пресметна и го обърна към мен. – Такава сума за петдесетте златни и самия преход ще ви устрои ли?
Вгледах се в цифрите и се намръщих.
– Знаете ли, твърде малко е някак си. Аз това злато в обикновена заложна къща като златни късчета за вторична суровина пак по-скъпо ще го продам. Да не казвам колко ще мога да купя за него във Ферин.
– Виктория, затова пък аз ще ви го взема всичкото – Всеволод Иванович се усмихна и направи някакво движение с пръсти.
– Не си струва – раздаде се студеният глас на Ейлард. – И предложете нормална цена, двойно по-голяма.
Професорът внимателно погледна Ейлард и също се намръщи, явно недоволен от намесата му.
– Интересна свита си имате, Виктория – изхъмка той. – Добре, това устройва ли ви? – Той набра нови цифри и обърна планшета към мен.
Само ако знаех… Хвърлих въпросителен поглед на блондина и той кимна. Може пък наистина да разбира нещо.
– Добре де – кимнах. Сега вече сумата беше впечатляваща. – И по-добре в брой.
– Хубаво – Всеволод Иванович кимна и се изправи. – В такъв случай ще сме при къщата ви около полунощ. И да, Виктория, надявам се, че това ще си остане между нас и никой няма да узнае, че съм бил тук?
– Добре – свих рамене. – Извинете ме, но мога ли да ви попитам как разбрахте, че преходът вече е открит? Въобще, за къщата и всичко останало?
– Мила моя, такъв изблик на магия няма да забележи абсолютно лишения от магия човек или съвсем слепия. Повярвайте ми, на когото е нужно, вече знае за отварянето на прехода.
– А за мястото на този преход?
– Ами книгите и картите никъде не са се загубили.
– Аха – разтеглих аз. Все едно, че всичко разбрах. Тоест, разбрах го, разбира се, но е невероятно странно.
Изпратих професора и се върнах в гостната. Ейлард не ме придружи, което ме радваше – някак още не бях готова за подобен контрол.
– Ейлард? – Той седеше във все същото кресло. – Нищо ли не искате да ми обясните?
– Какво точно искате да знаете?
– Всичко. Желателно е да е подред, но може и разхвърляно. Като за начало: от къде на къде вие отваряте вратата за посетителите вместо мен, отгоре на това и не ме допускате до нея? Не ви ли се струва, че е малко прекалено? Май това е моят дом.
– Виктория – той леко се намръщи – много ви уважавам, но вие не разбрахте, че той е маг, дори и когато общувахте непосредствено с него. Още повече, че не почувствахте даже това, че той се опитваше да ви наложи заклинание за принуждение. Как така сте успели да станете стопанка на къщата на прехода? Не можете да видите съвсем очевидни неща.
– Ами не съм маг – малко се смутих от тази изповед. Заклинание за принуждение… По дяволите, за такова само в книгите съм чела.
– Именно! – Затапи ме Ейлард. – За какъв дявол тогава сте се втурнали да отваряте вратата на маг? Силата от него се усеща на километри. Как въобще е възможно да не го усетите?
– Как, как – аз също започнах да се впрягам. – Обикновено. Вече казах, че не съм маг и нямам никакви способности.
– А ти къде гледаше? – Ейлард премести погледа си върху Филя. – Това е твоето пряко задължение като фамилиар – да проследяваш такива гости. Хубавото е, че този беше решил да измами на дребно, ами ако беше на неговото място някой тъмен маг, а не стихийник? Щяха да ви размажат тук на тънък слой!
Филя виновно притисна уши и си премълча.
– Недей да крещиш на Филя – възмутих се аз и незабелязано за себе си преминах на „ти“. – Ако не беше той, ти самият щеше да ме размажеш и удушиш! – Ейлард се смръщи от думите ми. – И освен това, какъв смисъл има да ме размазват, ако на всички им трябвам като тая, която контролира прехода?
– О, богове, на верига щяха да те вържат, щяха да те подчинят и щеше да им правиш всичко без да се дърпаш! – Той също мина на „ти“. – Или щяха да се оженят за тебе. А магическите бракове не се разтрогват.
– Не бива да съдиш за всички по себе си! Ти си този, който се пръкна тук незнайно откъде, едва не ме уби, постоянно се правиш на важен и се опитваш да строяваш всички ни!
– Виктория… – той бързо се премести към мен, опря се с ръце на подлакътниците на креслото ми и се надвеси над мен. – Как мислите, защо жените от рода Аетси владееха това място? И защо, в крайна сметка, то мина във вашите ръце?
– Че от къде да знам?!
– Ами защото магията на рода Аетси беше една от най-силните във Ферин. И не случайно не им позволяваха да се омъжват за земляни. Само веднъж да възникнеше прецедент и край, отиде. Съдейки по всичко, родът се изроди заедно с магията. Колко години къщата е пустеела? Никой не е живял в нея и то за дълго време, съдейки по разказите на Тимар в какво състояние сте я намерили. Предполагам, че заради това, че са изгубили магията, не са успели да контролират прехода и ето такива… „гости“ – последната дума той почти я изплю.
– Е… – не знаех какво да кажа.
– И тук теб те захвърлят като някое паленце. Ти поне знаеше ли що за място е това?
– Не – стиснах устни аз.
– Как може да си толкова наивна?! Въобще не ми го побира главата: да приемеш като подарък къща от непозната жена, въобще с коя част от тялото трябва да си мислила?!
– Стига си ми крещял! – Разбира се, признавах си, че за някои неща Ейлард беше прав, но, мамка му, беше и неприятно. – Ти самият не знаеш кой си!
– Вика – той клекна пред мен – аз бях един от Пазителите на Източника. За охрана на Източника и стопанката винаги назначаваха един от най-силните магове. До тогава, докато тя не се омъжи, в случай, че тя е сирак. С Аролена не можахме да се разберем още от самото начало – той се намръщи. – Смахната, самонадеяна до глупост, безцеремонна, считаща, че всички трябва да се прекланят пред нея. Всичко щеше да е наред, щях да изтърпя колкото се налага, само и само да се омъжи и аз спокойно да си тръгна. Да, ама не, скимна и да се омъжва за мен и отказът ми не беше приет. Многократно я изхвърлях от леглото си и получавах литри любовни еликсири и мили „украшенийца“.
– Нещо не ми се вярва – изкривих лицето си аз. – Като че ли във вашия свят младите госпожици пазят девствеността си до брака. Толкова повече преди четиристотин години. За какво и е да се пъха в леглото ти?
– За магините това не важи – той изхъмка. – Как, според тебе, става инициацията на силите при маговете?
– Мм… – Ама че въпрос! От къде да знам как при тях се случва тази инициация?
– Аролена за тази цел избра селския ковач – той се намръщи гнусливо. – Даже не почака да завърши обучението си. Впрочем, отклонихме се от темата. И така. В резултат на всички тези наши търкания с нея получих това миличко украшенийце на врата си докато спях, което ти вече видя, и пълно парализиране. Само че така и не можа да се състои този брак – не съм давал съгласието си, така че ми предстоеше да спя, докато не размисля. Нямаше намерение да ме пусне, а и аз не можех да си отида, Източникът беше настроен на мен. В последния момент успях да внеса условията за събуждане и проклех Аролена и нейния род, всъщност съвсем не бях уверен, че това се е получило. При пълно парализиране е невъзможно да бъдат извършени движения. Как мислиш, какво си помислих, щом се събудих? Бях готов да пречукам тази кучка. А изведнъж ти… Твоят фамилиар влетя, после и Тимар.
– Ако не бяха те, щяхте да ме погребете, така че няма за какво да ги упрекваш.
– Не ги и упреквам, браво на тях – Ейлард седна на съседното кресло. – Само че картинката така и не се подреждаше. Ти ме събуди, но при това, кой знае защо, си беше стопанката, никаква магия не притежаваше и нищо не беше чувала за Източника. А и нямаше никакво проклятие върху тебе, беше очевидно. Но ако не си Аетси, защо тогава къщата е твоя – нали в продължение на векове само техния род контролираше прехода? Ето какво бях длъжен да мисля, нали?
– И какво ще правим сега? – Посърнах аз.
– Де да знаех! Не мога да си отида, както вече споменах. Източникът все така е настроен на мен и не зная защо не са го пренастроили. А родът Аетси вече го няма – той сви рамене. – Отгоре на това, ти си слабичка. Въобще не ми е ясно как си успяла да отвориш прехода. В теб няма съвършено никаква магия…
– Мда – аз също не знаех какво да му кажа.
А той наистина може да стане онзи защитник, за когото си мислех, когато го събуждах. Нали самата аз го исках. Само че колко ми е трудно да се обуздавам и да изтърпявам характера му. Разбира се, аз не съм като онази Аролена, но не съм и някоя тесногръда госпожичка, а и не съм свикнала да се покорявам на някого. А този образ е свикнал да командва и да поема отговорността върху себе си, уви и ах, но е очевидно. Ох, че трудно ще ни бъде да се сработим и да живеем рамо до рамо! Въздъхнах тъжно.
– Ейлард – извиках го аз след двеминутно обмисляне на ситуацията, – ти съвсем ли не можеш да си отидеш? В смисъл, даже и за кратко време? Завързан ли си за това място?
– Не, не е чак толкова зле – той се усмихна. – Да излизам мога и да се отдалечавам за десетина дена, но не повече.
– Е, това променя ситуацията – аз също се усмихнах.
Стана ми даже жал за него. Много тъжно звучеше фразата, че „не може да си отиде“. Вече си мислех, че тук е като в затвор и даже никъде в града не може да излезе.
– Значи, ако се наложи, ще можеш да излизаш в града с нас, ще видиш колко се е променило всичко за времето докато си спал. А и в Листянки или в най-близкия град във Ферин… – Ейлард безмълвно сви рамене. – Слушай, тогава имам още въпроси.
– Какви? – Попита уморено той.
– Ами… Можеш ли да ми разкажеш по-подробно за това място? За Източника? За задълженията на стопанката на прехода? А и въобще…
– Че къде ще се дяна. Ще разкажа, разбира се. С времето всичко ще разкажа.
– Ами хубаво – кимнах.
В действителност някак си се чувствах леко опустошена. Отначало емоциите ме преизпълваха и преливаха от мен, а сега обратното, настъпи нещо като спад на силите. Ясно ми беше, че ми трябва време, за да приема и осъзная всичко това. И маговете-стихийници на Земята, и това, че Ейлард е Пазител на Източника и че ще трябва да е тук, и… И много още.
– Добре. Сега, щом всички сме се събрали такива бодри, какво ще кажете, да се заемем с работа?
– Нормално – за първи път през всичките тези минути се обади Тимар. През цялото това време той стоеше тихо в сянката на вратата на гостната и беше останал там даже след като изпратих Всеволод Иванович. – Какво трябва да се свърши?
– Щом се сдобихме с толкова много мъжка сила, дали да не се заемете двамата с Ейлард с беседката? Че грунда, лака и всичко останало така си и стоят в плевнята – погледнах въпросително блондина. – Трябва да бъде направено, докато все още са слънчеви дните. А пък аз в същото време ще поразтребя в къщата и ще мина с прахосмукачката.
– Вие какво, сами ли боядисвате и миете? – Погледна ме той неразбиращо.
– Мислиш си, че имам личен състав от слуги ли? – Изсумтях аз. – Извинявай, но не сме от дворяните, пък и пари за приходящи слуги нямам. Така че… При нас е по пролетарски – трябва ли нещо, хващай се и го прави.
– Тоест, ти даже не си и аристократка? – По лицето на Ейлард премина бегла сянка и аз отново се ядосах. Изглежда, от цялата фраза той чу само това.
– Можеш ли да си представиш?! Чудо голямо, че съм седнала редом с такъв велик аристократичен маг! Може би трябва в твоето присъствие да се кланям доземи? – Впрегнах се аз, толкова пошло чувство се появи от тази негова реакция.
– Не, но… – той се запъна под погледа ми. – Просто не очаквах, че ще ми предложиш да правя нещо подобно…
– Ами майната ти тогава, ще се оправим и без теб! – Станах. – Да вървим, Тим.
Без да погледна блондина, прехвърлих Филя на креслото и излязох в хола, а Тимар се измъкна след мен.
– Ти си глупак, Ейлард, нищо, че си маг – донесе се от гостната тихия глас на Филимон, но аз не се заслушах.
Да се махат всичките тия магове през гори и поля…** Хич не ме интересува тоя техния глупав преход между световете. Като ми омръзне всичко това, ще си намеря работа и ще се прехвърля да живея в жилище под наем. Все някак преживявах преди, ще се оправям и занапред, ако тук стане съвсем невъзможно.
– Тим, давай започни сам беседката, а? Направи колкото можеш, а аз по-късно ще дойда да помогна.
Тимар отиде, а аз се хванах за прахосмукачката и през следващия един час почиствах и се успокоявах. Когато се върнах в гостната, не заварих нито Ейлард, нито Филя там и никой не ми пречеше. После се преоблякох с трикотажните панталони и тениска, скрих косата си под една кърпа на главата и излязох на двора.
Намерих Тим на подвижната стълба до беседката – той грундираше дървесината с една четка.
– Е, справяш ли се? – Приближих се аз. – Колко успя да направиш и колко още ти остава?
– Вик, не ни трябва помощ. И сами ще се справим – Тим ме погледна от горе.
– Ние ли?
Иззад беседката излезе Ейлард, също с четка в ръка. Бос и в същите ония стари трикотажни панталони, които някога бях дала на Тимар. Само че сега крачолите им бяха навити до коленете. Мълчаливо го огледах и се усмихнах, той, също без да каже и думичка, се усмихна и разпери ръце.
– Е добре, щом е така, отивам да приготвя обяда – и под погледите на Тим и Ейлард се върнах в къщата.
Звънецът на вратата откъм Земята звънна в малко след един. Всеволод Иванович бе почти точен. Отидох да отворя, без да се чудя и без да се възмущавам, че Ейлард ме следва мълчаливо. Открехнах вратата. Професорът, облечен в обикновени черни панталони и светлосива риза, стоеше и чакаше.
– Всеволод Иванович – кимнах аз.
– Виктория – той се отдръпна, за да пропусне някой да мине и напред пристъпи младеж, облечен почти като професора.
Пуснах го в двора и след него започнаха да влизат един по един студентите – десет момчета и пет момичета. Всички момчета бяха облечени почти еднакво, а момичетата с дълги летни рокли с къси ръкави. На всеки един на гърба – голяма раница.
– Елате! – Затворих вратата и преведох нощните посетители през столовата в къщата и оттам в двора при вратата към Ферин.
Този момент на действието на прехода си го бях изяснила за себе си отдавна. Точката на обединяване на световете се намираше непосредствено в къщата, така че колкото и да ме дразнеше това, се налагаше да пускам „пешеходците“ през нея. Ако се опиташ да излезеш, като заобиколиш къщата, минавайки през двора, то задната врата се отваряше на запустяло място. Същото сработваше и на обратната страна. Ако си във Ферин и влезеш през вратата и не преминеш през къщата, а стигнеш до онази врата, която според идеята водеше на Земята, нищо не се получаваше. Тя просто се отваряше към празно пространство и по-надалече се виждаше горичка. По един такъв странен начин се получаваше, че кръстопътя на световете бе непосредствено в къщата, а не по цялата принадлежаща и територия.
Вече при вратата Всеволод Иванович отведе Ейлард и Тимар настрани и започна разговор с тях за нещо, а аз останах със студентите.
– Момчета – обърнах се към студентите-практиканти – дълго ли трае обучението ви?
– Четири години – отвърна ми едно от момчетата. – Защо питате?
– Просто ми е интересно. Не знаех, че на Земята има висше магическо заведение. Между другото, то как се казва и къде се намира?
Те се спогледаха, но решили, че може нищо да не крият от мен, същото онова момче ми отговори:
– Нашата Академия е в Москва, там е лесно да се скрият такива магически излъчвания. А всъщност те са много, най-големите са в Новосибирск, Владивосток и Москва.
– Ааа – разтеглих аз.
Към мен се обърна едно от момичетата – то през цялото внимателно се взираше в мен.
– Виктория, а фамилията ви да не би случайно да е Лисовска?
– Лисовска е, защо? – Аз също се загледах в нея. – Наташа? – не повярвах на очите си.
– Да! – Тя се усмихна. – Не очаквах да те срещна при такава ситуация.
С Наташа учихме в един клас и дори няколко години седяхме на един чин. А след това с родителите си се преместиха да живеят в друг град и оттогава не бях чувала нищо за нея.
– Направо ще се побъркам, Наташка! Неочаквано си станала маг! – Разсмях се аз.
– То аз ще се побъркам. Неочаквано си станала стопанка на прехода между световете! – Тя също се изкикоти.
Останалите се вслушваха в нас, но не се намесваха в разговора ни.
– Наташа, а къде си сега? Какво става с теб? Въобще как си?
– Всичко е нормално. С родителите ми се преместихме в Санкт Петербург, те сега живеят там. Аз най-неочаквано за себе си се увлякох по екстрасенсориката и изкарах една камара курсове. После научих за Академията по Магия в Москва и ме приеха. Така че сега съм маг-стихийник.
– Охо. А ще ми разкажеш ли по-подробно за тези курсове? – Наострих уши. Винаги съм вярвала в екстрасенсориката, за разлика от магията, която считах за приказка.
– Ох, че ти потърси в Интернет, там има купища всякаква информация. Аз започнах с най-простичките курсове по отваряне на чакрите, енергийните потоци и прочее глупости – тя се разсмя, погледна съкурсниците си и те се заусмихваха разбиращо. – Всички ние сме започнали с това.
– Така ли? – Замислих се аз. – Изобщо как е? Веднага ли се получи?
– Не, разбира се – изсумтя тя. – Тук вече е до късмет. Ако ти се падне смислен учител, бързо се получава. А ако е чайник, въобразяващ си, че е велик магьосник, а в действителност само умее проклятие да ти наложи или да те урочаса, тогава само ще си загубиш времето. Тук, разбира се, трябва да имаш и свои способности, дори и съвсем малки, те ще се развият с времето. А иначе всичко губи смисъла си. На тебе за какво ти е, ти и така си жестока.
– Ясно. А… – исках да задам още няколко въпроса, но ме прекъсна приближилият се професор.
– Така, господа студенти-практиканти. Излизаме без да се стълпяваме. Предстои ни да намерим коне или каруца, за да заминем. Хайде, побързайте.
Студентите послушно оправиха раниците си и започнаха да излизат един по един в тъмното.
– Чао засега, Вик. Есента ще се върнем, тогава ще си побъбрим – Наташа ми махна с ръка на сбогуване.
– Приятно пътуване и всичко добро!
– По дяволите – по навик отговаряха ония, които ме чуха.
– Ейлард, какво искаше професора?
– Пътя уточняваше и къде е по-добре да отидат. Каза, че неговата карта на Ферин е стара. Разпитваше и за новини. Само че аз не ги зная, Тимар му обясни всичко.
– Ясно. Ами добре, тогава за днес отбой, нали?
Ние се пръснахме по стаите, а аз прихванах Филимон през дебелото му коремче и го завлякох при мен в стаята.
– Слушай, Фил, ти нали си магическо животно?
– Е… – той ме погледна подозрително с жълтите си очища.
– Как мислиш, ако съвсем, ама съвсем, нямам някакви способности за магия, бих ли могла да имам фамилиар? Ти все някак си ме почувствал и си ме намерил, нали?
– Ами – замисли се той. – Аз първо почувствах отварянето на прехода. Такава вълна имаше, дума да няма… И понеже стопаните му са винаги жени, си помислих, че може да и потрябва на тази фамилиар и тръгнах на път. Вече в Листянки те усетих – ти светеше в такъв преливащ огън, като дъга. Красиииво. Във Ферин само феите светят така. А после се оказа, че ти си от Земята. Ти самата ми каза, че нямаш никакви магически способности. Разбира се, че се разстроих, но си помислих, че това не е толкова важно. Светиш, управляваш прехода, каква е разликата тогава?
– Аз и сега ли светя?
– Разбира се – изсумтя той. – Не самата ти и не аурата ти. Аурата ти е обикновена, като на човек. А Светлината на душата ти.
– Светлината на душата ми?
– При феите така се нарича, не зная как е при хората – замислено помръдна той опашката си. – Да беше поразпитала оня тип. Макар и изкопаемо, той все пак е маг.
– Филя – прихнах от смях – откъде ги вземаш такива думи? Изкопаемо, хубава работа!
– Ами какво? – Фамилиарът също се изхили. – Като че ли не е, а?
– Ще кажа да. Ама гледай да не му го изтърсиш, че той е нервен, другарят, кой го знае как ще реагира.
Спогледахме се с котарака и тихичко се разсмяхме.
– Да, интересен тип се оказа – кимна котаракът. – Но иначе е нормален мъж, макар и със странности. А може преди четиристотин години всички да са били такива? Кой да ти каже?
С това се разделихме с Фил и той отиде да спи при Тимар, а аз още дълго се въртях в леглото, докато смилах информацията. Наташа, неочаквано оказала се с магически способности, моята Светлина на душата, която я има само при феите, отгоре на това и във Ферин. Чудно ми е някак.
/* Когнитивният дисонанс (или познавателното противоречие) е състояние определяно като сблъсък в съзнанието на индивида между неговите убеждения, знания, нагласи и новопостъпила от околната среда информация, която им противоречи./
/** Гатанка – Връщал се през зимата един мъж от пазара, вървял през гори и поля, през гори и поля, дълго вървял. Спрял се и видял той къщичка на кокоши крака, казал на къщичката: – Къщичке на кокоши крака, застани с лице към мен, а с гръб към гората. Застанала къщичката с лице към него, с гръб към гората. Влязъл мъжът в къщичката и що да види – на печката Баба Яга спи, събудил той бабичката и попитал: – Бабо Яго, а къде е моята къщичка, че забравих вече? – Върви през гори и поля, през гори и поля, през гори и поля, там ще видиш река, която не можеш прескочи, не можеш преплува, не можеш заобиколи. Там, зад тази река е твоята къщичка. Пак тръгнал мъжът през гори и поля, през гори и поля, и стигнал реката, която не може да прескочи, не може да преплува, не може да заобиколи, там, зад тази река, беше къщичката му. Въпросът е: как да премине през реката до дома си?/