***
Кенеди се почувства достатъчно добре, за да излезе за покупки, а след това отново прекара остатъка от деня на дивана.
Когато Блейк се прибра от работа, той я покани в апартамента си на вечеря и тя се съгласи. Отначало не беше сигурна, че отново ще даде на Блейк погрешна представа – но беше самотна и отегчена и не искаше да продължава да проверява мобилния си телефон още двеста пъти.
За всеки случай Блейк я пусна в апартамента си с бърза, приятелска, но с платонични чувства прегръдка, която я успокои.
– Искаш ли нещо за пиене? – Попита той, влизайки в кухнята. – Имам сода, сок, вино, вода…
– Боже, определено не вино – каза Кенеди, докато го следваше.
Блейк слагаше престилка и я връзваше, което я накара да се усмихне. Той протегна ръце и се завъртя наоколо.
– Добре ли изглеждам или не?
– Много – засмя се тя. – Сега ти трябва само шапката, която да ти отива.
Той щракна с пръсти.
– Знаех, че съм забравил нещо – каза Блейк и отиде до печката, където сотираше зеленчуци. – Харесва ли ти пърженото? – Попита той, като държеше бутилка соев сос с въпросителен, но изпълнен с надежда поглед.
Кенеди го гледаше безучастно, а умът ѝ се връщаше назад във времето, когато Истън ѝ готвеше в градската къща. В някои отношения това беше много сходна сцена, само че кухнята беше малка и малко мръсна, а Блейк беше… ами, Блейк си беше Блейк.
Той не беше Истън и това нарани сърцето ѝ. В този момент Истън ѝ липсваше толкова много, че ѝ се искаше да изкрещи.
– Блейк погледна обвинително към соевия сос в ръката си.
– Не, не – успокои го Кенеди. – Нямам нищо против пърженото.
– Добре ли ти е? – Поклати глава към нея Блейк. – Нещо случва ли се?
Нещо, за което искаш да поговорим?
– Просто вече направи проклетата храна – каза тя и закачливо го плесна по рамото.
– Добре, добре. – Той започна да приготвя храната, като си тананикаше, а накрая запя с пълна сила, докато готвеше.
Кенеди се забавляваше с лудориите му и той успяваше да я разсее от самотата ѝ – поне малко.
Седнаха да се хранят и Кенеди отхапа първата си хапка, а Блейк я наблюдаваше нетърпеливо.
– Наистина е вкусно – увери го тя, но истината беше, че пърженото му ястие беше по-скоро безвкусно. Беше годно за ядене и тя беше щастлива и благодарна, че той го е приготвил за нея, но това беше просто още едно напомняне за това, което ѝ липсваше.
Храната на Истън беше абсолютно разкошна, вкусна и обилна.
А освен тази страхотна храна, която Истън беше приготвил за нея, той беше седнал срещу нея и тя можеше да се взира в очите му по време на храненето.
Блейк сякаш усети недоволството ѝ, но го прие елегантно.
– Може и да не искаш вино, но аз съм в настроение – каза ѝ той, отвори една бутилка и си наля чаша. Отпи няколко глътки и след това седна, като я оценяваше. – Ще се побъркаш, Кенеди.
– Какво имаш предвид? – Попита тя, разбърквайки ориза в чинията си.
– Искам да кажа, че е очевидно, че си с разбито сърце. Защо просто не се обадиш на момчето?
– Защото – каза тя. – Не работи по този начин. А аз мислех, че сме се разбрали да не го споменаваме повече.
– Ти каза, че не ми е позволено да произнасям името му. И аз не го направих. – Усмихна се Блейк.
Кенеди въздъхна.
– Не знам какво да правя – призна тя.
– Защо не ми позволиш да ти помогна да го разбереш? Сега, когато сме приятели и всичко останало.
Тя го погледна подозрително.
– Как мога да ти се доверя?
– Виж, научих си урока – каза ѝ Блейк. – Разбирам, че не изпитваш такива чувства към мен, и го приемам напълно. Ние сме просто приятели и нищо повече.
Кенеди отхапа хапка ориз и безвкусно пилешко и я преглътна, после кимна.
– Добре, тогава. – Тя замислено завъртя вилицата си напред-назад. – Знам, че обичам Истън, но не съм сигурна, че той ме уважава. И не мисля, че трябва да съм с някой, който не ме уважава.
– Защо мислиш, че той не те уважава?
Тя сложи вилицата си и го погледна.
– Ти също не мислиш, че той ме уважава. Ето защо толкова настояваше да спра да се виждам с него.
Блейк поклати глава.
– Казах ти, че това е в миналото. Обръщам книгата на чиста страница и няма да правя никакви предположения за Истън Ратър или за отношенията ти с него.
– Ами… – Каза Кенеди, опитвайки се да обмисли въпроса.
Работата беше там, че тя имаше нужда да поговори за чувствата си с някого. Не можеше да изхвърли Истън от главата си, а Блейк беше един от малкото хора, с които можеше да го обсъди.
Колкото и да беше лудост, тя реши да се отвори пред него.
– С Ийстън имахме определен тип отношения – започна тя колебливо, като следеше реакцията на Блейк.
– Какъв тип връзка е това?
– Предполагам, че можеш да я наречеш нещо като отношения между господар и роб – каза тя.
Блейк започна да се смее, после видя изражението на лицето ѝ и веднага спря да се смее.
– Ти говориш сериозно – каза той.
– Да. – Тя прехапа устни. – Ако ме съдиш за това, Блейк… майната ти…
– Господи, аз не правя нищо, Кенеди. Толкова си раздразнителна, толкова си готова да ми скочиш в гърлото при първия признак на нещо.
– Да, ама имам основателна причина след начина, по който се държа. – Тя го погледна с още едно намръщване и после се смили. – Съжалявам, Блейк. Бях прекалено чувствителна.
Блейк отпи дълга глътка вино.
– И така, тази сделка с господаря роб – каза той, като присви устни. – Това е нещо като сексуален фетиш, нали?
Тя въздъхна.
– Не знам какво е. Знам само, че е нещо повече от сексуално предпочитание. То влияе на целия начин, по който той взаимодейства с мен. По принцип трябва да изпълнявам заповедите му. Той командва и аз правя това, което той казва, а ако не правя това, което ми казва, той се отдръпва.
Блейк направи физиономия.
– Разбирам защо се опитваш да стоиш далеч от него – каза и той. – И разбирам, че двамата се грижите един за друг, но ако има такъв дисбаланс на силите, не виждам как връзката може да проработи.
– Точно така – отвърна Кенеди.
– Но от друга страна, може би на теб ти харесва да е така? – Каза той.
Тя обърна очи към него, взирайки се.
– Харесва ми така ли?
– Може би ти харесва да бъдеш негова… нали знаеш… робиня.
– Не искам да бъда ничия робиня, Блейк.
– Сигурна ли си? – Попита той, като изглеждаше невинен.
– Не бъди глупак.
Той продължи да я гледа.
– Не осъждай, Кенеди.
Изведнъж тя се разяри.
– Сега просто се държиш като кретен – каза тя, бутна стола си назад и тръгна към вратата.
– Кенеди! – Извика Блейк, когато тя се промъкна покрай него и отвори вратата.
– Остави ме на мира – изкрещя тя в отговор към него.
– Не се опитвах да бъда лош, Кенеди – каза той, но беше твърде късно. Тя напусна апартамента на Блейк и се върна в своя, а по бузите ѝ се стичаха сълзи от гняв и тъга.
Тя затръшна вратата и се огледа из стаята за нещо, което да хвърли, нещо, което да счупи. Нямаше нищо, което сякаш да послужи за целите ѝ. Кенеди грабна една книга и я хвърли на пода, но това не я накара да се почувства по-добре.
Всичко в нея беше толкова силно навито, а тя не знаеше какво да прави с това.
Защо въпросът на Блейк я беше разстроил толкова много?
Наистина ли беше засегнал нерв?
Не. Той просто се държеше като глупак, опитвайки се да ме разстрои, защото ревнува от чувствата ми към Истън.
Кенеди започна да обикаля из апартамента си, стиснала юмруци, търсейки нещо за правене, нещо, което да я откъсне от бушуващото в корема ѝ и бушуващата във вените ѝ кръв.
– По дяволите – промълви тя през стиснати зъби.
Всичко беше толкова бавно. Всяка изминала секунда се движеше със скоростта на охлюв, а пред нея нямаше нищо друго освен време, нищо, което да пребори мрачната пустота без Истън Ратър в живота ѝ.
Мразеше Истън за това, че изобщо е съществувал, и мразеше себе си за това, че го е преследвала, защото сега никога нямаше да може да го забрави.
Той щеше да я преследва до края на вечността. В този момент тя осъзна, че пристъпът ѝ на гняв няма абсолютно нищо общо с Блейк или неговите коментари и всичко е свързано със собствените ѝ страхове, желания и нужди.
На вратата на апартамента ѝ се почука едва чуто.
– Кенеди? – Обади се от коридора Блейк.
Тя се обърна, чувствайки се леко виновна и детински за това, че се е измъкнала от вечерята, и отвори вратата, за да открие Блейк да стои там с тъжно изражение на лицето.
– Здравей – каза тя тихо.
– Наистина не исках да те обидя – каза и той.
Тя му се усмихна.
– Аз съм тази, която съжалява – каза му тя. – Просто се ядосах, защото ти каза някои неща, които наистина не исках да чуя.
– Ако съм бил осъдителен…
– Не – каза тя. – Сериозно, всичко е наред. Просто съм емоционална и уморена и вероятно трябва да си легна.
Блейк кимна.
– Значи не ми се сърдиш?
– Изобщо не. Ще се съберем отново скоро, когато се почувствам по-силна. И следващия път аз ще ти приготвя вечеря. Договорено?
– Договорено – каза Блейк и леко ѝ помаха, докато си тръгваше.
Тя затвори вратата и я заключи, след което си пое бавно дъх.
За съжаление, въпреки че се извини на Блейк, тя не почувства облекчение от нарастващото вътре в нея напрежение.
Кенеди отиде в банята и започна да пуска ваната.
Трябва да се успокоиш – каза си тя. Поеми си дъх, забави темпото и нещата ще се почувстват по-добре.
Но нещата не се чувстваха по-добре. Всъщност тя ставаше все по-напрегната, все по-разочарована, без да има къде да отиде и какво да прави, за да разсее тревогата си.
Съблече дрехите си и влезе във ваната, преди тя да се е напълнила до половината. Кенеди се опита да затвори очи и да диша бавно, но лицето на Истън беше толкова живо зад затворените и очи, което още повече влошаваше нещата.
Думите на Блейк от по-рано прозвучаха в ушите ѝ.
Но от друга страна, може би така ти харесва?
Може би ти харесва да бъдеш негова робиня.
В съзнанието на Кенеди започнаха да препускат картини, които се редуваха една след друга.
Истън, притиснал Кенеди към стената на тоалетната в ресторанта, устните му, които шепнеха в ухото ѝ.
Истън, който вкарва в устата ѝ кълбовидния синджир и я приковава с белезници към стола в хотелската си стая.
Дишането на Кенеди се учести, а сърцето ѝ започна да бие учестено.
Накрая си спомни как Истън я бе накарал да се съблече гола и да хване глезените си, докато я шляпаше по голия задник с гребло.
Но докато тези образи и моменти се разиграваха отново и отново в съзнанието на Кенеди, тя бавно осъзна, че начинът, по който Истън се бе отнасял с нея в миналото, всъщност не беше толкова ужасяващ. Това, което я ужасяваше сега, беше осъзнаването, че това я възбуждаше – харесваше ѝ всяка частица от него, а наказанието, което Истън и налагаше, беше нещо, което тя жадуваше.
Путката ѝ беше мокра и ако това не беше достатъчно доказателство, тя се бореше с желанието да мастурбира пред сцените, които се разиграваха зад затворените ѝ очи.
Но желанието ставаше все по-силно и по-силно, тъй като водата във ваната се покачваше все повече, а напрежението на Кенеди достигаше трескава височина.
Накрая тя се предаде и започна да гали агресивно путката си, докато си представя отново момента, в който Истън я беше набил в хотелската стая. Този път той удряше още по-силно по задните ѝ части и при всеки негов удар Кенеди забиваше пръсти все по-навътре в гънките си, докато мускулите на краката ѝ се схванаха и тя извика, разкъсвайки се от силен и почти болезнен оргазъм.
Тя си представи как Истън плъзга члена си в нея отзад, докато греблото пада на пода, забравено.
Той отново я чукаше, а тя се галеше и по лицето ѝ се стичаха сълзи.
Сълзи на облекчение.
Сълзи на срам.
Сълзи на загуба.
Когато всичко свърши, тя лежеше във ваната, гледаше към тавана и се чудеше какво да прави с това жалко положение на нещата.
Интелектът ѝ подсказваше, че трябва да забрави за Истън и да продължи напред. Но тялото ѝ казваше, че никога няма да може да се възстанови от тази загуба и че трябва да изпълзи обратно при него на колене, ако това е необходимо.