ГЛАВА 19
След десерта Ниневия покани всички в салона, където се настанихме удобно, а моят стол беше в съседство с този на лейди Гела. Веднага се възползвах от това, като се постарах да разбера повече за нея и за причината, поради която се е съгласила на моето обучение. Причината беше проста и примитивна: любопитство. Тя просто искаше да живее на кръстопътя на световете, за да може да се хвали с това пред приятелките си. Напълно разбираемо и просто желание. Но на мен това не ми харесваше много, защото тогава всички, а като се има предвид общителният характер на лейди Гела, това всъщност са ВСИЧКИ дами от местното висше общество, щяха да знаят за личния ми живот. М- да. Аз смятам да поискам клетва за конфиденциалност и нещо ми подсказва, че дамата няма да е доволна от това. Очите ѝ са толкова горещи, когато ми задава въпроси за живота ми.
Единствената останала надежда беше лейди Селена. И аз погледнах многозначително към Ниневия, намеквайки за това.
– Лейди Селена, съвсем забравих, че исках да ви покажа нещо. Мога ли да ви отвлека само за няколко минути? – Ниневия се изправи и извика с усмивка към Селена.
– Да, разбира се. – тя се изправи лесно и последва стопанката на къщата.
Готино, а аз? Как да се измъкна, без да се налага да обяснявам защо внезапно съм решила да се разходя? Ерилив ми помогна. Той се приближи, наведе се и ми заговори тихо:
– Лейди Виктория, моля за извинение, но докато нашата гостоприемна домакиня отсъства, бихте ли могли да обсъдите нещо с мен? Пристигнало е писмо от дома.
– О! Разбира се. – аз съм на крака – Дами, ако ме извините за няколко минути.
Когато излязох в коридора, погледнах въпросително към Рил, а той ми показа с очи вратата на стаята отсреща.
– Виктория?
Ниневия и Селена стояха до прозореца и разглеждаха кутия с ръкоделия.
– Искаш ли и ти да я видиш? – Ниневия протегна към мен няколко бродерии.
– С удоволствие. – казах аз.
– Ерилив, ще те отвлека за момент, за да те попитам нещо. – тя обърна гръб на баронесата и на мен, докато се придвижваше към вратата.
– Лейди Селена. – усмихнах се аз на жената.
– Лейди Виктория. – кимна тя – Какво точно искате да изясните? Попитайте.
– Лейди Ниневия ли ви каза?
– Не, не е нужно. Разбирам, че трябва да знаете повече за мен. – усмихна се Селена.
– На първо място, защо искате да се преместите при мен? – реших да не отлагам, а да задам директни въпроси. Всъщност не разполагам с много време.
– Искам да променя начина си на живот. Омръзна ми да живея сама в баронството си, а и не съм щастлива от дома си в столицата. Но не мога да работя заради статута си, а и не ми е интересно да посещавам социални събития. Какво друго може да направи една самотна жена? – тя сви рамене – Да развъжда котки или да бродира възглавници? Това не би ми харесало.
– О! Да. Това не е най-интересното нещо в живота.
– Не, не е. Все още не се чувствам стара, въпреки че не мога да създам ново семейство заради възрастта си. А при вас мога да правя нещо. Да те науча на нещо, защото точно от това имаш нужда, нали? – кимнах в отговор на въпроса ѝ – И да намеря нещо за себе си. Госпожа Ниневия поговори малко за Земята. Бих искала да се разхождам там, да посещавам музеи през свободното си време.
– Няма проблем за музеите. Това, което не разбирам, е защо смятате, че сте твърде стара, за да създадете семейство? На Земята някои знаменитости и звездни актриси на тази възраст се женят за първи път и имат деца.
– Шегувате ли се? – тя се усмихна тъжно – Аз съм на трийсет и девет години.
– И какво от това? Каква шега?! На Земята една известна певица роди второто си дете на четиридесет и две години, а една също толкова известна актриса роди първото си дете на четиридесет и една. Друга актриса роди първото си дете на четирийсет и шест, а две години по-късно – близнаци.
– О-о! – лейди Селена явно беше изненадана от тези данни.
– И, между другото, аз съм на двадесет и пет години и все още не съм се омъжвала. По вашите стандарти съм твърде стара, но на Земята това е нормално. Ние се женим, когато искаме и сме готови, а не когато родителите ни кажат да го направим. – подсмръкнах, спомняйки си за майка ми.
– Знаете ли, Земята ми харесва все повече и повече. – засмя се Селена – Е, лично аз мога да ви науча на всичко за феринския етикет, традициите и обичаите, женските трикове и нашите танци. Тоест всичко, на което учим аристократичните момичета от детството.
– Пасва. Лейди Селена, има един малък нюанс, но аз съм длъжна да ви предупредя за него и да ви попитам за него.
– Да?
– Виждате ли, тъй като домът ми, за съжаление, не е просто жилище, а стратегически важно място, както се изрази негово величество, трябва да съм прекалено загрижена за сигурността и опазването на информацията. Не ме разбирайте погрешно, не искам да обиждам никого, просто обяснявам ситуацията. – въздъхнах и реших да кажа – Всеки, който живее в моя дом, без изключение, ми полага клетва за срока на службата или дългосрочното пребиваване. Разбира се, когато се разделим, ще ви върна клетвата, с изключение на частта за неразгласяване.
– Разбирам. – тя кимна замислено.
– Това е. Ако не сте готова да положите клетва, ще ви разбера и няма да се обидя от отказа ви да се преместите в дома ми. Но лично аз бих предпочела вие да сте мой учител.
– Готова съм да положа клетва. – заяви твърдо Селена след няколко секунди – Нямам намерение да ви навредя, но ще се погрижа това да не се случи случайно. Кажете думите, аз ще ги повторя.
– Един момент. Ерилив, ела тук, моля те! – извиках към лирела, който говореше с Ниневия – Продиктувай на лейди Селен думите на обета, които важат за времето на престоя ѝ в моя дом. И за да мога след това да ѝ върна цялата клетва, с изключение на частта за пълното неразкриване на всичко, което е видяла в дома ми и на онова, което се отнася до мен и живота ми. Лейди Селена, вие нямате нищо против, нали?
– Да, да, разбирам и съм съгласна. Разбирам и уважавам причините, поради които полагате такава клетва. Безопасността е много важна, а ние почти не се познаваме.
Тя послушно повтори думите след Ерилив и той магически удостовери клетвата.
– Лейди Селена, добре дошла в моя дом. Ще отпътуваме за там след три дни. Това време ще ви стигне ли да опаковате?
Тя кимна.
– Тогава, ако лейди Ниневия няма нищо против, ще ви изпратим магически пратеник за точния час на тръгване, а вие ще дойдете тук с всичките си вещи.
Оставих на лейди Ниневия да се обясни на другите дами, които не бях избрала, като обясних избора си с личната си благосклонност и с факта, че лейди Селена беше обещала да ме научи да танцувам. А това можеше да се окаже доста трудно за онези дами, които вече не бяха толкова млади.
Всички гости си тръгнаха доста късно и аз се свлякох на леглото от умора. Ерилив вече беше отишъл в стаята си, проверявайки прозорците и вратите, а аз се взирах в тавана, правейки план за утрешния ден. Първата точка в него беше посещение при професор Владимир, а втората да купя книгите от списъка.
Къщата на професора се оказа малка за стандартите на столицата. Изглежда, че макар статутът му да му позволяваше, той не искаше да живее в голямо имение. А може би просто имам погрешна представа за това как трябва да живее един професор от столицата. На верандата ни посрещна възрастна прислужница, която, като чу името ми, се зарадва и ни въведе в салона да чакаме господаря.
– Лейди Виктория? – чу се старчески глас след пет минути чакане.
Двамата с Ерилив тъкмо имахме време да огледаме спретнатата стая с камина и рафтове с порцеланови фигурки.
– Да? – огледах се.
Професорът беше слаб мъж, нисък и възрастен. Само очите на набръчканото му лице и потъналите бузи бяха млади и живи.
– За мен е удоволствие да се запозная с вас. Граф Илизар говори много топло за вас. И изобщо… – той се засмя – Вие сте известна личност, прочута… Чувал съм за вас.
– О! – смутих се аз.
Не бях много поласкана от факта, че съм известна личност, и то прочута. Всъщност аз съм скромно и тихо момиче. Просто положението ми е толкова… Хм… печално известно.
– Не се срамувай, скъпа. Това е нещо хубаво. – професорът очевидно разбираше причината за моето смущение – Седнете и ми кажете какво точно се изисква от мен и какви условия за живот можете да ми осигурите. Виждате ли, не съм млад човек, така че трябва да се грижа за здравето си. Млади човече, седни и ти, в краката няма истина.
– Благодаря. – седнах на стола срещу професора – Позволете ми първо да ви представя моя спътник. Това е Ерилив льо Сорел, моят бодигард. И той не е човек. – гъстите вежди на професора потрепнаха и той се вгледа жадно в лирела – Ерилив идва от друг свят, свят, който се е отворил съвсем наскоро. Този свят е Лилирея, а той принадлежи към расата на лирелите.
– Няма начин! Колко интересно! – Владимир потърка сухите си ръце – Искам не само да чуя подробностите, а и да го видя сам.
– А що се отнася до това, което ми трябва… Тъй като съм от Земята, изобщо не познавам вашите закони. А като се има предвид, че сега имам баронство във Ферин, наистина трябва да разбера ситуацията. Интересува ме всичко, което трябва да знам като земевладелец и, макар и не изцяло, отчасти жител на Ферин. А също и всичко, свързано с данъчното облагане.
– Е, добре. – кимна той – Сама ли ръководите бизнеса или сте наели управител? Кой е той? Казват, че старият кралски управител, който отговарял за баронството ви, бил голям мошеник. Имало оплаквания от него.
– Да, чувала съм. Едва сега получих документите. Още не съм получила нищо от баронството и още не съм платила нищо в хазната. Така че трябва да побързам, иначе не знам какво да поискам от селяните или какво да изпратя на краля. Но не аз водя регистрите, а моята управителка.
– Управителка? – професорът наблегна на края на думата.
– Да, точно така. Управителят ми е жена. И тя не е от Ферин, а от друг свят, от Мариел. И тя е… хм… демонка. И тъй като законите и данъците на Мариел са подобни, но различни от тези на Ферин, тя ще бъде също ваша ученичка, ако нямате нищо против.
– Ооо! Две ученички и двете чужденки. Радвам се! – Владимир се усмихна щастливо – Какъв подарък за мен на стари години.
– А сега за условията. Разполагам с много просторна къща, или по-скоро със Замък. Ще ви дам възможност да избирате помещения на един от двата етажа. Не предлагам третия етаж, защото там живеят икономката и слугите. Или свободната кула, ако желаете. Но дотам е малко трудно да се изкачиш, първо до първия етаж на замъка, а после още няколко етажа до кулата.
– О, не, не това вече не е по силите ми. Достатъчен ми е първият етаж.
– Точно това си помислих. С водата и всичко останало, мисля, че ще ви хареса. Имам течаща вода, а всички удобства са в съседство с покоите. Трапезарията, всекидневната, кабинетът ми и голямата стая за срещи и учене са на първия етаж.
– Прекрасно! Четири свята ли има сега? Вярно ли е това?
– Да, така е. Ферин, Земя, Лилирея и Мариел. Граф Илизар не ми каза нищо конкретно за вашите хонорари, затова бих искала да ги уточня с вас.
– Скъпа баронесо, както казах на графа, толкова ми се иска да видя на стари години всички чудни неща, които ви заобикалят, че не се нуждая от заплащане. Имам достатъчно пари. Достатъчно е, че ще ми осигурите прилични условия за живот и лекар в случай на здравословни проблеми, защото вече не съм много млад, уви.
– Това ли е всичко. Може би ще ви е интересно да знаете, че моят лекар също е жена. И тя, както и управителят, е демонка от Мариел. Така че ще се погрижим за вашето здраве. – усмихнах се – Професоре, точно преди да дадете окончателното си съгласие, трябва да ви информирам за един малък нюанс. Повярвайте ми, самата аз не съм щастлива от това, но трябва да го направя.
– Да-да? Аз целия съм в слух.
– Тъй като според Негово величество крал Албрит къщата ми е имот със специално предназначение, трябва да взема клетва от всички наематели, служители и дългосрочни гости. В частта, че няма да ми навредят, тъй като твърде много зависи от мен, и в частта за пълно неразкриване на всичко, което се случва в къщата. А частта за неразкриване на информация е завинаги. Останалото ще върна, когато се разделим. Тук. – погледнах въпросително към човека, с когото говорех.
По дяволите, толкова ми е писнало да изисквам тази глупава клетва от всички, а няма изход, трябва да го направя.
– О! Скъпа, но това се разбира от само себе си. Защо си толкова смутена? Постъпваш точно както трябва. Разбира се, че съм готов да дам такава клетва точно сега. Това прекрасно момче тук може да ми бъде свидетел. Кажи думите.
– Ерилив?
Когато думите на клетвата бяха изречени, професорът се върна към работата си:
– Добре, ученичке. Сега, след като обсъдихме въпроса, ще ви дам списък с книгите, които трябва да си купите. Ще запиша адресите на магазините. И ще ми съобщите ли кога ще тръгнеме към вашия домейн?
– Заминаваме след три дни. Ще имате ли време да опаковате нещата? – той кимна и аз продължих – Но ние няма да пътуваме, а ще се придвижим с амулет. Така че можете да вземете толкова неща, колкото ви трябват за дългия престой, и не се притеснявайте от размера на багажа си. Ще пътуваме от дома на граф Илизар, на когото сме на гости. Така че, ако имате нужда от помощ, ще помоля графа да изпрати някого при вас, за да ви помогне да пренесете нещата там. А с нас ще бъде и един спътник, също с вещите си, и моят маг. Не моят, а на Източника, виконт Ейлард Хелден. Той ще бъде тук след няколко дни и всички заедно ще се върнем обратно.
– Добре, разбирам какво имате предвид. Кой е другият спътник, ако това не е тайна?
– Баронеса Селена Олгрейв. Тя идва да остане при мен за по-дълъг период от време и ще бъде нещо като ваша колежка. Помолих дамата да ме научи на етикета на вашия свят. Все пак Земята е много различна от Ферин, имаме съвсем различен живот.
– А, знам я. Много почтена дама. Жалко, че е толкова красива, а е толкова нещастна в личния си живот.
– Да, тя е много хубава. Надявам се, че ще намери нещо ново и интересно за правене в моята къща и в нашата околност.
– Добре, скъпа. Седнете за малко, ще ви донесат чай, а аз ще напиша списък с книги и ще ви го дам.
Петнайсет минути по-късно, когато вече бяхме приключили с предложения ни чай и сладкиши, професорът ми даде голям списък с книги. Аз само измърморих – мислено, разбира се – не бях очаквала толкова много. Изглежда, че с Ерилив щяхме да имаме нужда от носачи, тъй като не можехме сами да носим всички тези неща. Има книги и за Академията по магия в Москва…
Сбогувахме се с симпатичния професор, излязохме от къщата и спряхме.
– Какво мислиш? – погледнах въпросително Ерилив.
– Какво имаш предвид?
– Професор Владимир, разбира се.
– Той е много приятен човек. Къде сега?
– За книгите. Спомням си студентската си младост… Не съм очаквала, че ще ми се наложи да купувам толкова много книги.
И ние отидохме да пазаруваме книги. Започнахме с тези, които професорът ни каза да купим. С тях беше по-лесно, просто посетихме няколко магазина и ги купихме според списъка. Беше нереалистично да носим всичко сами, затова купихме книгите при условие, че ще бъдат доставени в дома на граф Илизар. Собствениците на магазините нямаха нищо против, всеки от тях си имаше куриери.
– Рил, защо не си починем и не хапнем нещо? – спрях пред една кръчма.
– Хайде! – кимна Ерилив одобрително.
Когато намери една маса, той ме поведе към нея и седнахме един до друг на една пейка с лице към помещението. Една пищна девойка веднага се приближи до нас и стрелкайки ме с очи изброи какво предлагат.
– Ще ям супа и яхния. И квас. – бързо реших аз. Нямаше да сме на обяд в Ниневия, така че трябваше да сме добре нахранени.
– А за вас, почитаеми господине? – сервитьорката, забравила за мен, се наведе към Ерилив, показвайки впечатляващото си деколте почти пред носа му.
– Хм… – зелените очи внимателно разгледаха асортимента от предложения, изпадащи от дълбокото деколте на блузата ѝ – За мен също супа, месо с картофи, салата. И нещо сладко, каквото имате в момента.
– О-о, имаме много сладкиши за такъв гост! – „Асортиментът“ трепна пред лицето му.
Аз не издържайки изхърках от смях, а след това направих каменна физиономия, когато Ерилив ме погледна.
– А по-конкретно? – той отново погледна „асортимента“.
– Сладки пайове, палачинки с ягоди, мед, сладко… и… много други неща. – краят на изречението беше казано със задъхване.
– Мм-хм… нека да са палачинки с ягоди. – Ерилив се опита да се отдалечи от това, което така настойчиво му се натрапваше.
Да… Именно опита се. Момичето беше решително и смяташе да покаже „сладкишите“, без да се смущава от присъствието ми.
– Момиче! – аз му се притекох на помощ – Побързай, ако можеш. Господинът е много гладен.
– О-о! Г-ла-ден. – каза тя с вял глас, очевидно тълкувайки думите ми по свой начин, и галопирайки, бързо влезе в кухнята.
– О, не мога! – паднах с лице надолу върху кръстосаните си на масата ръце и се разтреперих от смях – Каква спонтанност! На Земята момичетата не ти скачаха така.
– Вики! – обидено каза Ерилив – Нима нямаш никаква съвест? Защо ме поставяш в такава ситуация?
– Аз?! – избърсах сълзите, които се появиха от смеха ми.
– Е, а кой? Защо ѝ каза, че съм гладен?
– Какво трябваше да ѝ кажа? Ти наистина си гладен.
– Вики, аз не съм гладен, аз искам да ям. Тя ми се предлага, за да задоволи глада ми. – той подсмръкна, а очите му най-сетне просветнаха.
– А ти си против?
– Разбира се. Сега тя няма да се откаже. Ти само гледай.
Огледах се и видях бързащо момиче, което носеше поднос.
– Ето ви, господине. Вашата супа. – тя свали една чиния пред него – Милейди… – порцията ми беше сложена пред мен – След малко ще донеса останалото, а междувременно – хляб.
И тъй като момичето се наведе много внимателно, по-ниско, отколкото би трябвало над масата, деколтето ѝ отново се озова пред носа на Ерилив.
– Благодаря! – каза той, отвръщайки поглед. Щом тя се отдръпна, той размаха пръст към мен. – Вики… както искаш, но ѝ дай знак, че съм зает. Тя няма да приеме думите ми сериозно, ще си помисли, че казвам това само защото си наоколо.
– Сега?
– Мм, не, не ѝ докато не получим цялата храна. Тя ще плюе в чиниите. – зелените му очи блеснаха от смях – И в твоите.
– Това е ужасно нещо, какво говориш! – направих страшни очи – Ако тя ме отрови, това ще лежи на съвестта ти. А аз ще те спася, при всички положения. Сега ще хапнем, а после ще те целуна. – и аз му намигнах.
– Да бе да! – изсумтя той, но очите му се смееха – Плашиш ме, а после се стряскаш и в най-добрия случай ме целуваш по челото. Знам триковете ти.
– А ти искаш страстно прегръщане? – засмях се.
– Разбира се, а ти съмняваш ли се? Ето момичето, което излиза от дрехите си, а теб ти е жал за една малка целувка за нещастния лирел, попаднала в чужд враждебен свят.
– Защо враждебен? – забавлявах се.
– Така, ти само я погледни! – той посочи сервитьорката – Тя е готова да ме изяде.
Докато се хранехме, се огледах наоколо. Таверната беше малка, но беше красива. Масите бяха чисти, нямаше боклуци по пода. А дебелият мъж зад щанда, който избърсваше чашите, носеше бяла престилка, както и момичето, което сервираше. Цивилизованост. Само ако момичето не беше толкова решително… Донякъде е срамно. В края на краищата той е моят бодигард. Не че аз самата не се опитвам да флиртувам с него… Все пак е неприятно.
Свършихме да се храним, говорейки и шегувайки се помежду си, и Ерилив постави една монета на ръба на масата. Не казах нито дума, бяхме се разбрали, че ще плащам само на Земята.
– Е?
– Какво е? – погледнах го.
– Давай вече, спасявай, че тя бърза.
– О, ти, бедния, ти горкия. Какъв тежък живот за такъв красавец! – приближих се до него, като шеговито се оплаквах – Обърни се.
– Какво, наистина ли ще ме целунеш? – той се обърна, опитвайки се да не се засмее.
– На какви огромни жертви се подложих, за да те спася. – изпуснах тих смях и хвърлих ръце около врата му – Наведи се.
Ерилив се наведе послушно, доближавайки лицето си до мен, и аз дори видях отражението си в очите му. Но колкото повече се приближаваше лицето му, толкова по-сериозни ставаха тези очи и усмивката бавно изчезваше от устните му. И… Сърцето ми започна да бие странно по-бързо… А устните му бяха само на няколко сантиметра от мен… И аз изведнъж се стреснах, не смеейки да го целуна на шега, както ми се искаше. Защото изведнъж изобщо не ми беше смешно, а главата ми започна да се върти леко, а наоколо всичко изчезна и останаха само тези очи насреща.
Какво правя? Какво правим? Аз имам… Имам някой… Който е там? Сърцето ми блъскаше в гърлото и не намирах сили да се отдръпна. Просто не можех, защото тялото ми отказваше да ми се подчини. Единственото, което усещах, беше горещият му дъх и ръцете му, които ме придърпваха все по-близо до него. О, колко лоша идея беше това… И сякаш мина цяла вечност, в която се взирахме в очите си, докато той изведнъж не ме целуна. И в същия момент наблизо гръмна чиния, а аз потръпнах и се отдръпнах.
– Вашето ресто, господине! – на масата до изкривената чиния паднаха шепа медни монети.
– Благодаря! – подскочих, бузите ми пламнаха и без да се оглеждам, тръгнах към изхода, знаейки, че Ерилив ще ме настигне. Той върви много по-бързо от мен, а и е толкова висок…
По дяволите, по дяволите, по дяволите, по дяволите, защо измислих тази глупава шега?! Той си има приятелка, а аз си имам годеник и Ив. Не мога да направя това. Не искам непознат. Мислех, че ще е лесно, просто ще го целуна по носа и това е. Не можеш да разбереш дали го целунах по върха на носа, или по устните. Това щеше да изглежда автентично за обслужващото момиче. Сега не знам как да го погледна в очите. А най-разочароващото е, че дори нямах време да осъзная или да почувствам нещо. Мимолетно докосване на горещи, меки устни и това беше всичко.
Хм… А всъщност какво казвам? Беше просто безтегловно бързо пляскане, само че не по носа, а по устните. И това беше всичко! Даже е срамно, да разбера – нищо не разбрах, да почувствам – не почувствах, и страдам от разкаяние. Ако щях да се опозоря, трябваше поне да се впечатля и да проверя какви са му зъбите. А тук – нищо.