* * *
Разполагах с по-малко от час за опаковане на багажа, последвано от същата затворена карета, пътуване надолу през следобедната жега и още няколко часа по гладкия, вълшебно павиран път до военното пристанище на Санрена. Господин Ирек ме придружаваше, но и той предпочиташе да пътува на кон, оставяйки задушното пространство на транспорта изключително на мое разположение.
Единственото, което трябваше да правя, беше да се вслушвам в звуците зад тънките стени. И ако по пътя чувах само тропота на копитата, с приближаването към столицата на Юга бях оглушена от шума на прочутия базар в Санрен, където можеше да се купи абсолютно всичко – от сладките плодове на планинския Веранас до изящните килими от източните степи и книгите на мъдреците от миналите векове. Винаги бях мечтала да посетя това място… Но когато каретата подмина шумния пазар, известно време карахме по улиците, пълни с хора, но звуците на гласовете ставаха все по-тихи и по-тихи… и скоро го чух:
– Каретите нямат право да влизат в района на военното пристанище.
Суровият, безчувствен глас на служител по сигурността. Точно така, това е военно пристанище, така че има засилена охрана. Но колко им бях благодарна за възможността да напусна задушната карета и да се разходя… Уви.
– Придружавам лейди Уотърби, годеницата на херцог отон Грейд. – каза господин Ирек с подчертано чувство за превъзходство и дори известна арогантност.
И веднага разбрах защо офицерите в крепостта толкова не го харесваха.
Секундна пауза и решителното:
– Продължавайте.
О, не!
Стоманените порти се отвориха със скърцане и каретата потегли. В продължение на повече от половин час пътувахме из района на пристанището. Бавно, на някои места дори стояхме, а после каретата спря окончателно и аз чух плисъка на вълните и скърцането на механизмите! Бяхме пристигнали!
И аз се надявах да изляза, но никой не си направи труда да отвори вратата на каретата. Чаках няколко минути, като броях миговете и почуквах нервно с петата си по пода.
Накрая не издържах и в нарушение на всички правила на етикета дръпнах дръжката и отворих вратата.
И там беше пристанището! Голямото военно пристанище на Санрен, най-голямото в Юга! С гора от високи мачти, редици от военни кораби, моряци, които се катереха по въжетата като маймуни, и духове на вятъра, които се носеха свободно в небето!
– Лейди Уотърби, – изсъска господин Ирек, който беше на не повече от десет крачки от мен – моля, върнете се в каретата и останете там, докато пристигне негова светлост!
До адвоката стояха още четирима представители на висшия офицерски състав и ако се съдеше по нашивките, изобразяващи воден дракон, те бяха капитани на кораби. Те се поклониха, когато поздравиха дама.
Аз скочих от стъпалото, оправих шапката си и клекнах с лек реверанс, като също поздравих лордовете.
– Лейди Уотърби! – това беше почти вик.
Беше повече, отколкото можех да понеса.
– Господин Ирек, безумно съм любопитна дали знаете правилата за благоприличие. Виждате ли, изглежда, че сте отгледан най-малко от диваци и най-много от…никой.
Капитаните получиха пристъп на кашлица, адвоката стана лилав, а аз гордо вдигнах брадичка и обиколих каретата, като разглеждах корабите с възторжено внимание.
Вятърът се появи внезапно. Дойде, завихри се, сякаш ме прегръщаше, свали шапката ми, разроши косата ми, нахлу в лицето ми миризмата на море, на свобода…
– Локар! – прошепнах аз, затворих очи и се усмихнах, разпознах го веднага.
Той се зарадва, завъртя се около мен, напълно лишавайки ме от последните шноли, и се втурна да вземе шапката ми, която едва не падна в морето… Така и стана. Духът на вятъра я вдигна, замръзна за миг, а после изведнъж я запрати някъде зад склада… И оттам се чу първо ругатня, при което лично аз се изчервих мигновено, а после изненаданото:
– Какво? Задръжте го? Какво правиш… Задръж това?! Локар! Откъде…
Гласът беше странно познат и докато пакостливият вятър ми поднасяше лошо изсъхналата шапка, капитан Ордаз и главният помощник, господин Унас, се появиха на завоя.
– Лейди Уотърби! – Капитанът не можеше да повярва на очите си.
– Здравейте, капитан Ордаз! – възкликнах щастливо аз.
– Милейди, не очаквах да ви видя! А косата ви… Локар!
Духът на вятъра се опита да ми сложи мокра шапка. И то толкова несръчно, че тя се плъзна по носа ми… Не знам как изглеждаше отвън, но на мен ми беше много смешно. Засмях се, вдигнах бегълката, оправих косата си, вече съвсем безнадеждна преди срещата с гребена, и помолих вятъра:
– Отнеси я в каретата, моля те, така или иначе няма да я нося повече.
Локард я взе, завъртя недоумяващо шапката… Декоративното виолетово цвете, неспособно да устои на морската вода и вятъра, се отлепи и се плъзна жалко по широката периферия… Когато се приземи на пътя, Локард я захвърли, сякаш нищо не беше паднало. Шапката явно не подлежеше на поправка, но аз се чувствах лека и весела, само че за дама от моя произход беше недопустимо да се смее на глас, но… но когато втората виолетка напусна грешната шапка, аз се засмях, без да се срамувам от никого и от нищо.
„Ари“ – прошепна вятърът и отново топлият вихър се завъртя около мен, смеейки се заедно с мен, а шапката… се понесе някъде под облаците.
– Локар! – изкрещя капитан Ордаз.
„Догони“ – прошепна духът.
Той откъсна панделката от врата ми, уви я около ръката ми и ме поведе, сякаш ме водеше, макар че имах чувството, че Локар е балон, стремящ се към небето, а аз го държа за въженцето. И като вдигнах полите си, побягнах натам, накъдето ме зовеше вятърът. Покрай изненаданите военни, покрай складовете с опаковани бали, далеч от господин Ирек, който се втурна след мен. Тичах колкото можех по-бързо, сърцето ми биеше толкова силно, а Локар ме водеше все по-високо и по-високо по кея, до мястото, където каменните плочи свършваха и дървено стълбище водеше сякаш към небето… където имаше приключения! Той ме изведе от каютата ми на кораба, точно така, само че тогава ме буташе в гръб. Бях изтощена, докато изкачвах стълбите, едва дишах, но не спрях нито за миг – не можеш да спреш, когато пред теб има чудо!
И когато, задъхана и зачервена, се затичах към наблюдателната площадка на върха на кулата на треперещи крака и се блъснах в някой с военна униформа, имах време само да издишам „съжалявам“, преди Локар да ме повлече към широкия прозорец.
А аз се задъхвах от възторг! Пристанището беше огромно! Стотици респектиращи военни кораби, хиляди търговски кораби, морският хоризонт тъмносин на светлината на залязващото слънце, чайките, кръжащи на бели ята, вятърът в лицето ми…
– О, Пресвета, колко е красиво! – издишах.
„Харесва ли ти?“ – доволен шепот.
– Много! Локар, това е… това е…
„Като свобода?“
– Да! – разперих ръце, като в този момент повече от всичко ми се искаше да бъда чайка… или вятър – О, как бих искала да мога да летя!
Чувствах се така, сякаш ще полетя от емоциите, които ме обземаха, от вълнението, от опияняващото чувство, което вероятно обзема всички птици, излезли от клетките си, от…
– Вие и бягате доста добре, лейди Уотърби. – внезапно долетя глас откъм гърба ми.
Веднага разпознах гласа на херцога!
И усещането за летене, чувството, че мога да прегърна целия свят, надеждата за нещо светло и прекрасно… всичко изчезна. Остана чувството за празнота и загуба, усещането, че сме сами на тази наблюдателна площадка, и осъзнаването на разхвърляния и неморален характер на собствения ми външен вид.
И не само аз.
– Вятърен дух от трети ранг на баркентината „Предизвикателство“! – мрачно каза лорд отон Грейд.
Локар мигновено пусна ръката ми и замръзна във въздуха в тъмен облак с капковидна форма, изискване за военна формация. Почувствах се огорчена.
– Свободно! – заповяда херцогът – Вие сте свободен.
Духът на вятъра се стрелна към прозореца, но се върна при мен и прошепна:
„Бягаме ли?“
Аз рязко се обърнах, от което косата ми се удари в лицето, принуждавайки ме да стисна очи, а когато ги отворих и погледнах херцога, видях как ъгълчетата на устните му потрепват, скривайки усмивка. Беше само за миг, но след това лорд отон Грейд отново беше строг:
– Вие ще се спуснете с мен, Ариела. Главозамайващото ти изкачване беше донякъде забавно, но искрено се страхувам, че слизането с това темпо ще доведе до счупване на врата. Ще се съгласиш, че с мен ще е по-безопасно.
„Прибираш ли се у дома?“ – попита Локар.
– Не… – отвърнах шепнешком – на кораба.
„Ще те намеря“ – прошепна духът на вятъра, докосна бузата ми и изчезна.
А с него изчезна и чувството за чудо. И сега прозорецът за наблюдение ми се стори малък и не разкриващ цялата гледка към залива и пристанището… а кулата – каменна и мрачна, и ….
– Искам да ви покажа нещо, – каза лорд отон Грейд, като сложи лявата си ръка около кръста ми – но при едно условие, да обещаете да не крещите.
– Какво? – попитах аз.
Магът се усмихна, прегърна ме по-силно и махна с ръка.
В същия миг каменният градеж на стената се раздвижи, разпадна се като пъзел и се сглоби в дълъг, тесен мост, който се простираше далеч отвъд кулата. И този мост…
– Доверете ми се. – прошепна негова светлост и ме поведе към тясна каменна пътека над празното пространство.
Исках да изкрещя, да се освободя, да се отдръпна, но… Но после направих крачка, втора, трета, усещайки как ръката на лорд Грейд ме стиска здраво, и чувството на ужас отстъпи, позволявайки ми да видя онова, което херцогът искаше да ми покаже. Широката панорама на залива, цялото огромно пристанище, което лежеше под мен като на длан, красотата на залеза…
– Харесва ли ви? – попита лордът тихо.
– Много! – издишах, взирайки се възторжено в невероятно красивата гледка.
– Страшно ли е? – дойде следващият въпрос.
– Много! – отговорих, като все още гледах с копнеж към залива.
Херцогът се засмя.
– Детската спонтанност наистина е очарователна. – той ме притисна малко по-силно и каза – Ще трябва да ви взема на ръце, лейди Уотърби, иначе по тази пътека няма да има връщане назад.
Наклоних леко глава, погледнах лорд Грейд – към него, защото пътечката беше ужасна за гледане, кимнах и стиснах очи. Херцогът ме вдигна лесно, обърна се и тръгна обратно със същата лекота, а аз с ужас слушах скърцането на камъните и свистенето на вятъра…
И тогава лордът се спря и каза с усмивка:
– Край, вече не трябва да се страхувате.
Отворих очи и погледнах към небето над нас, после към стената, която отново беше монолитна, и едва тогава към… херцога.
– Бихте ли ме пуснали? – въпросът излезе от устата ми сам.
– Не ми е трудно да те задържа. – отвърна лордът с кикот.
Назад към част 18 Напред към част 20