Миранда Мартин – Драконите от червената планета Таджс – ЛЮБОВТА НА ДРАКОНА – Книга 3 – част 9

Амара

Прецаках се. Не трябваше да оставям нещата да стигнат толкова далеч с Шидан. Сега той се държи странно или може би това съм аз. Не знам. Това, което знам, е, че сега нещата са неудобни. Преди ме дразнеше с това, че винаги беше там, надничаше, блъскаше се в мен всеки път, когато се обърнех, а сега сякаш не можем да си срещнем очите. Всеки път, когато се срещнем, той отвръща поглед.
Стомахът ми се изпълва с пеперуди и ми отнема известно време да осъзная, че съм нервна. Кожата ми изтръпва, косъмчетата по ръцете ми настръхват и всичко ми се струва шумно. Стаята се приближава към мен. Няма достатъчно въздух, а неговото присъствие изпълва пространството. Не мога да намеря място, на което да погледна и да не го видя.
– Добре, трябва да намерим решение – казва Розалинд от главата на масата.
Съсредоточавам се върху нея. Ще приема всяко отвличане на вниманието, което мога да получа. Нещо трябва да проработи.
– Колко е зле? – Пита Мей.
Не мога да не забележа, че Шидан я гледа, а на върха на бурята от емоции, която бушува в мен, се появява остра, пронизваща болка право в гърдите ми. Поглеждайки от него към нея и после обратно, погледът на лицето му ме вбесява. Толкова съм ядосана, че не мога да издържа. Той не бива да я гледа така!
– Ами… лошо е – казва Джоли, като се обляга на стола си, самата тя много бременна. – Калиста е на строга почивка на легло и това изглежда помага. Проблемът е, че не разбираме какво се случва. Взаимодействието между нашите два вида, разликите между женската анатомия на Змей и нашата собствена. Работим на базата на предположения и се надяваме, че природата ще поеме своя път.
– Само че нищо в това не е естествено – казва Гершом.
Защо изобщо е тук? Мисля си, въртя очи и устоявам на желанието да говоря.
– Това не помага – казва Розалинд.
Гершом кимва и затваря устата си. Нещо минава между него и Розалинд и аз трябва да се зачудя какво става там.
– Как е Ладон? – Питам.
Погледът, който всички на масата си разменят, казва всичко. Слонът в стаята е Ладон, любовникът на Калиста. Макар че на Змей им е трудно да се научат да бъдат социални, след трудностите на Калиста Ладон е по-зле, или поне така съм чувала. Не съм го виждала от няколко дни.
– Трябва да разберем това – казва Розалинд.
– Толкова лошо, а? – Питам.
– Да – казва тя.
– Стреляйте направо, колко лошо? – Питам Сверр.
Сверр гледа надолу към масата, взирайки се втренчено, докато пръстите му чертаят някакъв модел. Когато вдига поглед, среща очите ми и всичко, което трябва да знам, е точно там. Лошо е. По-лошо от лошо.
– Тъжен е – казва той.
Кимвам.
– И така, имаме ли някакви идеи?
– След като експедицията ти не се получи…
– И Марк умря – Розалинд прекъсва Гершом.
– Да, и ние загубихме Марк, което ограничава възможностите ни – завършва тя.
В стаята настъпва тишина. Повечето хора се взират в масата пред тях. Оглеждам се и виждам всеки от моите приятели. Розалинд, императорски и силна, стои начело. Сверр стои до нея. Вдясно от него е седнала Джоли, а ръката ѝ се опира на бременния ѝ корем. Очевидно е, че тя се притеснява какво ще се случи с нея и собственото ѝ бебе, когато бременността ѝ достигне етапа, в който е Калиста, а това е само след няколко седмици. Инга седи до Джоли, мълчалива и покрусена, а в ъгълчетата на очите ѝ блестят сълзи. Красивата Мей седи до мен и почуква с пръсти по масата. Шидан е от другата ѝ страна, също до Розалинд. Гершом е единственият от присъстващите, когото не смятам за приятел. Той е глупак, така че не се брои. Обзалагам се, че е фен на „Стар Трек Ентърпрайз“. Би бил такъв, пич. Всички знаят, че това е най-лошият от поредицата „Стар Трек“, Скот Бакула трябваше да продължи да прави „Квантов скок“.
– Значи сме прецакани? Просто се надяваме всичко да приключи наред? – Питам, а раздразнението ми се покачва.
Не оставям нещата на надеждата, оценявам рисковете и действам. Това е, което правя. Трябва да има по-добър начин.
– Може би не – отговаря Розалинд.
– Какво? – Питам.
Тя прехапва долната си устна и се колебае, след което кимва на себе си.
– Корабът – казва тя.
– Какво корабът? – Питам, докато всички на масата я гледат объркано.
– Той може да съдържа нещо, което ще помогне.
– Като какво? Мислех, че сме измъкнали от него това, което си е струвало да бъде спасено – казвам и около масата се разнася мърморене на съгласие.
– Не – казва тя. – Взехме това, което беше необходимо, за да оцелеем.
– Точно като това, което казах…
– По онова време – добавя тя.
Поразява ме като светлина, която светва в тъмна стая.
– Може да има техника, ние не взехме нищо подобно!
– Да – казва Розалинд. – Медицинският отсек на пехотата беше в секцията на кораба, в която се разбихме. Има военна техника, която би могла да бъде полезна.
– А какво ще кажете за захранването? – Питам.
– Разчитам на теб за това – казва тя. – Имаше малки генератори и медицинската част имаше самостоятелно захранване. Състоянието на тази техника или жизнеспособността на преместването ѝ е във ваша компетенция.
– Ако има малък ядрен генератор, това би помогнало при проблемите ни с електрозахранването. Поне достатъчно, за да захранва някакво медицинско оборудване – разсъждавам аз.
– Това би имало смисъл – съгласява се Розалинд.
– Хм, това обаче може да е лошо – казвам, докато го обмислям.
– Какво имаш предвид? – Инга ме пита.
– Ако има малко ядро, чудесно, имаме източник на енергия, но ако има повреда на ядрото, сме прецакани.
– Значи няма какво да губим, нали? Или работи, или не, нали? – Мей пита.
– Всъщност има какво да губим. Ако е повредено, ще изтече радиация. Районът ще се превърне в смъртоносен капан.
– О – казва Мей.
– Да, това е лошото – казвам аз.
Розалинда навежда глава, а раменете ѝ се отпускат. Тежестта на решението е върху нея и всички го знаем. Това не е работата, която е поискала, и аз знам това. Ние я следваме, защото тя е такава, каквато е. Преди катастрофата я познавах само по репутация. Виждах я на паради с рокли или при инспекции в редки случаи, но не е като аз и дамата генерал да се движим в едни и същи социални кръгове. Това е миг, кратък, след което тя вдига поглед и среща очите на всеки човек на масата.
– Това е единственият вариант, с който разполагаме – казва тя. – Трябва да го приемем.
– Добре. Отивам – казвам аз.
– И аз отивам – намесва се Шидан.
Поглеждам го със сериозен поглед, но това не го притеснява. Той отвръща на погледа ми, докато кръстосва ръце на гърдите си и вдига брадичка, така че да ме гледа с нос.
– Не можем да изпратим единствения си инженер – казва Джоли.
– Аз съм единствената, която има шанс да знае какво търси – отговарям ѝ аз.
– Права е, въпреки че и на мен не ми харесва – казва Розалинд.
-Трябва да изпратим екип, човешки екип. Тогава те биха могли да донесат други необходими доставки – добавя Гершом.
Джоли поглежда от мен към Розалинд, опитвайки се да намери аргумент. Розалинд се фокусира върху Гершом и неговата идиотщина. Поглеждам Джоли, усмихвам се и ѝ прошепвам.
– Всичко е наред – казвам аз.
Тя категорично поклаща глава.
– Гершом – казва Розалинд над личния разговор на Джоли и мен. – Тази мисия изисква прикритост. Голям контингент ще привлече вниманието. Не знаем дали пиратите все още са там, или не.
– Добре, но все пак искам да отиде някой, за когото знам, че ни е лоялен – казва Гершом, твърдо упорит.
Пренебрегвам безсмислените му аргументи. Джоли ми казва „не“ отново и отново, докато клати глава. Вървим напред-назад във война на мълчаливи думи. Тя поглежда към Гершом и извива вежда, след което поглежда обратно към мен, показвайки, че трябва да му позволя да изпрати някои от хората си. Бих го направила, бог знае, че с удоволствие бих оставила него и войнствените му последователи всички да отидат да горят в пясъка, но тази мисия е твърде важна. Животът на Калиста е заложен на карта. Животът на бебето ѝ също. И Джоли и бебето ѝ. Не, аз трябва да го направя. Аз съм единствената, която има знанията, за да се върне с това, от което се нуждаем. Онези идиоти ще се върнат с куп видоизменени пръчки.
– Тя отива и аз също, това е единственият начин. Няма какво повече да казвам – казва Шидан зад мен и аз подскачам от изненада.
Не бях разбрала, че се е приближил. Поглеждам към него, извисяващ се над мен, той се взира в Джоли с все още скръстени ръце. Устата на Джоли се отваря и очите ѝ се разширяват от това, че той се намесва в спора ни. Това кара и мен да се намръщя. Звучи сериозно, далеч от нормалното му, жизнерадостно поведение.
– Кой е искал твоето мнение? – мърморя аз.
Той се държи по-силно от обикновено, напористо, контролиращо и решително. Той ме поглежда надолу, не мисля, че бих го спряла, ако ме сграбчи в прегръдките си и ме целуне тук, пред всички.
Моментът отминава. Погледът му се връща към Джоли, неумолим. Едва тогава осъзнавам, че всички погледи на масата са насочени към нас. Розалинд се е облегнала на масата и се взира в Шидан. Той гледа право напред, игнорирайки всички.
– Какво, по дяволите, каза той? – Гершом пита.
– Съгласи се с мен – казва Розалинд. – Не иска да се повтори случаят с Марк.
Изненадана съм, че тя добавя това към казаното от Шидан, но то удря силно Гершом. Очите му се разширяват, устата му се раздвижва, после се затваря.
– Добре – казва той с рязко кимване.
Може би го е грижа за народа му? Не, съмнявам се, за него всичко това е шоу и заграбване на власт. Ако на Гершом му порасне сърце, тогава ще се влюбя до уши в Шидан. Просто това е нещо, което не може да бъде. Аз не мога да се отворя за него по този начин, а Гершом не може да преодолее фанатизма си.
– Тогава всичко е решено – казва Розалинд.
На лицето на Джоли се вижда огорчението ѝ. В ъгълчетата на очите ѝ се появяват сълзи, докато тя се изправя, поклаща глава и застава до Сверр. Държи се за ръката му, докато се взира в пода. Останалите се изправят и излизат от стаята, като оставаме само Сверр, Джоли, Шидан, Гершом, Розалинд и аз.
– Това не ми харесва – казва Гершом.
– Разбира се, че не ти харесва – отсича Розалинд.
– Можеш да ми се подиграваш колкото си искаш, но не виждаш това, което виждам аз. Прав съм и рано или късно ще съжалявате за решенията си. Един ден ще погледнеш назад и ще кажеш, че съм бил прав.
– Сигурна съм, че ще бъдеш там, за да злорадстваш, когато го направя – казва Розалинд.
– Не става въпрос за това – казва той и поглежда бременния корем на Джоли. – Съвсем не.
Той се обръща и излиза от стаята, а облакът се вдига. Присъствието му е дразнещо.
– Не знам къде се е разбил корабът – казва Шидан. – Първо намерих града.
– Мога да ти дам указания – казва Сверр.
– Добре, ще ни трябват провизии – казва Шидан.
– Кой, по дяволите, те постави начело? – Питам, като се приближавам до него и се включвам в разговора.
Шидан изглежда ядосан, но на мен не ми пука. Той може да се ощастлеви в същите ботуши, в които се е ядосал. Няма да му позволя да поеме контрола, без да имам своя принос.
– Ясно – казва той, като си затваря устата.
– И да не го забравиш – казвам аз.
Сверр наблюдава как двамата се драчим, но не допринася с нищо за разговора. Умно. Джоли се взира в пода, като продължава да показва недоволството си с мълчание. Розалинд кръстосва ръце.
– Ако пререканията са приключили, трябва да организираме тази експедиция. Ще ви трябват припаси, до кораба са няколко дни, толкова и за обратния път. Ще ви трябват храна, вода, витаминни добавки и запас от епис, за да си сигурна, че няма да изтървеш дозата си. Дори и така той ще издържи най-много седмица, ще трябва да сте бързи.
– Ще трае само няколко дни – казва Сверр.
– Да, да, знам – казвам аз.
– Дали? – пита Сверр, като поглежда към Джоли. – В града, още преди куполът да заработи, сте имали подслон. Там навън няма да имаш. Изтощаването на човешкото ти тяло ще бъде хиляди пъти по-голямо от това, което си преживяла, и няма да спре.
– Разбирам – казвам, но Сверр поклаща глава.
– Почти загубих Джоли там – казва той.
– Знам – казвам, като въртя очи. – Нека да продължим.
Сверр поклаща глава, но не казва нищо друго. Малката ни група напуска заседателната зала и отива в центъра за снабдяване. Дежурен е възрастен мъж, когото не познавам.
– Бърт – поздравява го Розалинд, когато влизаме.
– Госпожо генерал – казва Бърт.
Облечен е в мръсна, сива униформа на охранител, допълнена с калашник отстрани. В ръката си държи клипборд и стои сковано.
– Спокойно – казва Розалинд. – Продължавам да ти повтарям, че не си зачислен на служба, Бърт.
– Да, госпожо – отговаря той.
– Изпращаме двама души на мисия – казва Розалинд. – Имам нужда да бъдат заредени. Увери се, че имат епис.
– Запасите ни са на привършване, госпожо – отговаря той.
Розалинд се намръщва и кимва. – Знам.
Бърт ни повежда през двойна врата към стая, която е пълна с рафтове. Поразява ме колко празни са повечето от тези рафтове. Мисля, че стомахът ми къркори не толкова от глад, колкото от очакване и притеснение колко безплодни са запасите ни. Розалинд премълчава това. Аз не знаех. Положението е по-мрачно, отколкото някой знае.
– По дяволите – издишвам и Розалинд ме поглежда рязко.
Повдигам рамене. Какво очаква тя? Повече от очевидно е, че сме прецакани в не толкова далечното бъдеще. Храната, лекарствата, основните запаси, с които да оцелеем, са на изчерпване. Или ще го поправим скоро, или, или какво? Поправяме го, това е всичко. Няма друг вариант.
Бърт ни повежда през празните редици от рафтове към единия ъгъл. Там има голям хладилен сандък, който донесохме от потъналия кораб. Все още го използват въпреки липсата на енергия за охлаждане, което е логично. Добър е за съхранение и е херметически затворен, така че ще държи настрана всичко чуждо. Той отваря сандъка, изважда пакет, увит в кожи. Поставя го на един празен рафт и го разопакова, за да разкрие нарязани парчета месо. Събира няколко от тях и ги прехвърля върху друго парче кожа с подобен вид. След като приключва, увива и двете и връща по-големия пакет в сандъка.
– Благодаря – казвам аз и вземам предложената храна.
– Няма проблем – казва той. – Ще ти трябват витаминни опаковки. Те са тук.
Не след дълго сме екипирани по най-добрия възможен начин. Извън купола светът е, ами аз и преди съм го мислила, той е ад. Това не е Вулкан или Татуин, това е ад направо от „Адът на Данте“ или нещо подобно.
Оставяме Бърт зад гърба си и излизаме отново на ярката светлина навън. Центърът за снабдяване се намира близо до центъра на града, където е фонтанът. Застанала на голямото открито пространство, поглеждам нагоре, по дължината на сенките виждам, че слънцето залязва.
– Трябва да се опиташ да поспиш – казва Розалинд.
– Предпочитам просто да тръгна – отговарям аз.
– Това не е разумно – включва се Шидан.
– Как да не е? Слънцето ще ни изпече до смърт. Поне ако пътуваме през нощта, няма да е толкова горещо – казвам.
– Сисмите ловуват през нощта, например – казва той.
– Какво, по дяволите, е сисмис? – Питам.
– Летящи ловци на плът – добавя той, което изобщо не ми помага, затова извъртам очи.
– И? – Питам, подигравайки му се с тона си.
– Той е прав – казва Розалинд.
– Защо заставаш на негова страна? – Питам.
– Защото той е прав – повтаря тя.
Кръстосвам ръце на гърдите си и вкопавам пети. Не ме интересува дали е прав, не искам да съм там на дневна светлина. Предпочитам да пътувам през нощта, когато е по-хладно.
– Ако пътувам през нощта, жегата няма да е толкова голяма. Ще мога да вървя по-бързо – казвам.
– Като стана дума за това, не забравяй да си вземеш еписа. На всеки два дни, най-много на три. Всеки ден след това той губи ефикасност и тялото ти ще изпадне в абстиненция. Жизнено важно е да стигнеш дотам и да се върнеш бързо.
– Да, да – казвам аз. – Хайде да вървим.
Розалинд вдига рамене и аз поглеждам към Шидан.
– Не е разумно – казва той.
– Ти искаше да участваш в това, така че да вървим. Сега. Колкото по-бързо тръгнем, толкова по-бързо ще се приберем у дома – казвам аз.
Виждам, че той се замисля върху това, след което кимва в знак на съгласие.
– Успех – казва Розалинд.
– Благодаря – отговарям аз.
– Ако можеш да ги носиш, донеси видео пръчки – казва тя.
– Ти се шегуваш с мен – казвам изненадано. Не съм очаквала, че тя ще проявява интерес към древните попкултурни филми.
– Не, не се интересувам. Тук нямаме нищо, с което да забавляваме масите. Остава им твърде много време за размисъл.
– А, разбирам.
Тя се усмихва слабо, след което се връща в сградата, функционираща като кметство. Двамата с Шидан се поглеждаме един друг. Намествам раницата си по-високо на раменете си и кимам с глава. Той кимва също и тръгваме.
Поне за едно нещо постигнах своето.

Назад към част 8                                                             Напред към част 10

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!