Шидан
Тъмно е, но въпреки това тя настоява да продължим да вървим.
– Трябва да си починем – казвам аз.
– Ще си починем, когато стигнем там – изръмжава тя. – Какво, не си ли достатъчно издръжлив, за да го понесеш?
– Толкова съм издръжлив, колкото трябва да бъда – отговарям по-рязко, отколкото възнамерявах.
Тя ме поглежда през рамо и поклаща глава.
– Тогава престани да мрънкаш.
Тя се мъчи да изкачи дюната. Пясъкът се плъзга с всяка нейна стъпка, така че всяка крачка напред е половин крачка назад. Протягам ръка, хващам я за ръцете, размахвам криле и се издигам, носейки я към върха на дюната. Тя се бори през целия път, рита ме в подбедриците и прехвърля тежестта си от една страна на друга. Това е два пъти по-трудно, отколкото би трябвало да бъде. Слагам я на върха на дюната и се взирам в нея.
– Пусни ме! Ти и твоите проклети големи мускули и крила и яхх! – Тя се обръща към мен, след което удря ръцете си в гърдите ми. – Уф! Защо трябва да имаш толкова много проклети мускули!
Поклащам объркано глава. Не знам какво прави и защо се държи по този начин. Най-лошото от това е, че ме кара да я искам по-силно. Колкото повече ми се съпротивлява, толкова по-красива ми се струва тя. Членът ми подскача от желание за нея. По някакъв странен, извратен начин това е проява на нейната сила. Под изблиците тя ме иска. Знам, че ме иска. Споменът за устните ѝ върху моите, мекотата на тялото ѝ, което се притиска към мен… първичният ми пенис се сковава. Отдръпвам се от нея, смутен, че гневът ѝ ме възбужда.
– Имаше нужда от помощ – казвам през рамо.
Знам, че беше грешка да го кажа. Очите ѝ се разширяват, а устата ѝ се стяга до твърда линия.
– Аз НЕ се нуждаех от помощта ти – казва тя. – Справях се сама, преди да се намесиш!
Знам, че няма да спечеля, затова кимвам и посочвам в далечината. Тя приближава и застава до мен. Тя е близо. Толкова близо, че почти се докосваме, но не е така. Малкото пространство между нас привлича вниманието ми и го задържа. Взирам се в огромна празна пропаст. Искам тя да докосне люспите ми, искам да се притисна към нея, да проследя меките ѝ извивки с пръсти. Изгубен във фантазията си, пропускам думите ѝ.
– А? – Питам, връщайки съзнанието си към момента.
– Попитах колко далеч мислиш, че е? – пита тя, а в гласа ѝ се долавя раздразнение.
Между очите ѝ, където се мръщи, се вижда малко помръдване. От само себе си ръцете ми се протягат към нея. Тя кръстосва ръце на гърдите си, които подчертават меките ѝ хълмчета. Свободният плат, който носи, се отдръпва от лек, горещ вятър. Пенисът ми пулсира, удряйки в ритъм, който сам си е създал, пеейки за желание и нужда.
– Не знам – отговарям аз, но гласът ми е дрезгав и звучи грубо в собствените ми уши.
Пръстите ми треперят и се мъча да си върна контрола. Тя се взира в мен и първичната мъгла се надига, замъглявайки мислите ми. Задникът ѝ, толкова мек, трябва да е в ръцете ми. Искам устните ѝ да са срещу моите. Как изглежда тя под тези пластове? Представял съм си я толкова много пъти, но знам, че фантазиите ми ще бледнеят пред нейната реалност.
– Чудесно – промърморва тя и отмества поглед.
Оставам в мрака, сам, слаб и треперещ от това, че съм стоял твърде дълго пред красотата на погледа ѝ. Подобно на мяукащо новородено и осъзнавайки това, гневът ме връхлита. Не съм новороден, силен съм, ще ѝ покажа какъв мъж съм и ще се грижа за нея, независимо дали го иска, или не. Едно съкровище няма право да избира да не бъде това, което е. Тя е моя и рано или късно ще разбере.
– Ще бъде още по-дълго, ако не ми позволиш да ти помогна – съскам аз.
Тя се завърта срещу мен, а на лицето ѝ се вижда ярост. Малките ѝ ръце се свиват в юмруци, а очите ѝ блестят.
– Нямам нужда от помощта ти! – крещи тя.
Гневът ми е горещ до бяло, но нещо зад нея привлича погледа ми и той изчезва. Реагирам, без да се замислям, и я сграбчвам. Завъртам се така, че гърбът ѝ да е срещу гърдите ми, докато се усуквам и падам на земята на своя страна, предпазвайки я от удара.
– КАКВО ПРАВИШ…
Прекъсвам я, като слагам ръка на устата ѝ. Тя се бори срещу мен с всички сили. Дишането ѝ е рязко и бързо през носа. Преобръщам се, така че да съм отгоре ѝ, след което използвам опашката си, за да разместя пясъка, заривайки ни надолу. Премествайки и крилата си, пясъкът се изсипва върху нас, докато не ни покрие частично. Тя все още се бори, което ще развали маскировката.
– Спри – съскам аз. – Пирати!
Говоря тихо, но тя спира да се бори. Повдига глава нагоре и очите ни се срещат. Едва след като съм сигурен, че няма да крещи повече, махам ръката си от устата ѝ.
– Сигурен ли си? – пита тя шепнешком.
Кимвам. Сърцето ѝ се блъска в гърдите. Усещам го срещу себе си. В миг на смущение осъзнавам, че тялото ми реагира на нейната близост. Първичният ми пенис е твърд като скала, притискайки се към задните ѝ части. Насочвам вниманието си към мястото, където видях пиратите, с надеждата, че ще спре. Тя се премества под мен, опитвайки се да се настани по-удобно. Не знам дали това я кара да се чувства по-удобно, но привлича вниманието ми точно там, където не го искам. Почти се изгубих, когато тя завъртя бедрата си.
Метален звън на малко разстояние се разнася по пясъка и двамата оставаме неподвижни. Дишането ѝ се забавя, но сърцето ѝ продължава да бие лудо. Взирайки се напред и надолу по дюната, виждам тъмни форми, които се движат наоколо. Дали са ни забелязали? Времето се забавя до пълзене. Има цяла вечност между всеки удар на сърцето ми, докато наблюдавам фигурите долу. Те са три, може би четири. Вървят в свободна формация през пустинята. Всички са добре въоръжени и екипирани. Спират и се събират на купчина.
Това е то. Ако са ни забелязали, ще разбера след малко. Тактиката се състезава в ума ми, докато проигравам възможните сценарии. Трябва да я защитя. Няма значение какво ще се случи с мен, те не могат да я вземат. Няма да допусна да навредят на Амара. Обмислям и отхвърлям дузина варианти, докато накрая остава само един, който ще постигне целта ми.
– Ако те нападнат, остани скрита – прошепвам аз.
– В никакъв случай – прошепва тя.
Гневът се разгаря. Дори и сега, в непосредствена опасност, тя не иска просто да слуша! Искам да я принудя да се подчини, по някакъв начин. Емоциите ми са толкова силни, че ме карат да се разтреперя, а пясъкът около нас се размества. Преглъщам тежко, докато се боря да си върна контрола.
– Амара – съскам. – Моля те, няма друг начин.
Гледаме се един друг и забравяйки за миг за опасността, аз се губя в красотата на очите ѝ. Те ми напомнят за времето, когато бях млад и се взирах в необятната, черна шир от блещукащи звезди, мечтаейки за пътешествия. Изгубвах се за часове и често заспивах под открито небе.
Устните ѝ се стисват, но тя кимва. Въздъхвам с облекчение и отново насочвам вниманието си към пиратите. Те отново се движат, далеч от нас и от посоката, в която пътуваме. Изчаквам, докато се изгубят от поглед, преди да стана и да подам ръка на Амара. Тя се взира в нея за дълъг момент, преди да я приеме и да се изправи на крака.
– Изчезнаха ли ? – пита тя, като все още говори шепнешком.
– Засега – отговарям аз и се взирам в посоката, в която ги видях да излизат.
– Добре – казва тя и ме удря по лицето. Извъртам се към нея, тя ме поглежда с пръст в лицето. – Никога повече недей да правиш това!
– Шегуваш ли се? – Изсъсквам.
– Не, не се шегувам. Ти и твоята… – Тя прави движения с двете си ръце, докато очите ѝ се движат по тялото ми, докато не се взира в палатката в панталоните ми, където ерекцията ми все още пулсира. – Мускули и… – Тя прекъсва, продължавайки да се взира.
Поклащам глава от притеснение, но после прекрачвам границите с нея. Искам я и съм сигурен, че тя ме иска също толкова, стига да си го признае.
– Ами аз? – Питам, като премествам бедрата си, така че ерекцията ми да сочи директно към средата ѝ. Движа ръцете си, така че бицепсите ми да изпъкнат, а гръдните ми мускули да се развълнуват. Опашката ми се измества от една страна на друга, докато членът ми пулсира.
– Не ги използвай… срещу мен – казва тя, гласът ѝ е мек, а очите ѝ не слизат от члена ми.
– Срещу теб? – Питам, без да разбирам защо тя използва тези думи. Всичко, което правя, е за нея, а не срещу нея.
– Да…- тя се отдръпва.
– Може би предпочиташ да видиш какво правят робовладелците с една красива жена?
Очите ѝ се вдигат, за да срещнат моите.
– Красива…? – Мекият ѝ розов език навлажнява устните ѝ и тя прави половин крачка по-близо.
– Чу ме.
Тя докосва гърдите ми и топлината пламва, запечатвайки докосването ѝ в паметта ми. Пенисът ми се стяга. Очите ни се втренчват в докосването ѝ, а аз се навеждам.
– Каквото и да става, драконово момче – промълвява тя.
– Приличам ти на момче? – Питам, гласът ми е дрезгав.
Тя отново навлажнява устните си и поклаща глава. Преглъща тежко, после нещо се променя и тя отстъпва назад. Топлото място на гърдите ми изстива, избледнява, а докосването ѝ се превръща само в спомен. По гръбнака ми преминава студена тръпка и пенисът ми омеква.
– Само не го прави отново – казва тя и ми обръща гръб.
Моментът отминава. Правилно ли постъпих? Трябваше ли да натисна по-силно? Прекалено много ли натиснах? По дяволите, толкова много въпроси. Защо всичко, свързано с нея, е толкова сложно?
– Добре – изсъсквам, а гневът се превръща в скалата, за която мога да се хвана в объркването си. – Трябва да тръгваме, щом толкова бързаш да стигнеш дотам. Все още имаме поне ден път.
– Чудесно, точно това исках да чуя – казва тя, като качва раницата си на раменете.
Вървим мълчаливо, а лунната светлина осветява пътя ни. Амара се бори с пясъка и съм сигурен, че действа с решителност и сила на волята. Не е спала от предишната нощ и признаците на изтощение са несъмнени. Това е доказателство за нейната сила и още една част от нея, на която се възхищавам.
За мен е много по-лесно. Това е моят дом. Крилете и опашката ми позволяват да се движа по пясъка, без да ме дърпат надолу, така че всяка стъпка не е борба, както е за нея. Въпреки това тя отказва помощта ми. Толкова силна, толкова красива, толкова проклето съвършена. Рано или късно ще я направя своя.
Изкачваме се на друго възвишение. Нощта се отдръпва, докато слънцето изгрява, озарявайки мрака. В далечината чувам писъците на големите, кръвопиещи, подобни на прилепи сизми, които се връщат от нощния си лов. С изключение на пиратите, първата нощ от пътуването ни беше безпроблемна. Амара пие вода, докато аз отчитам напредъка ни.
Обичам тази планета. Красива е и изгряващите слънца показват цялото ѝ великолепие. Първите лъчи създават искрици по пясъка. Оттенъците на червеното се преливат в бяло, а след това се връщат към дълбокия, наситен цвят. Амара се задъхва до мен. Тя закрива очите си и поглежда към подвижните дюни.
– Красиво – издиша тя.
– Това не може да се сравни.
Искам да построя моста между нас. Да поправя огорченията и стреса от снощи. Тя ме поглежда, после връща погледа си към изгряващото слънце.
– Казваш най-глупавите неща – промълвява тя на Общ език, но в ъгълчетата на устните ѝ играе усмивка.
Импулсивно слагам ръка на раменете ѝ. Тя не се отдръпва и не се съпротивлява. Стоим там заедно, наблюдаваме изгрева на слънцето и оценяваме красотата заедно. Щастлив съм. Гледайки как слънцата се издигат на хоризонта, осъзнавам, че съм доволен. Това е животът, който искам, и той се върти около нея.
Назад към част 9 Напред към част 11