Глава 24
– Искаш да си вземем кученце заедно? – Думите бяха едва доловим шепот, защото какво беше това? Тя знаеше, че не е сгрешила за начина, по който беше изтълкувала „Обичам те“ на Сам след моминското парти. Той не го беше казал отново. Дори не беше намеквал за това.
Нямаше никакви въпросителни погледи. Нямаше смислено мълчание, което само да моли да бъде запълнено с обсъждане на задълбочаващата се връзка.
Той просто беше Сам, както ако ѝ беше казал, че харесва повече бекон, отколкото наденица.
Което означаваше, че тези две малки думи, казани с толкова много емоции, са били за приятелството. Бяха за момент между тях, който беше специален.
В повечето случаи тя го беше приела.
Само че сега той говореше за куче. Кученце.
Тяхното кученце.
Ръката на Сам се вдигна от раменете ѝ и той отиде до зоната с клетките, където седем малки гладки телца се премятаха едно през друго, опитвайки се да стигнат до новите посетители.
Джеси стоеше отстрани с малкото си момиченце и кимаше на хаоса.
– Трите момчета са с тъмни панделки около вратовете си. А момичетата са с пастелни. Аз ще бъда в кухнята, но вървете и ги вземете. Поиграйте си с тях. Но внимавайте. Тези иглени зъби са жестоки.
Ава кимна, докато той си тръгваше, после се обърна обратно към мястото, където Сам вече посягаше към сместа, големите му ръце бяха нежни, докато вдигаше едно мърдащо бебе.
– Знам, че казах, че искам момче, но вижте очите на малката мис Пинк тук.
– Сам? – И отново не можа да намери въздух, за да изпълни гласа си. Не че той обръщаше внимание, така или иначе.
Малките лапички на мис Пинк висяха между пръстите на Сам, а малките ѝ гърди се опираха в дланта му.
– Ето, ти я дръж. Господин Грийн ме гледа с големи очи тук долу.
И тогава Ава държеше малкото, топло телце на женското кученце, което хленчеше в знак на протест, че Сам го е оставил настрана. Ава я придърпа по-близо, предлагайки каквото можеше за да я утеши.
– Ето, ето, Пинки. – Тя я прегърна още по-силно, а сърцето ѝ се разтуптя от желание за това малко момиченце. За толкова много неща.
– Виж го този малчуган – каза той със смях, като държеше г-н Грийн нагоре, така че да се покаже закръгленото му коремче. – Някой току-що е обядвал добре.
И тогава Сам го остави да почива в прегръдката на ръката му, а малките му лапички се отпуснаха, докато Сам галеше малките му гърди и коремче с два пръста. Големите очи, които привлякоха вниманието на Сам, бавно се спуснаха, докато господин Грийн не заспа в ръцете му.
Тази болка се засилваше. Превръщаше се в нещо, което Ава не можеше да игнорира.
А Сам ѝ се усмихваше с този удивен израз на лицето си, сякаш току-що бе станал свидетел на чудо.
– Видя ли това? Накарах го да заспи. Той ми се доверява.
Тя нямаше сърце да предположи, че пълният с топло мляко корем, съчетан с вълнението на посетителите, може би има нещо общо с това, затова вместо това кимна в знак на съгласие, борейки се с внезапно напиращите в очите ѝ сълзи. Защото единственото, което виждаше, гледайки Сам, гушнал това топло спящо кученце, което искаше да бъде тяхно, беше фантазията, която знаеше, че е по-добре да не пуска от кутията. Тази, която имаше повече разрушителна сила от всички останали, взети заедно.
Тази, в която Сам държеше новородено бебе в люлката на ръцете си. Където цялото това благоговение, чудо и любов бяха насочени към малкия дар, който представляваха двамата заедно. Дънково-сини очи и тъмна коса. Най-малкото юмруче, увито около пръста на татко.
– Не мога да го направя.
Думите бяха изречени, преди Ава да е регистрирала мисълта си. Но те бяха верни, истински. Истински.
Сам вдигна поглед, а в очите му се появи тревога.
За разлика от думите, които ѝ беше казал преди няколко вечери, нейните не оставяха много място за погрешно тълкуване.
Все пак някои хора виждаха и чуваха само това, което искаха.
Вдигнал ръка, Сам тръгна към нея, а господин Грийн спеше непробудно.
– Ава, почакай – добре, това с кученцата е прекалено. Поне докато сме още – гласът му се сниши, докато проверяваше вратата зад тях – заедно. Поне по този начин. Но тези момчета няма да са готови да се върнат у дома още месец.
Ава погледна надолу към мис Пинк, чийто тийн език се подаваше от устата ѝ в деликатно прозяване. Една част от нея не искаше да се откаже от сладкото бебе, но пренасянето на кученцето обратно в клетката му даде на Ава нещо друго, върху което да се съсредоточи, освен върху лицето на Сам. Лицето, което искаше да хване между ръцете си и да разтърси, искайки да разбере как е възможно един човек да е толкова безразличен. Как някой, който се е грижил за нея така, както твърди, че го прави, е могъл да пропусне истината в продължение на толкова много години. Как можеше да я пропусне сега.
Но тогава тя беше тази, която беше усъвършенствала лъжата.
Най-голямото престъпление на Сам беше, че ѝ вярваше.
А истината, която не можеше да пренебрегне, беше, че вярата му в лъжите, с които го бе захранвала през последните две десетилетия, беше ключът към продължаването на приятелството им. Приятелство, което не биваше да иска да разклаща, да гърми и да руши, защото сърцето ѝ се късаше от всички неща, които не можеше да има. С всички лъжи, които си беше казвала и които сега се разкриваха точно такива, каквито бяха.
– Ава. – Ръцете на Сам бяха върху нея и я хванаха за ръцете, за да я обърнат с лице към него. – Ей, говори с мен.
Сякаш погледът му в очите някога е гарантирал истината.
Каква шега. Каква ужасна, жестока шега.
– Можем ли да се махнем оттук? – Попита тя, без да се интересува дали и двамата ще разпознаят тактиката такава, каквато е. Нуждаеше се от допълнителни минути, а Сам наистина не искаше да води този разговор на задната веранда в къщата на служителя си.
Той пусна ръцете ѝ, като потърка мястото, където я беше държал, преди да направи крачка назад и да прокара пръсти през косата си.
– Да, няма проблем. Дай ми една минута с Джеси и ще те настигна до колата.
Петте минути, с които разполагаше, преди дългата крачка на Сам да изяде тротоара между тях, не бяха достатъчни, но беше успяла да се подготви поне минимално за предстоящата дискусия.
Сам се качи от страната на шофьора и затвори вратата.
– Кученцето беше лоша идея. И виждам, че то можеше да прехвърли няколко граници, които никой от нас не искаше да премине. Не съм се замислял. Но повярвай ми, Ава, аз също не искам да ги пресичам.
Тя не можеше да не се усмихне.
– Знам.
И ако го беше запомнила от самото начало, нямаше да имат никакъв проблем. Но тя не го беше направила.
Така че беше време за контрол на щетите.
Премествайки се на седалката си, тя се обърна така, че да е с лице към Сам.
– Виж, това, което правихме заедно, беше невероятно. И аз те обичам за това. Но колкото и да си забавен в леглото, мисля, че и двамата знаем, че това не може да продължава така до безкрай. Ще започне да прилича на нещо, което не трябва да бъде, и някой ще пострада. Предпочитам да го прекратим сега, преди това да се е случило. Просто да се върнем към приятелството, което имахме преди.
Сам погледна през предното стъкло, като мускулите на челюстта му подскачаха на всяка секунда, докато тя чакаше да отговори.
– Права си. Отпуснах се в това нещо, което правим, повече, отколкото трябваше. Разбирам го.
Той запали пикапа и се включи в движението, като и хвърли бърз поглед, преди да върне вниманието си към пътя.
– Между нас е толкова лесно. Заради всичко, всички години и начина, по който се познаваме. С други жени не е така. Не се отпускам с тях. А с теб… предполагам, че ми харесваше, че мога да потъна във всичко. И ми стана твърде удобно да го правя. Стигнах твърде далеч.
Преминаха през квартала, Ава наблюдаваше къщите, семействата, дворовете с триколки и батковци. Всеки, покрай когото минаваха, беше намерил своя щастлив живот.
А Ава седеше там и ги гледаше как минават покрай тях. Като пътник в колата на Сам. Заедно с нея.
Където и да я отведе той.
Тя не можеше да продължава така.
И все пак, когато погледна от другата страна на пикапа към мъжа, когото бе обичала през целия си живот, като се вгледа в квадратното изрязване на челюстта му, в леко загрубелите му черти, в чисто сините очи, които я гледаха, докато се движеше в тялото ѝ – не можеше да се накара да спре да се надява още веднъж.
Да не зададе въпроса, който щеше да я преследва завинаги, ако не го изрече сега.
– Сам, ти говориш за това какво е усещането да си с мен и как е толкова различно. Интересуваш ли се… искам да кажа, искаш ли да опитаме и да видим дали може би…
– Не. – Една дума. Твърда и непоколебима. В нея нямаше място за погрешно тълкуване. И все пак тя не можеше да го остави.
– Сам, помисли, преди да отговориш. Искам да кажа, че може би ако искаш да дадеш шанс на това нещо между нас, бихме могли да го направим. Може би…
– Ава, не. Знаеш, че не това искам. Да, това, което правим, е страхотно и аз се увлякох. Но никога не съм бил толкова далеч, че да мисля, че можем да го направим завинаги. Знаеш, познаваш ме, Аве. Знаеш как се чувствам по отношение на всички тези неща, свързани с любовта във връзката. За целия този брак и обвързване. Това не е за мен. Никога няма да бъде. – После, сякаш искаше да я накара да се почувства по-добре или нещо подобно, той хвана ръката ѝ и я стисна. – Не се притеснявай. – Той се засмя. – Дори с теб.
Тя стисна ръката му в отговор, принуждавайки се да се усмихне.
– Добре. Чудесно.
– Значи това е всичко? – Попита той, вперил поглед в пътя. Ръката ѝ все още беше прибрана в неговата. – Само приятели?
Сърцето ѝ се късаше.
– Както винаги.