Мира Лин Кели – Докосване и движение – Книга 2 – част 26

Глава 25

Следващите няколко дни бяха жестоки. Предсватбените приготовления в последния момент не позволяваха на Ава да се скрие в апартамента си и да симулира сценарий на „нулев пациент“ на заразата, за да ближе раните си в уединение. Макар че сега, когато се замисли, последния път, когато беше имала грип, Сам по същество се премести при нея – весело разказваше за четвъртата четвърт от мача на „Мечките“, докато държеше косата ѝ от тоалетната чиния.
Нямаше как да избяга от този човек.
Нещо, което никога преди не я беше притеснявало, тъй като до голяма степен целта на живота ѝ беше да се сближи с него. Но сега тя желаеше пространство там, където никога преди не го е имало. Границите между тях винаги са били поредица от размити линии с няколко правила, които са ги предпазвали от неприятности. Правила, които в последно време напълно бяха развалили на парчета, и сега Ава беше изправена пред възстановяване.
И всичко това, докато се усмихваше, докато изгребваше пясъка в хартиени торбички за свещи, връзваше малки торбички със семена за птици и подреждаше в гнездата си мъничките, топящи се и вкусни бисквитки, които Маги направи няколкостотин, в техните двусантиметрови квадратни кутии, натъпкани с намачкана бяла хартия за пълнеж. А Сам седеше срещу нея и правеше същото.
Изглеждаше спокоен и уверен, с крива усмивка, изкусителна и лесна както винаги, Сам се шегуваше с Тайлър за участието им в сватбената банда, хвърляше ѝ поглед тук-там, за да провери дали са добре, защото нещата се бяха променили и той се грижеше за това.
Искаше ѝ се да изкрещи.
Тайлър хвърли торбичката със семена за птици на масата и отбеляза поредния брой на листа си.
– Трябва да сменям. Ава, какво ще кажеш да взема тези бисквитки от ръцете ти за известно време. Все си мисля, че ще хвърля шепа от тази храна за гълъби обратно, без да се замисля.
– Не-не. Не толкова бързо, господине. – Ава замахна към ръката на Тайлър, а после за по-сигурно изпъна крак, за да го блокира. – Маги каза, че не бива да ти се доверявам с тях. Така че избери си отровата, пясък или семена, но си дръж ръцете далеч от бисквитките.
Сам се разсмя.
– Звучи, сякаш чукчето е паднало, мой човек. Но ще ти кажа какво. Пясъчникът е изцяло твой, ако искаш да търгуваме.
Тайлър измърмори, като взе още един диск сребрист тюл и дълга сатенена панделка.
Изпънат назад на стола, с дълги крака, разтворени пред него, Сам притисна ръце зад главата си, така че черната му тениска да се опъне по широкия терен на гърдите му, докато дразни ръба на дънките му.
Още един милиметър и тя щеше да види кожата. Ивици от коремни мускули, разделени от тънката линия на златистият мъх, която разсичаше тялото му по следа, която тя с удоволствие бе следвала неведнъж.
И просто перфектно, фантазиите се трупаха в краката ѝ, докато тя се взираше. Един безвкусен сценарий след друг, всеки от които улесняваше завръщането към времето, когато имаше свободна воля да избута този черен памук от пътя си и да си…
Не!
Ава пребърка кутията в ръката си, разпръсквайки мини бисквитките по масата.
– Съжалявам, а като си помисля, че Маги ми се довери – засмя се тя и отиде до мивката, където си наля чаша вода. Отпи хладка глътка и я остави да се размие в гърлото ѝ. Искаше ѝ се да отмие всички неща в сърцето ѝ, които не му принадлежаха. – Имам нужда от почивка. Дай ми няколко минути да проверя в работата и ще се върна.
Тайлър ѝ махна с ръка и си взе бисквитка, докато я гледаше.
– Разбира се. Но каквото и да се случи тук, то е на твоята глава.
Сам цъкаше с език.
– Не знам, Тай. Утре Маги ще стане твоя съпруга. Сигурен съм, че каквото и да се случи с тези бисквити, отговорността ще е твоя.
Ава остави момчетата да си разменят удари и спекулации и се отправи навътре в апартамента си. В спалнята си, където извади компютъра си и го отвори на леглото си. Спомни си последния път, когато се беше опитала да използва проверката на работа като извинение да избяга в спалнята си – само че тогава искаше да остане насаме със Сам, а сега искаше да има пространство от него.
Само за няколко минути.
Достатъчно дълго, за да подсили защитата си.
Приближи се до прозореца, издърпа ластика от ниската конска опашка, която носеше през целия ден, и разроши косата си, загледана в късчето нощ, което виждаше между сградите.
Маги щеше да се върне от галерията след половин час. Тя щеше да огледа работата им и да помогне да се довършат последните торбички със семена за птици и кутии с бисквити. Те щяха да се разходят. А утре Маги щеше да се омъжи за Тайлър и да направи следващата стъпка в съвместния им живот.
Това беше всичко, което Ава беше искала за нея, когато се бяха съгласили на пакта си за запознанства преди почти две години, и тя не можеше да бъде по-щастлива, че приятелката ѝ е намерила любовта, за която се беше страхувала да рискува сърцето си до Тайлър. Но една част от Ава искаше Маги да не е единствената, която е намерила щастливото си бъдеще.
Въпреки че тази мисъл се въртеше в съзнанието ѝ, тя трябваше да признае истината. Да бъде отворена към възможностите така, както трябваше да бъде, за да намери собствена любов, означаваше да се откаже от надеждата, че някой ден, по някакъв начин, нещо съществено ще се промени със Сам.
И да, добре, някои неща се бяха променили. Но не по начина, по който се беше надявала. Не и по начина, по който се нуждаеше. Не достатъчно.
Бяха правили секс.
По дяволите, тя дори би стигнала дотам да каже, че са правили любов. Нямаше друг начин да опише нежността и привързаността, които проникваха в толкова много от тези късни нощи, след като вече се бяха погрижили за острите ръбове на нуждата, която ги движеше при предишните им срещи. В онези часове, когато целувките им ставаха бавни и дълбоки и говореха за връзка, която се е изграждала двадесет години.
И все пак Сам не се беше влюбил в нея. Не беше осъзнал, че я иска завинаги. Не беше разбрал нищо друго освен това, че чукайки най-добрия си приятел, се чувстваше също толкова добре, колкото и чукайки почти непознатите, които бяха обичайната му храна. Дори по-добре, благодарение на доверието и комфорта, който имаха.
Но това не беше достатъчно. И докато Ава не намери начин да забрави Сам, нищо в живота ѝ нямаше да бъде достатъчно. Тя щеше да прекара остатъка от дните си, в които можеше да се среща, съпоставяйки едно добро момче след друго с мъжа, когото не можеше да има, и завинаги щеше да ги намира за недостатъчни. Така беше и в гимназията. В колежа. В Юридическия факултет. След това.
Всеки път, когато се опитваше да продължи напред, да тласне сърцето си в по-здравословна посока, се получаваше същото.
Тя чакаше онова трептящо вълнение, което се случваше всеки път, когато Сам влезеше в стаята, или прескачането на сърцето ѝ, когато ѝ се усмихнеше – надяваше се някой от тези момчета да предизвика подобна реакция. Но те никога не го правеха.
Тя си казваше, че може би просто трябва да му даде време. Просто да му даде шанс. Само че тогава Сам щеше да се прибере от работата си след училище, да се отбие с дванайсет опаковки рамен в общежитието или да се появи в бара, готов да се забавлява – и тя нямаше да може да пренебрегне простата истина. Никой мъж не можеше да се мери с него.
Зад гърба ѝ се чу изсвирване и тя се обърна, за да открие Сам на вратата с един юмрук, опрян в рамката.
– Всичко наред ли е? – Попита той, а очите му бяха сериозни.
Нямаше и следа от онази лекота и непринуденост, с която се беше върнал в кухнята. Но може би не беше единствената, която знаеше как да заблуди тълпата.
– С мен? О, да, добре – отвърна тя, изтласквайки на повърхността цялото си най-добро удоволствие, защото какво друго можеше да направи? Тя беше тази, която сложи край на нещата, и го беше направила с обещанието, че приятелството им няма да пострада.
– Ти се изстреля от кухнята доста бързо. – Той влезе в стаята, скъсявайки разстоянието между тях, докато останаха само няколко сантиметра пространство. – Имам нужда да бъдеш честна с мен, Ава. Не изглеждаш добре.
Тя наполовина се сгърчи на призива за истината. Тя беше толкова важна за него, а като изключим единствената скрита лъжа, която беше в основата на живота им, колкото и всички години, тя винаги правеше всичко възможно да бъде честна.
Поемайки си ободряващо дъх, тя отстъпи назад и махна с ръка в негова посока.
– Трябва да свикна, че това не е моята лична площадка, това е всичко.
Веждите на Сам се изкривиха и той навлезе в новата дистанция, която тя току-що бе отворила между тях.
Осъзнатостта се разпали в нея, като включи всичките ѝ сетива.
Тя преглътна нервно, защото тогава той ѝ се усмихна криво, а загрижеността в очите му беше заменена от нещо по-ярко, по-горещо.
Още една крачка навътре.
– И какво казваш? Имаш ли малки проблеми да запазиш мислите си чисти?
Още една крачка назад.
– Сам – предупреди тя, а ръцете ѝ се вдигнаха в някаква отбранителна позиция, от която дланите ѝ само засърбяха от нуждата той да скъси разстоянието и да притисне горещото си, твърдо тяло в тях. – Минаха само няколко дни. Ще се съвзема.
Измитият му от реката поглед се спусна към устата ѝ, а кривата усмивка стана престъпна.
– Да, ще се оправиш. Но дотогава не е най-лошото нещо да знам, че не съм сам в това… страдание.
– Страдание? – Прошепна тя и намрази задъханото състояне на гласа си още повече, когато прочете задоволството в лицето на Сам. В позата му. В самия му дъх.
– Да виждам нещата, които искам, и да знам, че е по-добре да не ги вземам.
Това съвсем не беше това, което трябваше да чуе точно в този момент. Точно както топлината на тялото на Сам, което се движеше в нейното пространство, беше последното нещо на земята, което трябваше да почувства. Не и когато толкова упорито се опитваше да възстанови защитата си.
Но Сам знаеше само половината от историята и ако няколкото физически порива бяха достатъчни, тогава тя щеше да може да приеме тази малка игра на прокарване на граници, която той играеше, точно както я беше замислил.
Забавно.
Като закачка.
Само идеята, че Сам я иска, я караше да трепери от нужда. Което беше толкова глупаво, защото тя знаеше, знаеше, че всичко, което той наистина иска, е секс. Физическо освобождаване, което беше само едно стъпало по-високо от това, което предлагаше дясната му ръка. А това, което тя искаше, беше всичко.
Да, тя искаше това, което неговата точно толкова тясна черна тениска и износените на всички места дънки продължаваха да загатват. Тя искаше тези очи. Усмивката му. Сам да се движи вътре в нея, докато светът навън не се разруши и не остане нищо друго освен този миг, в който съществуваха сами заедно.
Но тя искаше и много повече от това. Тя искаше целувката на Сам за добро утро и последните му мисли през нощта. Искаше сърцето му да бие за нея така, както нейното биеше за него. Искаше животът им да се съчетае като последните парченца от пъзел, които най-накрая се нареждат на мястото си.
По дяволите, искаше той да я обича така, както тя го обичаше, и въпреки че имаше двадесет години, за да се примири с факта, че това няма да се случи, всяка нова минута, в която това не се случваше, беше като нож, който се забиваше все по-дълбоко в сърцето ѝ.
– По дяволите, Ава. – Сам я хвана за раменете, спускайки се в лицето ѝ, за да може тя да види, че е оставил забавленията и игрите зад гърба си. – Съжалявам. Просто се шегувах, бях задник. Но виждам колко си сериозна. Предполагам, че просто ми трябва малко време, за да свикна.
Тя дори не искаше да мисли как изглежда, за да предизвика такъв обрат, но поне Сам беше на борда и разбираше, доколкото можеше, при всички положения.
– Малко време, Сам. Това е всичко и ще се оправим като след дъжд.
Той пусна целувка в слепоочието ѝ и се оттегли от стаята ѝ.
– Разчитам на това.

Назад към част 25                                                     Напред към част 27

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *