Мира Лин Кели – Докосване и движение – Книга 2 – част 41

Глава 40

Кракът на Сам натисна педала на газта, после отпусна, защото си напомни, че никога няма да стигне навреме, ако преобърне камиона на магистралата – а освен това Ава никога нямаше да му прости…
Но по дяволите!
Предишната вечер Сам проследи Форд и искаше да разбере къде е отседнала Ава. Беше изгубил ума си и в суровата светлина на деня трябваше да отдаде дължимото на Форд, че го отрязал с „Никакъв шибан начин няма да ти кажа къде е сестра ми, когато си в това състояние“. Имаше някои заплахи. Няколко псувни, с които Сам не се гордееше, и още повече, че не беше разбрал, че Форд ги има в себе си, последвани от два часа, в които Сам звъни в един хотел след друг, преди да се откаже за през нощта.
Но той не се беше отказал напълно, защото това, което Форд му беше дал, беше прозорец. И обещанието да му позволи да говори с Ава, преди да си тръгне.
Само че сега…
– Каза, че няма да тръгва до четири часа. Това ми каза.
По линията прозвуча тежката въздишка на Форд.
– Такъв беше планът. Но след това тя влезе преди половин час и ми каза, че е променила полета си и трябва да замине за летището по обяд.
Сърцето на Сам започна да се свива.
– Добре, така че я задръж.
– Сам, човече. Съжалявам. Таксито идва. Тя дори не искаше да я закарам до летището.
Господи. Вече беше единайсет и петдесет, а той все още беше на петнайсет минути път. Нямаше да успее да стигне.

***

Синьо небе и облаци с памучни топки.
Топло слънце и лек бриз, носещ всички звуци и миризми на лятото в града.
Боже, Ава обичаше това малко кътче от квартала си Уикър Парк. Обичаше пейката, на която седяха с Маги всяка неделна сутрин, докато правеха плановете си за седмицата, и тихия грохот на „Л“, който се търкаляше по релсите си. Обичаше хипстърите и еклектичната смесица от хора, изкуство, музика и почти всичко, което може да се събере на едно място. Обичаше и това, че всеки площад на тротоара, всеки ъгъл, всеки ресторант, магазин и бар съдържаха стотици различни спомени за нея.
Но тези спомени и мъжът, който беше толкова голяма част от тях, бяха причината да си тръгне. Причината, поради която гърлото ѝ се стягаше от заплахата за още сълзи, а очите ѝ горяха от напрежението да се бори с тях.
Почти приключила.
Още пет минути и таксито щеше да е там.
Щеше да направи първата крачка към живот, в който всичко е свързано с възможностите, а не с ограниченията на единствената невъзможност, която я беше задържала твърде много години.
Това беше нещо хубаво.
Вратата за сигурност се затвори зад нея, а после Форд седна на бетонните стъпала вдясно от нея.
– Не е нужно да го правиш, сестричке.
Той звучеше уморено и изтощено, може би толкова, колкото и тя се чувстваше.
– Но аз трябва да го направя.
Той кимна и те седяха още минута в мълчание, което тя прие като приемане. След това, поглеждайки към парка от другата страна на улицата, той въздъхна.
– Все още имаме минута. Какво ще кажеш да изчакам таксито тук и да ти се обадя, когато дойде. Ти огледай за последен път жилището си. Увери се, че няма нищо, което искаш да напъхаш в чантата си, преди да си тръгнеш.
Избутвайки се от стълбището, тя тръгна по алеята, която познаваше толкова добре, колкото и тази пред къщата, в която беше израснала.
Сърцето я заболя, докато се принуждаваше да не поглежда в прозореца на жилището на Сам. Той не беше там. Беше се уверила, че няма да го има, защото колкото и да я болеше да види лицето му и да чуе гласа му, те вече се бяха сбогували.
Тя не можеше да го преживее отново.
Може би изобщо не трябваше да се връща в апартамента, защото щом се озова вътре, едва дишаше.
В продължение на шест години това беше нейният дом. Беше танцувала на диваните, които сега бяха притиснати до стените, и след като беше смесила няколко твърде много коктейла в бара, който Сам беше вградил в дневната и, беше се пързаляла по дървените коридори с вълнените чорапи на Сам. Беше го гледала как демонстрира в трапезарията разтегателната прахосмукачка, която беше купил за нея. Приготвяше с него пилета на ротационен принцип в кухнята, докато си поделяха бутилка вино. Говорили са за всичко и за нищо в този апартамент. Запълвали празните пространства с всички неща, които тя обичала. Всички неща, които оставяше зад себе си.
Очите ѝ се плъзнаха към дясната страна на коридора, към купчините книги и дрънкулки, албуми и компактдискове. Монахинята и пластмасовият динозавър. Всичко, което беше превърнало това пространство в неин дом – дом, който тя и Сам бяха споделили, независимо дали спяха на един етаж помежду си, или не – отиваше на съхранение, защото да го вземе със себе си означаваше да държи на миналото, което не даваше място на бъдещето.
Тя знаеше, че е време да си тръгне. Минало време. Но Форд не се беше обадил за таксито, а чистата почивка, от която се нуждаеше, щеше да се случи, независимо дали щеше да си даде още една минута или не. Очите ѝ се спряха на розовата плюшена маймуна, която Сам беше спечелил за нея през последното лято, преди да започне училище. Клекнала до всички парчета от живота си, тя издърпа любимата награда на свобода. Тя имаше жилави ръце, които не бяха нищо повече от пухкав плат, сгънат върху себе си, и няколко шева велкро, прикрепени към ръцете. Беше ѝ казал, че е за случаите, когато е твърде заета, за да намери време за него, но все пак имаше нужда от прегръдка.
Сега имаше нужда от прегръдка. Зарови лицето си в износения пух и задуши риданието си.
Кога щеше да спре да се чувства така, сякаш сърцето ѝ се разбиваше с всеки удар?
Сякаш следващият и дъх не чакаше единственото нещо, което никога нямаше да дойде?
Нещо меко се прокара по гърба на ръката ѝ и тя остави сълзите да паднат. Ако маймуната ѝ се разпаднеше, когато имаше най-голяма нужда от нея…
Още една мека четка по кожата ѝ, тази придружена от нещо… мокро?
Ава се дръпна назад с вик, борейки се за кратко с прегръщащата маймунка, прилепена към раменете ѝ, преди да пусне ръцете си напълно, твърде зашеметена, за да направи нещо повече от това да зяпа копринената купчина жив, дишащ пух, която седеше на коленете ѝ и, ами, и дъвчеше безропотно подгъва на сладката ѝ плисирана пола.
Тя познаваше това кученце.
Посягайки към кученцето с розовата якичка, тя не успя да се справи – левият ѝ ръкав се закачи за… нещо, което дърпаше със сила, съответстваща на действието на полата ѝ. Бързо завъртане и Ава изтръпна, откривайки чифт радостни кафяви очи, които я наблюдаваха отгоре, където зъбите на малкия господин Грийн бяха заровени в купчината на пуловера ѝ.
Ава се засмя, сграбчи единия нападател, а после и другия и ги придърпа в скута си, докато те се извиваха и облизваха врата ѝ и всичко, до което можеха да достигнат малките им розови езичета. Бяха толкова топли, сладки и неочаквани и точно от това, от което се нуждаеше. Едва когато избледнелият чифт сини дънки влезе в зрителното ѝ поле, тя стигна до очевидното заключение как тези две кученца са се озовали в апартамента ѝ.
Те бяха на Сам.
– Купи си няколко нови най-добри приятели? – Попита го тихо и когато тя вдигна поглед към него, който не трябваше да бъде там, той приседна до нея.
Трябваше да отвърне поглед, но лицето му беше прекалено хубаво – прекалено изкусително. Това беше любимото ѝ лице на света и то беше точно там, когато се осмели да си позволи да помисли колко време ще мине, преди да го види отново.
Очите, сини и меки като дънковия плат, опънат по мощните крака на Сам, се срещнаха с нейните.
– Не, харесва ми този, който имам.
Поредното прекъсване на сърцето ѝ.
– Сам, не мога да направя това отново. Вече си казахме довиждане.
– Знам. – Той погъделичка Пинки, след което я върна в скута на Ава, когато малката палавница се опита да пропълзи до него. – Моля за пет минути.
– А ако не ти ги дам? – Попита тя.
Видя проблясък на усмивката, която имаше силата да я унищожи.
– Ще се срещна с теб в Сан Диего и ще я взема там. Пет минути, Ава. Обещавам.
Пет минути. Тя знаеше какви щети може да нанесе за това време, но това беше краят и той вече беше тук. И тъй като нищо нямаше да ѝ попречи да си тръгне, онази част от нея, която не можеше да спре да се тревожи за Сам, искаше той да получи приключването, от което се нуждаеше.
Пинки се беше свила в скута ѝ, затова, придържайки малкия Грийнбийн по-близо, тя се облегна внимателно на стената.
– Добре, Сам. Имаш време, докато дойде таксито.
Той си пое дъх и тя видя как облекчението преминава през него. И тогава той започна да говори.
– Аз съм строител. Строя неща от деня, в който баща ти сложи първия чук в ръцете ми – започна той, като ги вдигна, за да ги изучи от едната и от другата страна. – И най-вече строителството е било добро за мен. То ми даде чувство на гордост и увереност, когато бях безнадеждно малко дете без нито едно от двете. Даде ми път и независимост, когато бях тийнейджър, пред когото нямаше нищо друго освен несигурност. И доведе до една адски добра кариера, която бих искал баща ти да види. Но в живота ми има стени, които не трябваше да изграждам.
Тя не знаеше накъде бие, но начинът, по който Сам я гледаше, не ѝ позволяваше да отвърне поглед.
– Колкото и близки да бяхме, Ава, аз поставих между нас стена, която съществува от двадесет години. Отначало беше от уважение към семейството ти. Те съвсем буквално спасиха живота ми. Те ми дадоха дом, когато нямаше да оцелея в този, който имах. И затова, когато се наложи да действам според импулсите си за теб, не можех да го направя. Дори не можех да си позволя да си помисля за това. А по-късно, когато вече бях сам и от време на време те виждах да ме гледаш по начин, по който знаех, че не бива – защото се насочваше към места, където аз никога нямаше да отида, и си мислех, че заслужаваш нещо по-добро – си казвах, че това е просто влюбване. Мимолетно нещо, което дължа на приятелството ни, за да забравя.
Искаше ѝ се да се засмее. Искаше да се разплаче. Ако само той беше прав.
– Така че щях да го добавя към файла с фантазиите и да намеря разсейване, което нямаше да ми струва всичко, на което държа, ако нещата се объркат. И Ава, това е трик, който получи много жертви през годините, защото никога не можех напълно да спра да те гледам. Но мислех, че заслужаваш нещо по-добро, затова издигнах една стена, а после още една и още една.
Тя разбра. Винаги е знаела какво рискува Сам със семейството си. Ето защо никога не е настоявала. Защо не беше доверявала чувствата си на никого. Знаеше, че той има нужда от тях. Всичките.
– Ава, обичах те повече, отколкото когото и да било през живота си, но бях прекалено уплашен от това, което можех да загубя, за да си позволя да падна.
Гърлото ѝ се стегна и сълзите, които така и не успя да овладее, се разливаха бързо и свободно, докато Сам продължаваше.
– Ето какво знам: Влюбването е свързано с надежда, а за мен надеждата означаваше разочарование. Става дума за вяра в това, което е възможно между двама души, но аз не можех да видя нищо повече от това, което щеше да се случи, ако те загубя. И става дума за това да се довериш на друг човек, който да държи сърцето ти в ръцете си – но аз вече бях загубила твърде много. Нямах такова доверие в себе си, затова не можех да си позволя да бъда толкова уязвим. Дори с теб. По дяволите, Ава, особено с теб. Защото ти беше всичко. И ако не се получи и аз също те загубя – знаех, че това ще ме съсипе. И ме съсипа.
Това беше всичко. Сърцето ѝ, което не спираше да се разбива, се разби напълно.
Тя не можеше да преживее това. Не можеше да понесе това, което правеше на Сам, на всеки от тях.
Само че той не беше свършил.
– Но тогава може би това спаси и мен.
Главата ѝ се повдигна и тя потърси лицето му през замъглените си очи.
– Какво?
– Нещо се промени, когато видях Маги и Форд да опаковат жилището ти и осъзнах, че колкото и да съм се опитвал да защитя това, което имахме, така или иначе съм те загубил. Изведнъж в мен нямаше нищо, което да си струва да се защитава, и всички стени, които бях изградила през годините, всички защити, се сринаха. Частите на сърцето ми, които бях затворила преди толкова време, бяха отворени, сурови и открити. И най-накрая видях това, което твърде дълго се опитвах да отричам.
Ава имаше нужда да си тръгне. Не можеше да изслуша останалото. Не можеше да си позволи да започне да вярва отново – не можеше да издържи да сгреши дори още един път. Тя никога нямаше да се възстанови.
Опита се да се изправи, но тогава Пинки се изпъна на несигурни лапи и отново се свлече, а Грийнбийн изпусна леко хъркане, докато изправяше крака на корема си. Те не я пускаха да се изправи – и нямаше как да избяга от това, което Сам каза след това.
– Всяка част от сърцето ми принадлежеше на теб, Ава. Не съм те държал настрана с тези стени; единственото, което бях направил, беше да се предпазя от това да видя истината.
Разбитото ѝ сърце вече биеше. Сълзите, напиращи през клепачите ѝ, бяха неумолими както винаги – но изведнъж, някак различно.
– Сам, какво казваш? – Попита тя с едва доловим глас.
– Казвам, че имаш цялото ми сърце, Ава. Обичам те с цялото си сърце. И когато те гледам – надявам се. – Той преминаваше от своята страна на коридора в нейната. – Вярвам в това, което можем да бъдем заедно.
Ръката му беше върху лицето ѝ, а палецът му отмиваше сълзите.
Това не се случваше. Не можеше да е истинско.
– Обичам те, Ава. Влюбен съм в теб – влюбвам се все по-дълбоко и по-силно с всеки поглед към красивото ти лице. Знам, че не го заслужавам, но ако ми повериш сърцето си още веднъж, аз ще ти поверя своето завинаги.

***

Сам бе задържал дъха си, а сърцето му се блъскаше в ребрата му. Защото това беше всичко. Беше ѝ дал всичко, което имаше, и сега се молеше да не е твърде малко и твърде късно.
Дланта ѝ лежеше върху сърцето му и той не знаеше дали тя ще го отблъсне, или…
Пръстите ѝ се вкопчиха в тъканта на тениската му и тя го приближи, докато треперещият ѝ дъх не се стопли до устните му, разделяйки ги само на сантиметър.
– Кажи ми още веднъж.
Беше толкова несигурна, сякаш не можеше да повярва на думите му.
И как би могъл да я вини, след всичко, през което я беше прекарал?
– Аз съм влюбен в теб…
Това беше всичко. Дотам, докъдето стигна, преди тя да го придърпа докрай и под него да се озове сладката ѝ уста, а ръцете ѝ да се сгушат около врата му и да го притиснат. По-близо. И…
Господи! Сам се дръпна назад, нежно притискайки малкото си розово момиченце, докато се опитваше да измъкне зъбите и както от ризата, така и от кожата под нея, за която тя претендираше.
Ава се смееше, избърсвайки бузите си с ръкави, докато момчето им се обръщаше по гръб и размахваше въздуха с малките си лапички.
Това беше точно онова напомняне, от което се нуждаеше.
– Изглежда, че нещо се е закачило за яката му. – Сам посочи, оставяйки извиващото се кученце настрана, докато Ава внимателно завърташе зеления нашийник около врата на своето. А после спря, дъхът ѝ се изтръгна от нещо, което звучеше подозрително като „зелен боб“, когато откри двукаратовия годежен пръстен с изумрудено покритие, който той беше закрепил с тънка копринена панделка.
Освобождавайки пръстена, Ава го погледна нагоре – очите ѝ бяха пълни с несигурна надежда.
– Ава, ти си най-добрият ми приятел…
Тя кимна, като се изправи на колене пред него.
– Жената, която обичам, моето семейство и моето бъдеще…
– Да – прошепна тя, когато Сам плъзна пръстена по пръста ѝ.
– Знам, че това изглежда бързо след всичко, което се случи…
– Да, Сам. Да – обеща тя, преди той да е успял да изрече думите, които трябваше да каже. Тя се засмя емоционално, докато по бузите ѝ се разливаха още сълзи. И този смях – той поправи сърцето му повече, отколкото някое лекарство би могло. Кученцата също харесаха звученето му, защото подскачаха около коленете му, търкаляха се едно през друго и дърпаха ушите си.
Тогава Сам също се засмя, но следващите думи бяха толкова сериозни, колкото и всички, които някога е изричал.
– Ава, не искам да губя нито минута повече.
Смехът ѝ отслабна, но усмивката, която правеше всички правилни неща на онова място дълбоко в гърдите му, беше толкова ярка и силна, колкото винаги, когато очите ѝ срещнаха неговите.
– Тогава недей.
– Ожени се за мен.
Тя кимна, наведе се и притисна устни към неговите.
– Да.
Можеше да остане така завинаги, уловен в свободното падане на едно обещание, което беше ключът към целия му свят. Но имаше неща, които Ава трябваше да знае. Той не искаше тя да се тревожи, за нищо.
– Знам, че следващите месеци ще са трудни, докато приключа с „Фароу Контракт“, но ще се връщам и ще пътувам всяка седмица. Ще се справим с това. А после се кълна, че никога повече няма да те оставя.
Ава се отдръпна и потърси очите му.
– Какво?
– Ще продам бизнеса и ще започна отначало в Сан Диего. – Какво си мислеше тя, че след всичко това той щеше да предложи някаква връзка от разстояние?
Очите ѝ се затвориха и за миг той си помисли, че може отново да се разплаче. Но после просто му се усмихна.
– Чикагският офис ми предложи огромно увеличение на заплатата, за да остана тук. Отказах им, но подозирам, че ще изпитат облекчение, като чуят, че съм размислила. Това е нашият дом, Сам.
Той поклати глава.
– Ти си моят дом.
– Е, твоят дом ще остане тук.
Сам я целуна по-силно.
– Господи, обичам те.
Тя погледна в очите му и му даде всичко от сърцето си.
– Аз също те обичам. Винаги. Завинаги.
И понеже той имаше нужда да го чуе още веднъж:
– За всички оставащи дни на живота ни?
По дяволите, тази усмивка.
– Да, Сам. За всички оставащи дни от живота ни.

Назад към част 40                                                    Напред към част 42

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *