Мира Лин Кели – Осмели се да обичаш – Сега и тогава – книга3 – част 8

Глава 6

Дълбоко в стомаха на този твърде скъп за вкуса му бар Форд седеше срещу двойка костюмари, които се стараеха да го ухажват. Това се случваше няколко пъти годишно, откакто Hibachi Cannonball стана най-печелившата игра за мобилни устройства в САЩ.
Разбира се, цифрите, които тези момчета хвърляха наоколо, само се увеличаваха – и това беше ласкателно, без съмнение, но истината беше, че Форд обичаше да работи самостоятелно. Харесваше му да проектира игрите, които му хрумваха, да работи по тях, когато си иска и както си иска, без да му пречи нечие друго виждане или график.
И без риск някой партньор да го прецака. Бил е там, правил е това.
Все пак щеше да изслуша момчетата. Щеше да чуе какво ще предложат… и после неизбежно щеше да приключи вечерта по-уверен от всякога в настоящия си път. Освен това сам беше сключил няколко сладки сделки за мърчандайзинг, а продажбите от последните три игри му бяха донесли повече пари, отколкото знаеше какво да ги прави – значи трябва да прави нещо правилно.
Във всеки случай, когато ставаше дума за бизнес.
Той огледа бара – групичките от разкрасяващи се модели и финансови лица с големи сметки.
Това не беше неговата сцена.
Предпочиташе да отиде в някое от кварталните заведения, където единственият дрескод беше дрехите ти да са удобни, където смисълът не беше да видиш и да бъдеш видян, а да общуваш с приятели и може би да намериш още няколко – и по дяволите, където имаше шанс да се сблъска с момиче, което носи маратонки Converse вместо петсантиметрови токчета.
Това можеше да се случи. Беше виждал Брин няколко пъти, откакто напусна апартамента ѝ преди седмица. На следващия ден тя влизаше в „Ла Коломб“ за кафе, докато той излизаше, и той, придържайки се към плана си да се държи хладно, докато тя не разбере, че няма причина да се бори с това нещо между тях, не направи нищо повече от това да задържи вратата и да каже „Добро утро“.
Тя беше нервна и развълнувана, а той само се засмя и ѝ каза, че ще се видим.
Два дни по-късно се сблъскаха в магазина на UPS, където той я обвини, че го е следила, а тя се оцвети във всички възможни разкошни нюанси на червеното, преди безпомощно да вдигне пакета, който изпращаше на стария си шеф в Милуоки. Бяха говорили за мача от предишната вечер, за един наистина невероятен изстрел с по-малко от секунда на часовника и за последвалата сладка победа.
Но и този път, след като пропуснатата пратка беше в ръцете му, той беше ограничил контакта си до това да прибере няколко хвърчащи къдрици зад ухото на Брин, преди да си тръгне. И да, това беше малка измама, защото знаеше със сигурност, че целият скалп на Брин е като една голяма ерогенна зона, но както и да е. Не беше стоял наоколо, за да попие начина, по който очите ѝ се замъглиха точно толкова, нито пък се беше насочил под ъгъл, за да превърне това малко задъхване в нещо по-голямо.
През следващите три дни тя беше извън града за мача на „Меджик“ в Орландо, но той знаеше, че се е върнала, защото следващият мач на TNT беше чак след четири дни, а „Булс“ бяха играли предната вечер. И като стана дума за това, от другата страна на бара имаше няколко играчи.
Протегна ръка за чашата си с Букър, преглътна и кимна подобаващо, докато костюмарите говореха за пътуване до Андите, без съмнение опитвайки се да преценят дали би бил отворен да се присъедини към тях някой път. Още от ухажването, но обикновено от онези, които са запазени за края на вечерта. Отлично, той беше чул достатъчно и…
Червено. Неопитомен разлив от него, там, до билярдната маса, където току-що бе видял шепа момчета от НБА.
Форд се наведе напред в ниския клубен стол, като постави чашата си на масата пред себе си. Защото, да, това определено беше тяло, което не му беше стигало, навлечено в някаква прилепнала черна рокля с ниско, шантаво изглеждащо деколте и чифт черни ботуши на дебел ток. Изглеждаше невероятно добре.
Брин се облегна назад на масата, правейки физиономия на това, което някой от играчите ѝ беше казал. Тя се престори, че стреля – с което си спечели смеха на половината от присъстващите момчета.
– Хей, Форд, харесваш ли баскетбола? – Попита костюмарът с конска опашка, Джереми, като се наведе в полезрението му. Всички се усмихнаха. Напълно на пътя. – Искаш ли да се запознаеш с няколко от играчите? Само кажи думата и ще го направим. Дрейк, приятелю, искаш ли да уредим нещо за Форд тук?
По дяволите.
Форд се облегна назад и махна на момчетата.
– Не, благодаря, но току-що видях някой познат там. Мисля, че бих искал да наваксаме, всъщност.
Той се изправи и двамата мъже се изправиха заедно с него, а разочарованието им се маскира толкова бързо, колкото и пламна.
– Оценявам предложението, ще го разгледам още веднъж и ще се върна при вас с отговор следващата седмица.
Джереми се изправи и протегна ръка за здраво разтърсване.
– Отлично, човече. И помисли и за Андите.
– Ще ти хареса – подхвана Дрейк и добави собственото си енергично ръкостискане.
– Ще го имам предвид, момчета. Още веднъж благодаря.
И след това те си тръгнаха, а Форд вървеше към групата момчета, заобиколили неговото момиче, чудейки се дали планът му да бъде хладнокръвен и да не бърза ще издържи на извиващото се съвършенство на роклята ѝ.
Заобикаляйки кадифеното въже между мястото, където беше седнал, и това, което според него беше ВИП секцията, той се насочи към Брин. Към тази коса, усмивка и – ебаси – тялото ѝ.
– Извинете, господине?
Форд погледна надолу към един плешив мъж с огромен цирконий в ухото си. Охрана, от пръв поглед, само че този човек не изглеждаше напълно уверен в това, което осигурява. Или може би това, в което не беше сигурен, беше срещу кого се защитава. В края на краищата през по-голямата част от живота си хората бяха бъркали Форд с играч на баскетбол.
Вместо да му помогне, Форд посрещна мъжа с равен поглед.
– Какво? – Попита той, като вложи в единствената дума достатъчно раздразнена правота, за да подскаже, че може да е „някой“. Може би друг баскетболист с малко по-малко разпознаваемо лице?
Забавното е, че според клубните стандарти Форд беше някой. Само че не този, за когото си мислеше този човек. Не че Форд щеше да му подскаже и в двата случая – връзката с „Хибачи Канонбол“ не беше такава, каквато той споделяше с масите. Твърде много опортюнисти, а скритите мотиви бяха едно от нещата, за които предпочиташе да не се притеснява, когато си води жена у дома. По дяволите, той дори не беше казал на Брин. Предимно по навик. Но скоро щеше да го направи.
След няколко секунди човекът с обеците направи крачка назад, приканвайки Форд да се наслади на нощта си.
Още няколко крачки към групата професионални спортисти, повечето от които бяха високи колкото него, и двете най-близки момчета го погледнаха нагоре. Те си размениха многозначителни погледи, сякаш очакваха, че ще трябва да му дадат автограф или нещо подобно, и примижаха от изненада, когато той потупа единия по рамото, поздрави ги за играта от предишната вечер и след това се промъкна покрай тях, за да стигне до Брин.
Тя отпи от бутилката „Хайнекен“, която беше закачила с пръст за гърлото, и се спря по средата на гълтането – очите ѝ се разшириха, когато попаднаха на неговите.
– „Случайните“ срещи бяха сладки в началото, Брин – започна той, опирайки бедро в масата до нея. – Но започвам да се чудя дали не е време да разгледам въпроса за ограничителна заповед.
Тя се закашля и той я потупа по гърба, усмихвайки се, когато тя поклати глава.
– Какво правиш тук? – Попита тя, след като отново овладя дишането си.
– Служебно. Голяма вечеря, модерен клуб. Но аз приключих. А ти?
Тя огледа групата играчи, които, както Форд разбра, сякаш бяха спрели разговорите си и гледаха между него и Брин. А след това само към него.
Погледите потъмняха, сякаш ако притесняваше Брин, може би щеше да има голям проблем. Беше сигурен, че това не е било тяхно намерение, но тези мрачни погледи бяха добре дошла гледка. Харесваше му идеята, че Брин има хора, които се грижат за нея.
– Това е Форд Майерс – предложи Брин, като го представи на групата. Вероятно неколцина бяха треньори и хора от продукцията, играчи, техните съпруги и приятелки. – Той е стар приятел и е почти толкова голям маниак на тема спорт, колкото и аз.
С това той се ръкува и удари с юмруци.
– За колко стар стар приятел говорим тук? – Попита едно от момчетата и се усмихна широко, когато Брин сякаш се изчерви и се изправи малко.
Тя прибра една къдрица зад ухото си. Без обеци. Нямаше никакви бижута, сега, когато той погледна. Само черен часовник „Айрънмен“ на тънката ѝ китка. Същият този едва-едва наличен розов блясък по пълните ѝ устни и нищо друго.
Толкова различна от другите жени, които познаваше.
Дали е носила грим, когато са се срещали? Може би малко, но той харесваше този вид. Харесваше му идеята, че при тази жена това, което вижда, е това, което получава.
– Десет години – отговори той накрая.
След това, улавяйки паниката, която се появи в очите на Брин, той се наведе по-близо.
– Добре ли си?
Тя кимна, но остави питието зад гърба си.
– Знаете ли какво, момчета? – Започна бързо, а гласът ѝ звучеше пресипнало. – Благодаря ви много, че ме поканихте тази вечер. Но ще наваксам малко с Форд и след това ще се прибера рано у дома.
Нещо определено се беше случило.
– Десет години? – Друг играч хукна, нанасяйки игрови удар в рамото на Форд. – Значи трябва да познаваш и гаджето ѝ тогава, тъй като – Брин, от колко време се срещате с Фред? – Той се огледа за потвърждение. – От гимназията, нали?
Форд беше почти сигурен, че озвучителната система на клуба всъщност не е избухнала, че статичното електричество, което изпълваше главата му, идваше от мястото между ушите му. Джакхамърът, който се блъскаше в него, в гърдите му.
Очите му се спряха на Брин, която го гледаше с такова извинение, че го върна към единствената част от тези няколко месеца, към която не се беше връщал. Досега не беше сравнил нито един момент с нея.
Усещаше как телефонът се впива в дланта му, как разочарованието кипи след седмици на болка, объркване и гняв.
– Разбира се, че те потърсих! – Изкрещя той по линията, инстинктивно знаейки, че по-късно ще съжалява за загубата, но неспособен да сдържи емоциите си. Бяха се влюбили. Господи, тя му беше дала девствеността си седмица преди зимната ваканция. А когато се сбогува на гарата на Амтрак за последен път, сълзите и се стичаха по бузите. Той я целуна и ѝ каза, че това е само за няколко седмици.
Но после се върна в училище през януари и тя не беше там. Единственото, което беше получил, беше имейл, в който му казваше, че няма да се върне. Че се е преместила и съжалява. Ще и липсва, но той трябва да се грижи за него.
Да се грижи. Точно така.
Само че всичко това беше глупост. Защото той се беше обадил в Санта Клара в Калифорния и изненадващо, шибано изненадващо, тя не беше регистрирана там. Така че той опита телефонния номер, който му беше дала преди почивката – този, който не беше проработил последните четири пъти, когато го беше набирал – и този път той звънна. И звъни. И звънеше, докато накрая една уморено звучаща жена отговори и когато той поиска да говори с Брин… тя се включи.
– Ти щеше да се върнеш, Брин. Всичко беше чудесно. Ти ми каза… какво, по дяволите, се случи? – Попита той, все още твърде шокиран, за да повярва, че тя не е там с него. Че е напуснала. Че е излъгала. Че…
– Форд, много съжалявам – прошепна тя.
Чуваше я да плаче по линията и звукът от това – дори и толкова ядосан и объркан, колкото беше – го погълна. Беше готов сам да се качи на шибания влак и да разбие вратата ѝ, само за да я прегърне и да ѝ каже, че всичко ще бъде наред.
– Не плачи, бебе. – Той не можеше да се справи с това. – Каквото и да е това, можем да го решим. Мога да дойда и…
– Не. Не се качвай тук. – Гласът ѝ беше по-силен, по-студен. – Не искам да го правиш. Виж, Форд, не исках да те нараня, но истината е, че има някой друг.

Назад към част 7                                                          Напред към част 9

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!