***
Те никога не ни гледат в очите. Можем да сме техни и те изпитват известен срам да не се издадат. Животът на донорското дете е труден. Безмилостен. Брутален. Някои от нас дори не успяват да преминат през обучението. Някои не успяват да излязат от сиропиталището.
Но аз обичам живота си. Обичам борбата.
Махам на децата. Те ми махат. Те са твърде малки, за да знаят какво ги очаква. Какво се крие отвъд тази гигантска стена и тежка метална врата. Те не знаят за чудовищата така, както знаем ние. Те не знаят, че един ден ще трябва да дарят собственото си дете за живот, изпълнен с борба. Поне ако ни видят да се усмихваме, да махаме с ръка, да сме щастливи… може би това няма да ги преследва толкова, колкото преследва техните родители. Така че това е, което всички ние правим.
– Онази жена отново е тук – казва Тий тихо и погледа ѝ се насочва към висока дама с дълга кафява коса и същите черти като нея. Тя редовно се застоява до стената, когато сме навън, сякаш очаква завръщането ни. Тий се усмихва и маха на жената, за която всички смятаме, че е майка ѝ. Както винаги, жената свежда глава и изчезва в тълпата, като повлича след себе си малко кафяво момче. Тий запазва милостта си и маха на децата. Умението ѝ да запази смело лице е вдъхновяващо. Знам, че тя не би искала нищо повече от това да захвърли лъка и да отиде да изкопае малко картофи. Би била чудесна съпруга и толкова невероятна майка. Но ние нямаме този избор. Не можем да се оженим, докато не се пенсионираме. А пенсионната възраст е четиридесет години. Малко от нас достигат тази възраст. А дори и да го направим, в никакъв случай не бихме предали детето си на такъв живот. Така че почти никой от военните не се жени.
Това е нашата участ. Край.
Е… с изключение на лотарията, разбира се. Ето защо Тий е толкова разтревожена от цялото това нещо. Това е единствения изход на едно момиче от този живот и единствения ѝ шанс да създаде собствено семейство, без да се налага да предава дете. Спечелиш ли от лотарията, си изключен от закона за донорството. Получаваш възможност да живееш домашен живот със самия мъж като скъп съпруг.
Лорд Ноа Сандс.
Това би било сбъднатата ѝ мечта. Това е представата на много от момичетата от армията за сбъдната мечта.
Следваме войнишкия път, който избягва града и води направо от портата към военното селище.
По този път не се допускат цивилни. Минаваме покрай други, които тренират или се готвят да тръгнат на различни мисии. Всички ни признават и ние признаваме тях.
След като конете са нахранени, напоени и настанени, се връщаме в Академията. Сградата, която наричаме свой дом. Преди петдесет години тя е била голям и изключително луксозен хотел с открит и закрит басейн, нещо като спа център и различни игрища за ракетен спорт. Сега външния басейн е мястото, където вдигаме тежести. Тенис корта е мястото, където тренираме с тежки оръжия. А закрития басейн е зона за тренировки по гимнастика. Тази четириетажна сграда с триста двадесет и осем спални, изградена от тъмночервени тухли и оловни керемиди, сега служи като дом на петстотин кадети, които преминават обучение.
Десет старейшини прекарват дните си, като предават специфичните си умения на всички нас. Стрелба с лък, боравене с мечове, гимнастика и дузина други бойни техники. В лявото крило се помещават кадети на възраст от пет до десет години. Дясното крило – от десет до шестнадесет години. А кадетите на възраст от шестнадесет до седемнадесет години живеят в северното крило, тъй като преминават през цяла година на оценяване.
Момчета на един етаж. Момичетата – на друг.
Различните лордове Сандс, които са се появявали и изчезвали през последния половин век – заедно със Свещената армия – са разширявали безопасната зона чак до морето, като са завземали селце след селце. Сега разполагаме с около тридесет и няколко квадратни мили безопасна зона, заобиколена от голямата стена от едната страна и от океана от другата. Академията е центъра на военното селище. В нея спим, събираме се да се храним, събираме се на събрания и дори сме свидетели на публични наказания. В преддверието се намира голям каменен стълб, изцапан с кръв. Такъв има и в цивилното село и по всичко личи, че е много по-кървав от този. Аз никога не съм била бита, но Кас е бил. След като някакъв кадет сграбчи задника на Тий, той го удари в челюстта. Избил два от зъбите му. Но не това му донесе десет удара с камшик, белезите от които все още личат по гърба му. Беше това, което каза.
– Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Тази единствена дума – „дявол“ – довела до публичното му бичуване.
Научен урок.
Не псувайте пред хора, на които нямате доверие. Богохулството не се толерира!
Но да пребиеш един гадняр? Давайте.
Някои от прозорците на тази някога великолепна сграда са изпочупени, а други просто са изгнили от рамките си. Преди десет години се наложи да махнем въртящите се врати, когато се заклещиха и никой не можеше да влезе или излезе. Сега входа представлява просто огромна дупка в стената. Но за да стигнеш до него, трябва да се изкачиш по прекрасни мраморни стъпала. Така че, това е хубаво, предполагам. Улуците са разхвърляни, сградата е доста влажна и поне четири от комините са паднали от покрива.
Но днес тя изглежда съвсем различно. Напомня ми на прасе, облечено в рокля.
Предната градинка пред Академията е почистена и украсена със сини и червени кокичета. Счупените прозорци са заковани с дъски. Отломките от годините на безстопанственост са изметени и навсякъде са се появили розови храсти в саксии. Към тях дори са прикрепени малки панделки. Кадетите минават покрай нас на тълпи, докато продължават работата си, подреждат и поправят.
– Здравей, Скарлет – поздравяват те.
– Добър ден, Скарлет – казват те.
– Добре си се справила с последната задача, Скарлет!
Кимвам и ги поздравявам накратко. Всяко лице ми е познато, но не бих казала, че знам имената им.
– Уау. Ако можеха, щяха да ти изпълзят на гърба – смее се Тий.
– Възхищават се само на броя на убитите ми. Не на мен – напомням ѝ. – Откъде са намерили всички тези глупости? – Смея се, като гледам глупавия опит да се направи това място поне малко прилично. – Миналата седмица поисках ново одеяло, защото моето е износено. Казаха ми, че няма такова. Възглавницата ми е толкова плоска, че сякаш спя върху лист хартия. Но това нещо? – Показвам с жест рустикалния червен килим, който в момента се разстила пред входната врата. – Те могат да го намерят, добре. – Смея се, докато гледам как кадетите от средния курс метат прашните подове и мият мръсотията от останалите прозорци. – Каква шега.
– Трябва да се постараем – казва просто Тий. – Това посещение е голяма работа. Имам предвид… Самият Ноа Сандс идва! Той заслужава нещо по-добро от това. – Тя прави жест към рушащата се бъркотия. – Това е най-малко гледаната сграда на това място, защото всички тук са прекалено заети да тренират, за да останат живи, за да се грижат за нея както трябва. А и стандарта ни на живот е твърде нисък, за да ни пука.
– Това е нашия дом. Щом е достатъчно добър за нас, трябва да е достатъчно добър и за него. – Насочвам се към един от по-младите кадети, който е на върха на една стълба. Тя се поклаща нестабилно под него, докато той с удоволствие почиства прозореца на втория етаж. Хващам я здраво и се уверявам, че е стабилна, за да не падне и да си счупи врата. – Добре ли е там горе? – Обаждам се аз.
– Да. О! Скарлет! Моля те, не се притеснявай. Тук горе съм добре. Тази работа е под твоето ниво.
– Под всички нас – промърморвам аз и връщам вниманието си към Тий, която хваща другия крак. – Цялата тази суета. Миене на прозорци, метене на подове, за какво? – Намалявам гласа си и се навеждам, за да не ме чуе никой друг. – Той не е божествен, Тий. Той не е повече говорител на Бога, отколкото аз. И ако не беше добър водач, добър боец и отдаден на победата над целите, на никого в Свещената армия нямаше да му пука за него. Той е просто човек.
– Той не е просто човек, Скар – казва тя презрително. – Сега, когато баща му е починал, Ноа Сандс е лидера на Веригата! Той е…
– Ако кажеш, че е представител на Бога на земята, ще те зашлевя по дяволите – предупреждавам аз.
– Разбира се, че не. Знаеш, че не вярвам в тези глупости. Но Скар, Ноа и семейството му са единствената причина да сме живи. – Тя въздъхва, вдигнала вежди, сякаш е казвала всичко това стотици пъти. – Така е. Както и всички старейшини. – Поставям ръката си на бедрото и я оставям да си каже думата. – Те буквално ни спасиха. А Ноа собственоръчно е увеличил производството на храна с новата си система на земеделие. Смъртните случаи при кадетите намаляха, откакто той добави допълнителни учебни дисциплини към обучението ни като полева медицина и тактика за избягване. Той заслужава нашето уважение.
– Добре, Тий. Разбирам. Ноа е страхотен…
– И… – Тя не е свършила. – Той току-що е загубил баща си и е бил хвърлен в тази нова позиция на власт.
– Не мисля, че той наистина има нещо против…
– Ако това не е достатъчно… – О, уау. Тя наистина е в отбранителна позиция. – Той трябва да премине през процеса на лотарията, за да получи съпруга, така че да може да продължи кръвната линия на Сандс, което е огромна отговорност за него и за тази, която ще бъде избрана. – Тя прави пауза и ме поглежда с бръчка на челото. А аз знам точно какво предстои. – Наистина трябва да впишеш номера си.
– Не.
– Просто си мисля…
– Ти, аз…
– Победителят получава дом! Да има семейство! Да има истински брак! Това е мечтата на всяко момиче.
– Не и моята. – Повдигам рамене. – Аз имам семейство. Дом. И съм омъжена за работата си. За мечовете си.
– Говориш нелепо – отсича тя. – И упорстваш.
– А ти си досадна кучка! – Отвръщам на лая, гласа ми отеква из двора и я кара да ми мигне изненадано. – Не искам да поставям номера си в проклетата лотария. Не искам да бъда избрана да бъда гадната съпруга на Ноа и с това всичко да приключи! Нямам право на глас за много неща. Но имам право на глас за това. И това не се случва. Няма да бъда напъхана в красива рокля и използвана като кобила за разплод.
– Добре. Успокой се. Съжалявам…
– Но ти продължаваш! Не си спирала да ме тормозиш за тази проклета лотария, откакто бяхме деца, и ми писна от това. Искаш да се омъжиш за него? Тръгвай, Тий. Просто ме остави настрана. Разбираш ли?
Курсантът над нас поглежда между нас с мокра гъба в ръка. Разни други хора също са спрели да гледат. А Тий продължава да мига, уплашена от внезапното ми избухване. Много рядко губя самообладание с нея. А тези очи ме карат да се чувствам гнила до дъното на душата си, че ѝ говоря толкова грубо.
– Съжалявам – въздъхвам, протягам ръка и я хващам в своята. – Не трябваше да ти говоря така. Просто ми омръзна хората да ми казват какво да правя, разбираш ли? Просто искам да се присъединя към армията и да нося червена пелерина. Виж. Сигурна съм, че Ноа е достатъчно мил. И съм чувала, че не изглежда зле. Но аз искам да се бия. А не да си стоя вкъщи и да отглеждам децата му. Това е твоята мечта, Тий. Не е моя. Не мога да си представя нищо по-лошо. Да ми отнемат дома и всичко, което познавам. От борбата. От…
– Кас? – Добавя тя с познавателен поглед. Свивам предупредително очи към нея, докато тя ми показва нахалната си усмивка, прощавайки ми за избухването.
– Мога да кажа същото и за теб и Уиндър – отвръщам аз.
– Вземаме си палтата, преди да разберем кой печели от лотарията – казва тя бавно и през зъби, игнорирайки думите ми и намръщвайки се яростно. Болезнена тема. Ясно. Но погледа ѝ е привлечен от нещо зад мен и намръщената ѝ физиономия изчезва, за да бъде заменена с широки и разтревожени очи. – О, не. Скар… виж.
– Какво? – Обръщам се, за да видя какво гледа тя. – О, дявол да го вземе.
Флаш говори с Титан, гледа ме нервно, сякаш се подготвя да дойде и да говори с мен. Но именно Кас, който се втурва към него отзад, кара Тий да се притеснява.
– Кас! – Предупреждавам, пускам стълбата и се насочвам към тях. – Кас, не смей!
Твърде късно. Той завърта Флаш за рамото и го удря с юмрук право в лицето. Флаш пада тежко на земята, стиска си носа и го гледа абсолютно ужасен.
– Кас! Спри! – Крещя и се затичах към него.
Кас се извисява над него и му сочи с пръст лицето.
– За малко да я убиеш, егоистично копеле! На какво си мислиш, че си играеш?
– Кас, приятелю! Остави го! – Уиндър го хваща за лакътя и го отдръпва, готов за нов удар. Титан би могъл да свали Кас с лекота. Но той не го прави. Той просто коленичи до Флаш и му помага да седне.
Кас издърпва ръката си и се опитва да нанесе още един удар, но аз скачам между тях.
– Стига! – Заповядвам. – Застани на земята.
– Той едва не те уби! – Казва той яростно.
– Трябва да се успокоиш – предупреждавам го тихо, като оглеждам преддверието. Всички са замлъкнали и ни гледат. – Той се провали. Той знае това. Но не си заслужава да го преназначават заради това. И той няма да го направи отново. Нали Флаш?