Глава 42
Махия не знаеше какво е очаквала от базата на майка си, но това не беше укрепен дворцов комплекс, скрит в планинска долина на едва четири часа полет. Въпреки това имаше идеален смисъл – Ниврити не би могла да прехвърли тайно флота в тъмното на много по-голямо разстояние. Вампирските сухопътни войски, чието пътуване беше по-дълго, бяха пътували до града с превозни средства, които нямаше да се открояват по пътищата, и сега се оттегляха по същия начин.
Те носеха със себе си мъртвите и по-малко критичните от ранените в Ниврити, като Рис и старшият генерал на Ниврити бяха договорили кратък срок, в който падналите да бъдат прибрани. Макар че Ниврити беше принудена да напусне града незабавно, тя изпрати половината си ангелски батальон на земята – под надзора на хората на Рис – за да спаси и пренесе у дома най-тежко ранените, както вампири, така и ангели. Тази част беше на около два часа зад тях, а наземните превозни средства – на почти половин ден.
– Този комплекс – каза Ниврити на Махия, след като се приземиха в мрака преди разсъмване под зоркия поглед на малкия ескадрон, който беше оставила да пази, – някога беше неин – и сега отново е неин. – Нейха позволи да се разруши. – Доволна констатация. – Околните села пресъхнаха без обичая на двореца и така районът е безплодна, залесена пустош.
– Идеално място за скриване на армия. – Влизайки в двореца, Махия се вгледа в древните гоблени, както и в картините, които бяха създадени, използвайки самите стени като платно – слонове и коне, яздени от мечоносни вампирски воини, и ангелски девойки, които се срамуват от усмивката, но са с оръжия в ръце.
Някога блестящите цветове сега бяха бледи призраци, а бижутата, носени от воините и девойките, бяха скучни камъни. Беше ясно, че гоблените и килимите, които покриваха каменния под, бяха стари колкото картините, но от оцелелите парчета бе избит прахът, за да се разкрият произведения с избледняло великолепие. Стените и подовете на самия дворец също бяха изтъркани, докато красотата на сградата, пълна със сложни дърворезби и дантелени прозорци, не превърна допълнителното украсяване в индулгенция, а не в необходимост.
– Най-голямата слабост на Нейха винаги е била арогантността – каза Ниврити, след като си наля чаша вода от близката кана и я изпи. – Никога не е вярвала, че мога да ѝ бъда равна, и затова не остави никаква охрана нито на мен, нито на местата, които винаги са били и ще бъдат мои. – Думи, твърди като камъка на нейната крепост. – Сега тя е научила по-добре този урок.
Тогава влезе един ангел, чието ляво крило се влачеше в резултат на изгаряне по горната му половина.
– Милейди – каза той. – Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да поговорим за отбранителните ни планове при толкова много ранени.
Ниврити кимна на мъжа и махна на Махия.
– Иди да намериш място за почивка, дете. – Очите ѝ се спряха на арбалета, който все още беше в ръката на Махия. – Тук той няма да ти е нужен, но се радвам, че дъщеря ми не е безполезно украшение. – С това тя си тръгна.
Махия се възползва от възможността да разгледа двореца. Това, което откри, беше, че той е толкова близо до непревземаема крепост, колкото може да се получи, и все пак е място, което очевидно е дом за Ниврити и нейните хора. Високи стени по периметъра, но меки килими на пода. Оръжия навсякъде, където погледнеше, но и кухня, която пронизваше стаите с апетитни миризми.
Когато си проправи път към балкона в задната част на двореца, тя видя както работещ кладенец, така и здрави градини с плодове и зеленчуци вътре в защитните стени. Макар че небето все още беше сиво, един вампир вече беше започнал да обработва градините и ѝ каза, че водата в кладенеца се добива от подземен резервоар. „Няма начин някой да я отрови“.
Подобни предпазни мерки нямаше да защитят крепостта от въздушно нападение, но планините около долината бяха оборудвани с оръжия земя-въздух, за които Махия предполагаше, че са били скрити до нападението над Нейха, а и имаше само един път, който водеше навътре. Това е място, предназначено да се задържи при обсада, помисли си тя, докато се връщаше в двореца.
Макар че никой не изглеждаше да ѝ обръща внимание, отнякъде се появиха пазачи, за да пренасочат пътя ѝ, когато се опита да мине по определен коридор. Взеха и арбалета ѝ, като казаха, че ще го почистят за нея.
Използвайки най-добрата си усмивка на принцеса, тя каза:
– Разбира се – и си тръгна, без да спори.
Отне ѝ един час наблюдение и чакане, но в крайна сметка задържалите се стражи бяха отзовани по друга задача и ѝ бяха необходими само десет секунди, за да стигне до вратите и да премине през тях. Стаите отвъд бяха заключени със старомодни брави и катинари, решетки на малките прозорци, врязани във вратите.
Внезапен студ в костите ѝ я накара да погледне през първия прозорец.
Вътре лежеше окървавен ангел в безсъзнание, а крилата му бяха притиснати към пода от стрели, пробити през перата, сухожилията и мускулите. Ужасът, който се стовари върху гърдите ѝ, я принуди да отиде до следващата килия – там намери вампир, който висеше на китките си с дебели вериги, пребит и окървавен, с глава, отпусната напред върху гърдите. Тя разпозна и двамата от крепостта Архангел. Нито един от двамата не беше достатъчно могъщ, за да бъде пропуснат веднага, но и двамата бяха достатъчно възрастни, за да познават вътрешните работи на форта.
– Махия.
След като чу стъпката на ботушите на Ниврити, тя не се стресна.
– Ти счупи тези хора.
– Нейха щеше да направи същото с моите. – Лед, твърд и брутален. – Тя направи много по-лошо с мен.
В този миг Махия призна мисълта, която бе подхранвала в тайно кътче на сърцето си – че убийствата на Ерис и Одри, Шабнам и Арав са били отклонение, че майка ѝ не е таила в костите си грозотата на жестокостта.
– Ще ги освободиш ли сега?
– Не. – Ниврити се протегна през решетките, за да увие лепкавата зелена мрежа около гърлото на вампира.
– Майко, спри. – Тя сграбчи ръката на Ниврити, дръпна я, но беше твърде късно, веществото вече беше върху затворника.
Докато Махия гледаше ужасена, кожата, мускулите и костите му се разтваряха в мехурчесто бяло, докато тялото не се отдели от врата. Единствената милост беше, че мъжът така и не дойде в съзнание.
– Това е…
– По-милостиво от онова, което Нейха щеше да му направи, ако беше се прибрал вкъщи.
– Твоята сила беше свързана с птиците. – Това беше молбата на дете, което отчаяно се опитва да запази нещо от мечтата си за майка си. – С живите същества. – Не и тази садистична смърт.
Усмивката, която докосна очите на Ниврити, беше оцветена в киселинно зелено.
– Способността умря – каза тя категорично. – Но погребана в земята, аз намерих утеха в други същества. – Тя се прехвърли към килията, в която се намираше ангелът. – Те жертваха живота си, когато имах нужда от препитание, и споделяха силата си с мен.
– Не! Моля те! – Отново Махия се опита да спре Ниврити, докато майка ѝ – почти презрително – хвърляше смъртоносната зелена мрежа върху ангела.
Но майка ѝ беше на повече от три хиляди години, а силата ѝ беше огромна дори след битка. Това беше неравностойно състезание, което Махия не можеше да спечели. Трепереща, тя се принуди да гледа, да запомни тази смърт, докато ангелът се разтваряше в нищото. И той, и вампирът заслужаваха епитафии, и двамата не заслужаваха просто да бъдат заличени от съществуването.
Въздъхнала, Ниврити тръгна да докосне Махия и поклати глава, когато Махия се дръпна.
– Как остана толкова мека под любящата ръка на сестра ми, а?
Защото не исках да свърша като нея… като теб. Сърцето ѝ отново се разкъса, тъй като осъзна, че някои детски мечти нямат никаква надежда да се сбъднат.
– Няма значение. Сега аз съм тук, за да се грижа за теб. – Ниврити погледна през рамо. – Съпроводи дъщеря ми до стаята и. Тя трябва да си почине.
Махия се остави да ѝ бъде показана чистата и по стандартите на двореца луксозна стая. Беше ясно, че ѝ се оказва чест като на дете на Ниврити.
– „Аз съм тук, за да се грижа за теб сега“.
Сядайки на леглото с балдахин, с огорчение сви възел в гърлото си, тя обви пръсти около една от резбованите дървени колони, които бяха полирани, докато заблестяха, и тогава се замисли. За това коя беше, какво искаше да направи с безсмъртното съществуване, което се простираше безкрайно пред нея.
Независимо от това, в което Ниврити вярваше, тя не беше дете. Беше се борила за свободата си от един архангел. Джейсън ѝ беше помогнал да постигне тази свобода и може би никога нямаше да я получи сама, но дори изправена пред привидно непреодолими трудности, дори след цял живот с архангел, който искаше да смаже духа ѝ, тя бе отказала да се предаде. И с нейния шпионин тя беше тази, която сключи сделка, когато държеше само една крехка карта.
– „Трябва да ми дадеш нещо в замяна. Не мога да се откажа от най-ценната информация, която имам, без да получа нещо също толкова ценно в замяна.“
Тя бе изрекла тези думи, изисквайки от него да се отнася с уважение към нуждата ѝ от свобода.
Но сега отново се намираше в затвор. Нямаше ключалки, нямаше лоша воля от страна на Ниврити, но майка ѝ беше направила намек, че вижда Махия като бебе. Някой, който ще бъде държан на сигурно място в този дворец, ще му бъдат подрязвани крилцата и ще бъде затварян или задължаван да мълчи, когато дойде време възрастните да говорят. Защитена от суровата реалност на живота.
– „Съпроводи дъщеря ми до стаята ѝ.“
Махия вече усещаше потискащо чувство на задушаване, което стягаше гръдния ѝ кош.
– Твърде късно е, майко – прошепна тя и това беше решение, което трябваше да вземе, преди да може да продължи живота си. – Отдавна не съм бебе.
Тъга прониза вените ѝ от всичко, което бяха загубили, от времето, което никога нямаше да могат да си върнат. Но имаше и сладко, сладко облекчение, оловната вина в стомаха ѝ при мисълта, че е изоставила Ниврити, бе подквасена от съзнанието, че за да изгради връзка с майка си, ще трябва да я остави. Това беше единственият начин да накара Ниврити да я види като пораснала жена. Жена, която обича шпионина с черни криле.
Дали Джейсън е знаел? Че ако беше отлетяла от Ниврити на бойното поле, тя завинаги щеше да се чуди какъв би бил животът ѝ с майка ѝ? Че чувството ѝ за вина, че е изоставила жената, която е преживяла кошмар и която е гледала Махия с любов в очите, щеше да е постоянна болка в гърдите ѝ?
Устните ѝ се изкривиха, защото, разбира се, беше така – Джейсън мислеше четири крачки напред. Надеждата разцъфна, но пръстите ѝ се стегнаха върху стълба и тя се принуди да бъде рационална, да си спомни, че той се е разделил с нея, без да даде знак, че възнамерява да я намери отново. Дори и да го беше направил, не можеше да предположи, че тя щеше да е стигнала до решението си, да е готова да замине само часове след пристигането си. Колкото и да беше лоялен към Рафаел, той най-вероятно вече беше напуснал субконтинента, за да направи своя доклад.
Което означаваше, че Махия е сама.
Като си пое дълбоко дъх, тя се изправи и си направи равносметка. Беше малко уморена от полета до двореца, но не и изтощена, тъй като армията се движеше с по-бавно темпо, за да се приспособи към ранените си събратя. Въпреки това щеше да е разумно да си почине, за да възстанови силите си – само че тя искаше да си тръгне сега.
Дори и най-любезните ограничения си оставаха вериги, които се опитваха да я сковат.
Заминаването сега ѝ даде едно малко предимство – вторичната ангелска единица с ранения си товар пристигна, докато я ескортираха до стаята ѝ. Предложението ѝ за помощ беше отхвърлено и от снизходителните им усмивки тя беше почти сигурна, че е защото стражите са си помислили, че ще припадне, когато види щетите, без да осъзнава на какво е станала свидетел в двора на Нейха.
Всички останали, които можеха да бъдат пощадени, се грижеха за ранените, а защитата на двореца беше най-тънката, която някога щеше да бъде. Това беше най-добрият ѝ шанс да се изплъзне – защото не вярваше, че майка ѝ просто ще я остави да си тръгне. Не и когато Ниврити я смяташе за дете, неспособно да се грижи за себе си. Очите на Махия пламнаха и тя се зачуди дали слепотата на майка ѝ не е умишлена, дали не се опитва да намери бебето, което ѝ бе откраднато преди толкова много време.
Преглъщайки вълната от сурови емоции, Махия отдръпна завесите на балконските врати и видя, че ранната утринна слънчева светлина е кристална. Тя щеше да бъде осветена от прожекторите на фона на синьото небе… но никой не ѝ беше забранил да полети. Взела решение, тя влезе в банята и изми лицето си, прибра косата си на стегната плитка, после отвори балконските врати и излезе.
Навън имаше множество ангели и един от тях веднага полетя към нея, а крилата му бяха боядисани в черно, което ѝ подсказа, че е участвал в нападението.
– Принцесо – каза той с учтивата любезност на човек, който има далеч по-важни неща. – Как мога да ви услужа?
– Искам само да разперя малко крилата си, преди да си почина. – Тя разшири очи и му се усмихна колебливо. – Предполагам, че е безопасно да се лети в района над и около двореца?
Както тя искаше, той се съсредоточи върху втория въпрос и не си направи труда да се запита защо би искала да си разпери крилата след четири часа полет.
– Толкова безопасно, колкото можем да го направим. – Намръщен, той насочи триото ангели със сложен набор от сигнали с ръце. – Сигурен съм обаче, че лейди Ниврити би предпочела да останете на сигурно място в стаите си.
Той е някакъв генерал, помисли си тя. Тонът му беше твърде властен, за да е подчинен. Вместо да се подчини, както той явно очакваше, тя изправи гръбнака си и каза:
– Заповядвате ми да остана в стаите си? – Насочвайки се към мъртвата Анушка в най-добрата ѝ разглезена форма. – Може би искаш да ми сложиш и каишка и да ме водиш като домашен любимец?
По лицето на генерала се изписа умора и тя трябваше да се бори да не изохка от съчувствие – не би искала да се занимава и с тази версия на себе си, особено след битката, която му бе коствала толкова много от хората му. Но ако не се измъкнеше сега, можеше да заседне в това болезнено чистилище за седмици, дори месеци, задушена от майчина любов, сляпа за истината за живота, който Махия беше преживяла.
– Моля, изчакайте – каза той, без да отстъпва пред възмущението ѝ – което означаваше, че не е войник, а вероятно генерал. – Ще ви намеря придружител. – Обърна се и отлетя наляво.
Е, това беше глупаво.
Подсмърчайки на предположението му, че ще остане там, където я поставят, тя слезе от балкона без релси, преметна се над двора и вместо да се завърти в широки кръгове, се изкачи право нагоре, както беше виждала Джейсън да прави толкова много пъти. Ако успееше да се издигне над финия слой бял облак, преди някой да забележи какво прави, можеше да обърка и може би да отвлече вниманието на евентуалните преследвачи достатъчно дълго, за да се измъкне.
Това преследване дойде много по-рано, отколкото очакваше, и един строг глас ѝ заповяда да се спусне. По-възрастен и по-силен от нея, тя знаеше, че генералът ще я настигне за секунди, но стисна зъби и продължи да бие крилата си нагоре, а мускулите на раменете и гърба ѝ се напрягаха, докато сухожилията ѝ сякаш щяха да се скъсат. Нека я помисли за разглезено дете – това щеше да му насади погрешна представа и може би щеше да ѝ даде още един шанс по-късно…
Черна материя пред нея. Джейсън! Тя беше толкова уплашена, че се стрелна покрай него.
– Готова ли си да тръгваме? – Попита той, когато се приближи до нея – сякаш беше отишла някъде на следобедно посещение. – „Добре ли си, принцесо?“
Тя почти се разплака от пронизващата нежност на мисления му въпрос.
– Да и да – каза тя с трепереща усмивка, чудейки се дали някога ще разбере този мъж, когото обожаваше. – Но се страхувам, че съм се сдобила с проблем.
– Виждам това. – „Можеш ли да задържиш въздушната възглавница?“
„Да.“ Тялото ѝ протестираше срещу насилието, но тя се беше справяла и с по-лоши неща.
Разположил се до нея, а не отпред, Джейсън посегна назад и извади меча си, държейки го небрежно отстрани, когато генералът стигна до тях. Очите на ангела се стрелнаха от Джейсън към Махия, към тихата заплаха на черния меч на Джейсън и той сякаш реши, че мълчанието е най-добрата политика. Така че всички се спогледаха учтиво, докато майка ѝ не се изправи с криле срещу нея.
– Махия – гняв, насочен към заблуденото потомство – Очаквам детето си до мен.
– Майко – каза Махия с максимална нежност, без да иска да нарани Ниврити, но знаейки, че трябва да принуди майка си да види истината, ако някога искат да изградят връзка – не съм дете от векове. Никога не ми е било позволено да бъда такова. Ти знаеш това.
Въпреки нежността, Ниврити потръпна.
– Ще я убия за това, което направи.
Махия вдигна ръка.
– Не, не си помисляй да ме използваш като оправдание във войната си с Нейха. Не искам да участвам в това. – Сърцето ѝ се сви, но тя задържа този поглед, толкова познат и толкова чужд. – Триста и седем години – каза тя с шепот, в който се съдържаше цял живот изгубени мечти и съкрушителна болка. – Толкова дълго оцелях – не искам да оцелявам повече, майко. Искам да летя.
Миг на пълно мълчание, преди очите на Ниврити да се забият в тези на Джейсън.
– Ако не се погрижиш за нея, шпионино, ще те преследвам до края на света. – С тази жестока заплаха тя и генералът ѝ се спуснаха обратно към двореца.
Приплъзвайки меча, Джейсън се обърна към нея.
„Тя наистина те обича по свой начин.“
„Достатъчно, за да ме освободи.“
Назад към част 42 Напред към част 44
