Глава 44
Махия седеше на покрива на къщата на Ангелския анклав, в която живееха архангел Рафаел и неговата съпруга, и едва вярваше, че е минала само седмица, откакто е напуснала двореца на майка си. Градът от блестящ метал и искрящо стъкло, който виждаше от другата страна на водата, я очароваше почти толкова, колкото и ангелът с почти бяла коса, който се бе запътил към покрива.
Елена се приземи до Махия с открита радост, която я накара да се усмихне.
– Десет точки със сигурност – каза тя, тъй като беше играла тази игра с другата жена по-рано през седмицата
– Ти се държиш мило. Трябваше да направя една допълнителна крачка, за да балансирам приземяването.
– Тогава девет точки.
– Това ще приема, въпреки че все още си мила. – Сгъвайки онези натрапчиви криле на полунощ и зора, Елена седна. – Джейсън ли чакаш?
– Той е вътре и говори с Рафаел. – Израснала в обкръжението на архангел, Махия не се влияеше от тях, както би могъл да се повлияе друг ангел на нейната възраст, но никога не забравяше, че те са други и затова трябва да се отнася с повишено внимание. – Дойдох да се полюбувам на вашия град, толкова оживен и светъл, и да послушам водата. – Реката шумеше точно отвъд скалата, а недалеч в далечината тя видя два плавателни съда, които се готвеха да преминат.
Приближавайки едното си коляно, Елена закачи ръката си около него.
– Ще останеш ли?
Махия беше обмислила това, изключила го – Ню Йорк беше ослепителен, красив град, но с назъбени ръбове, които я потискаха.
– Мисля, че бих искала да го посетя отново. – Опита го на малки хапки. – Но това не е моето място.
Елена кимна.
– Не е за всеки, моят град, но аз го обожавам. – Разкопча лекия арбалет от външната страна на лявото си бедро и го постави до себе си на покрива.
– На лов ли беше? – Махия се учуди, че консорката на един архангел е направила такова нещо, но също така я учуди как Рафаел погледна Елена и как Елена погледна архангела в отговор. Изпепеляващата дълбочина на връзката им беше нещо, което тя никога не беше очаквала, независимо от всичко, което беше чувала за връзката им.
– Не, водех тренировка в Академията на гилдията. Моят ред в списъка. – Тя вдигна лице към вятъра и те седяха в другарско мълчание почти десет минути, преди Елена да се измести, за да я погледне. – Джейсън – каза тя с тих глас – ще се грижиш за него, нали?
Изненадана, Махия каза:
– Той не е човек, който се нуждае от нечия защита.
– Но – каза Елена, с проницателни сребристосиви очи – мисля, че той има нужда от теб.
Да. Въпросът беше дали Джейсън ще ѝ позволи да му даде това, от което се нуждае, или ще се уплаши, както би могло да направи едно диво същество? Това не беше най-добрата аналогия, защото Джейсън познаваше начините на изтънченост и цивилизация толкова добре, колкото всеки придворен мъж. И все пак той не беше от тях, част от него все още беше онова самотно момче насред океана.
– Чувствам такива неща към него – прошепна тя – че чак ме е страх.
– Добре – каза Елена и я потупа по рамото. – Иначе никога нямаше да се впишеш в нашия клуб.
Тя примигна от изненадващото изявление.
– Какво?
– Той е за онези от нас, които са достатъчно луди, за да се влюбят в сериозно яки мъже, от които по-разумните жени биха избягали с писък. Сега ти измести Онър като най-нов член. – Елена се усмихна. – Ще те науча на тайното ръкостискане.
Махия се засмя и това беше смях, който човек споделя с приятел. Елена беше консорт на архангел, имаше достъп до сила, която не можеше да си представи. Тя нямаше нужда да поддържа отношения с Махия и все пак Махия знаеше защо го прави. Не само заради присъщата ѝ доброта, която я накара да се почувства добре дошла от първия път, но и защото Джейсън беше един от „техните“.
Махия нямаше нищо против да бъде приета в такова семейство. Тук имаше радост, лоялност, а най-хубавото беше, че никой не искаше да я използва като пионка в някаква политическа игра. О, тя не се съмняваше в инстинктите на Рафаел, но също така знаеше, че архангелът ще се отнесе към нея с любезността, която се полага на любовницата на един от неговите Седем.
Само че не беше сигурна, че тя е тази любовница, че нейният шпионин не я чака просто да открие крилата си. Не си тръгвай, Джейсън. Думи, които никога нямаше да изрече, вериги, които никога нямаше да увие около него, но о, боли я от мисълта, че никога повече няма да усети грубата топлина на докосването му, никога повече няма да види този див черен огън в очите с най-тъмнокафяв цвят.
* * *
Излизайки от кабинета си и излизайки на моравата, с Джейсън до себе си, Рафаел се насочи към ръба на скалата.
„Здравей, Архангеле.“
Устните му се извиха.
„Здравей, хбети.“ – Поглеждайки назад през рамо, той видя, че съпругата му седи на покрива с принцесата, която Джейсън беше довел у дома. Жените бяха обърнали лицата си една към друга, косата на Елена беше бял пламък, а абаносовата коприна на Махия беше прилежно събрана на възел на тила ѝ.
Ако някога се беше замислял за жената, която щеше да пробие щитовете на Джейсън, това нямаше да е тази елегантна принцеса от земята на Нейха, с безупречната ѝ вежливост и личност, която изглеждаше спокойно огледало без дълбочина. И все пак… Джейсън беше неговият шпионин, умеещ да вижда зад щитовете и отвъд защитите.
„Какво мислиш за принцесата на Джейсън“ – обърна се той към своята съпруга.
„Че има желязна воля, че обича Джейсън с цялото си сърце – и че в нея има много повече, отколкото някой от нас някога ще узнае“ – каза тя, докато той отново насочваше вниманието си към Джейсън. – „В това няма нищо странно. Само ти знаеш всички части от мен.“
Както Елена познава него, помисли си той, докато двамата с Джейсън спираха на скалата над Хъдсън. Толкова много дискусии беше водил с шпионина си точно на това място – Джейсън не обичаше да е затворен, когато можеше да е под небето.
– Принцесата – каза той – има убежище тук, докато има нужда от него.
– Благодаря ви, сир, но мисля, че тя може спокойно да живее в широкия свят. – Джейсън разпери криле. – Тя ще трябва да бъде внимателна, но аз съм на мнение, че като изключим заплахите, Нейха е твърде горда, за да наруши думата си. Що се отнася до майката на Махия, това е връзка, в която тя сама може да се научи да се ориентира.
Рафаел се съгласи с Джейсън за Нейха. Архангелката не беше меркантилна като Михаела – честта означаваше много за нея, нейното собствено нещо, което тя пазеше.
– Принцесата има ли къде да отиде?
– Да.
Рафаел остави вятъра да разтърка лицето му, да вплете пръсти в косата му и зачака, знаейки, че Джейсън има да му каже още нещо.
– Господарю. – Джейсън продължи да гледа навън, към Манхатън, а тонът му беше спокоен. – Освобождавам те от обещанието ти.
Рафаел беше живял хилядолетие и половина, имаше силни и слаби спомени. Помнеше точния ден, в който всеки от седмината му се бе заклел във вярност – Джейсън беше толкова млад, но въпреки това в него имаше сдържана сила, която говореше на Рафаел. Той знаеше, че момчето ще стане мъж от закалена стомана. И е знаел, че тази стомана има фатален недостатък.
– Искам само едно обещание за моята служба. – Думите, които Джейсън бе казал, бяха гладки и без белези по кожата му, които щяха да се появят след още едно десетилетие. – Не бях… формиран правилно. Част от мен е повредена и един ден може да се счупи. Когато това се случи, моля да ме екзекутирате чисто, а не да ме оставите да ерозирам отвътре навън.
Рафаел никога не беше питал Джейсън за миналото му, но беше сглобил парчетата, разбрал, че шпионинът му е преживял детство, което за мнозина би било твърде разбито, за да функционират, и че има белези, които може би никога няма да изчезнат. Белези… и счупвания. Затова бе дал това обещание и се надяваше никога да не го спази.
Сега хладният вятър целуваше кожата му, кръвта му, а тежестта на обещанието се сваляше от раменете му.
– Радвам се на това, Джейсън.
Той продължи да гледа към водата и точно когато Рафаел си помисли, че Джейсън ще заговори отново, той почти незабележимо поклати глава и запази мълчание. Рафаел не знаеше дали Джейсън най-сетне е намерил някакъв мир или този мир е само проблясък на хоризонта, но се надяваше, че чернокрилият ангел никога повече няма да има причина да търси подобно обещание от него.
Защото дори един архангел може да скърби.
* * *
Махия се намираше в оранжерията на Елена и с удивление гледаше пищните жълти цветове на едно растение с широки пролетнозелени листа, когато вратата се отвори. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой стои на вратата – самата ѝ кожа сякаш въздишаше от присъствието му, нуждата ѝ от него пулсираше дълбоко в нея, защото той не я беше докосвал отпреди битката.
– Мисля, че това е любимото ми място в цялата тази земя, което съм виждала досега. – Тук всичко цъфтеше с живот и нямаше скрити аспекти, нито изтънчена политика.
– Ако желаеш, сега можеш да имаш градина.
Усмивката ѝ избухна.
– Да, мога, нали? – Това беше прекрасна мисъл, която тя щеше да приложи на практика веднага щом си намери място, което да нарече свой дом. – „Все още ли е отворено предложението ви за заем?“ – Макар че той беше физически отдалечен, тя не беше загубила надежда, защото нито веднъж не я беше изключил от съзнанието си от деня, в който я беше допуснал.
„Разбира се.“ – Имам къща, която може да ви подхожда, докато не решите друго – добави той по петите на мисловното потвърждение.
Обърна се и опря гръб на пейката, на която стоеше саксията с жълтите цветя, растението, което чакаше да бъде пресадено в по-голямата саксия до нея. Джейсън стоеше точно до вратата, а крилата му бяха погалени от извиващата се зелена лоза, която се разливаше от висяща кошница. Трябваше да изглежда твърде строг, твърде мрачен за това място, но някак си се вписваше.
Див, помисли си тя, той е също толкова див, колкото и тези растения. Те бяха само временно укротени от оранжерията – оставени сами, щяха да се разраснат и разпространят, докато стъклените стени се превърнат в море от зеленина. Джейсън също беше укротен само когато искаше да бъде, буря, която държеше свирепо под контрол.
– Празна ли е къщата? – Попита тя тази завладяваща загадка на мъжа, който някога ѝ беше дал кръвен обет.
„Не… чакай.“
– Джейсън, кой освобождава кръвния обет? – Задачата му беше за Нейха, но кръвта на Махия беше тази, чрез която беше даден обетът.
Той остана толкова неподвижен, че тя почти можеше да повярва, че го няма.
– Страната, на която е даден.
– О, не знаех. Тогава те освобождавам. – Тя не искаше той да бъде обвързан с нея чрез принудителна връзка от какъвто и да било вид. – Това ли е всичко, което трябва да кажа, за да го направя?
– Да. – Неподвижността му не намаля. – В имота живеят само пазачи – каза той, отговаряйки на предишния ѝ въпрос. – Доверени вампири, препоръчани ми от Дмитрий – те биха се радвали да видят къщата отново да оживява. Предпочитат да се настанят в отделна сграда, но тя е само на няколко секунди пеша.
– Имотът, наблизо ли е? – Блестящият град срещу Анклава не беше подходящ за нея, но не искаше да е толкова далеч от него, че да не може да подхранва зараждащите се приятелства, които беше създала – с Елена, с вампира на име Мири, който работеше в Кулата, но през последната седмица няколко пъти беше в къщата на Ангелския анклав. За една жена, която никога не е била свободна да има приятели, това бяха скъпи дарове.
– Три часа полет със средно темпо, деветдесет минути, ако се напънеш – каза Джейсън. – Това е голямо имение, достатъчно, за да не може никой да те нападне, без да се сблъска със системата за сигурност, но не толкова изолирано, че да се налага да бъдеш някога сама, ако пожелаеш компания.
Звучеше идеално, но тя не очакваше по-малко от най-добрия шпионин сред Седемте, човека, който познаваше хората по-добре, отколкото те самите. Но дали Джейсън познаваше себе си? Изкривила устни, тя прекоси разстоянието до него, сложи ръце на гърдите му, несигурна в себе си и в него на това ново място, но не желаеща да се откаже от претенцията, която беше предявила.
Ръката му я обгърна без колебание, а пръстите му се разположиха в долната част на гърба ѝ.
– Искаш ли да видиш къщата?
– Да. – Чувстваше се толкова добре да бъде отново близо до него. – Все повече ти оставам длъжник.
– Това не е дълг, Махия. – Ръката му се движеше в нежен кръг по гърба ѝ. – Не и между нас.
Сърцето ѝ се разтуптя и тя искаше да изтръгне думите му, да го накара да се обясни, но подобни искания никога нямаше да проработят с този мъж.
– Не – каза тя – трябва да ми позволиш да ти се отплатя по някакъв начин, докато не получа средства за погасяване на заема. – Тя се отдръпна от гърдите му достатъчно, за да може да погледне в лицето му. – Домът ми ще бъде твой, стига да пожелаеш да бъде такъв.
В очите му трепнаха звезди, но отговорът му беше тихо навеждане на главата, приемане.
Злобата в нея, породена от същата воля, която я бе държала сама през всичките тези години, се пробуди след цял живот на сдържаност.
– Тъй като години наред няма да имам достатъчно пари, за да изплатя какъвто и да е заем, може би ще те помоля за снизхождение с чувствени услуги.
Тъмнината засенчи лицето му, ръката му се отдръпна, за да я остави без сили.
– Не бих поискал такова нещо от теб.
Смеейки се, тя залюля лицето му.
– Джейсън, аз те дразня. – Никога не беше инициирала целувка, но окуражена от начина, по който той отвърна на докосването ѝ, сега го направи, попивайки и опитвайки тези твърди, красиви устни, докато той не я прегърна отново. – Всяка чувственост, която споделям с теб, е доброволно дадена и винаги ще бъде такава.
Той я притисна по-близо до тялото си с ръката, която държеше на долната част на гърба ѝ. Свободната му ръка се вдигна, за да наклони брадичката ѝ точно както му харесваше, а след това пое контрола над целувката, като притисна езика си към нейния в ласка, която накара пръстите ѝ да се свият, а черният му огън беше тъмно, красиво нещо.
„Не бива да ме дразниш така, Махия.“
Някой трябва да го направи. Сърцето ѝ се разтуптя от греховното му съвършенство, тя пъхна краката си между ботушите му в опит да се приближи и зададе въпрос, който се притесняваше да направи на глас.
„Достатъчно изолирано ли е имението, за да можем да танцуваме?“
В мощната фигура на Джейсън се промъкна фин, фин трепет.
„Не, но знам едно място, което е такова.“
„Добре.“ – Защото тя искаше да танцува със своя шпионин, чувствения еротичен танц на ангелските любовници, който беше отчасти ухажване, отчасти изпитание на силата и уменията, и – ако беше направен правилно – изцяло удоволствие. Никога досега не се беше доверявала на никого достатъчно, за да сподели себе си по този начин.
„Нямам търпение да преплета криле с теб, Джейсън.“
Прекъсвайки целувката, с намек за цвят на скулите, Джейсън каза:
– Създадох сметки на твое име и преведох средствата, които ще ти трябват, за да си стъпиш на краката. – Тонът му беше лишен от нежност… но той продължи да я притиска към себе си, крилете му се извиха в защитна демонстрация около нея, докато тя не видя само сочно черно. – Дългът не е дължим, докато не се почувстваш в състояние да го изплатиш, при лихва от нула процента.
– Джейсън! – Смеейки се, тя притисна ръце към гърдите му. – Това е най-ужасният заем, за който някога съм чувала – ще изгубиш по всяка вероятност.
Изражението на Джейсън беше тържествено.
– Не, няма да загубя. Защото докато ти ми дължиш, аз ще имам дом.
Всичко в нея утихна, дори пулсът ѝ, а самото време спря.
– Тогава – прошепна тя със суров от любов глас – това е дълг, който никога няма да изплатя.
Преди той да проговори, преди да разбере дълбочината на нуждата му, тя щеше да настоява да изплати заема до последния цент в знак на своята независимост. Сега знаеше, че не става въпрос за пари или за контрол над нея. Джейсън е имал векове, за да натрупа богатство. То не означаваше нищо за него извън практиката.
Но дом?
Такъв не беше имал, откакто погреба майка си. Нито пък тя – фортът не беше сигурно убежище за нея. Така че тя разбра какво означаваше за него да има дом, разбра също, че той се нуждаеше от недвусмислената връзка, създадена от дълга.
Един ден, мислеше си тя, той вече нямаше да се нуждае от тази връзка, щеше да приеме, че винаги ще бъде добре дошъл на мястото, което беше техният дом. Тогава щяха да се смеят над отдавна просрочения дълг и може би тя щеше да се подиграва на своя чернокрил ангел, че е позволила на една мокра като куче принцеса да го обвърже с такава ужасна сделка.
Дотогава тя просто щеше да го обича.
– Да се приберем у дома.
Назад към част 44 Напред към част 46
