Глава 45
Имението, в което Джейсън я заведе, представляваше огромна зеленина, разчупена от диви цветни изблици, а къщата от сив камък беше разположена сред множество градини, които бяха оставени да се развихрят, тъй като пазачите имаха твърде много работа, за да се справят с растенията.
– О! – Зарадвана, тя докосна с пръсти една целуната от росата кехлибарена роза, която цъфтеше предизвикателно, без да се съобразява със сезона. – Това е прекрасно! – Вече можеше да си представи новия им живот тук. – О, Джейсън, къщата е перфектна. – Никакъв огромен дворец или имение, просто двуетажна сграда, предназначена за дом, камъните, топли на ленивото късно следобедно слънце.
Жилището на пазачите, създадено от същия прекрасен камък, се намираше под прав ъгъл спрямо къщата.
– Трябва да видя всичко!
Джейсън не се усмихна, не и за да може някой да го види, но тя усети радостта му по начина, по който следваше тихо и без да бърза зад гърба ѝ, докато тя разглеждаше градините. Все още не знаеше какво ще прави със свободата си – макар че имаше няколко идеи, а във вените ѝ кипеше вълнение от безкрайните възможности.
Обръщайки се към Джейсън, тя призна една тайна.
– Винаги съм обичала конете, които Нейха отглеждаше.
Макар че ангелите не можеха да яздят удобно коне, те можеха и се възхищаваха на красивите, силни животни и ги отглеждаха не само за вампирите под тяхно командване, но и като домашни любимци и за състезания с конюшните на други безсмъртни. Махия беше изучавала този предмет в продължение на много години, защото макар Нейха да ѝ беше отнела кобилата, която тя наричаше своя, единственото нещо, за което архангелът не ѝ беше завидял, беше да се учи.
– Може би, щом се установя, бих могла да създам някаква конюшня. – Щеше да започне отначало, да стане отново ученичка. – Когато науча повече, бих могла да се опитам да ги развъждам, а дотогава бих могла да предложа да се грижа за конете на онези вампири и ангели, които нямат място за домашните си любимци в близките градове. – Безсмъртните можеха да се отнасят с резерви към това да поверяват конската си плът на смъртни, колкото и несправедливо да беше това. – Знаеш ли за някой друг, който предлага същото?
– Не.
– Добре. – Да бъдеш пазител на животни не се смяташе за високопоставена длъжност от хората от нейния вид, но каква нужда имаше тя от такова нещо? Не, тя искаше само да живее живот, изпълнен с радост. Тя стисна ръката на Джейсън. – Това ще бъде славно начало на една вечност, която нямам търпение да изживея. – С този мъж, който караше сърцето ѝ да тупти, а бъдещето да изглежда ослепително обещание.
Хващайки я за ръка, Джейсън я издърпа зад ъгъла към задната част на къщата, през сравнително кротката билкова градина… и към конюшните отвъд. Конюшни, които бяха почистени и ремонтирани, докато не станаха готови за употреба. В очите ѝ се появиха сълзи.
„Ще трябва да се потрудя много, за да ви изненадам, господин шпионин.“
„Вие ме изненадвате всеки ден.“
Тя някак си знаеше, че именно нейната любов го изненадва, че той не я очаква, не може да я разбере съвсем. Преглъщайки сълзите си, тя вдигна стиснатите им ръце и потърка бузата си в гърба му.
„Ще останеш ли?“
„Да.“
* * *
Макар че и двамата пазачи, шестстотингодишни вампири, бяха сдържани в радостта си, радостта им от превръщането на къщата в дом беше очевидна. Джейсън наблюдаваше как Махия печели лоялността им с тихата си топлота и откритост на сърцето и знаеше, че опасната двойка – обучена в нападателни и защитни умения на високо ниво – ще бди над нея, когато му се наложи да отсъства. Защото един шпионин не можеше винаги да стои на едно място и той се чудеше дали Махия ще разбере това.
Това обаче беше въпрос за друг ден. Тази вечер той вечеряше с принцеса, която сякаш не виждаше липса в него и която разбираше думите, които той не изричаше, не можеше да изрече. След като вече беше дал на пазачите почивка, двамата с Махия си играеха в кухнята като деца… докато той не целуна по тила тази жена, която го гледаше с толкова ярка любов, че почти можеше да повярва, че тя няма да свърши с болка. Тя потрепери, а тялото ѝ се стопи в неговото.
Знаейки, че Махия няма да се чувства комфортно извън затворените врати на спалнята им – а това беше тяхната спалня; тя беше дала това ясно да се разбере, като тихо премести малката му чанта от друга стая – той я целуна отново, преди да я поведе нагоре по стълбите и да влезе вътре. Преди да си тръгнат, пазачите бяха дръпнали завесите, но през покривния прозорец горяха звездите.
Той затвори вратата зад себе си и остана на място.
„Ще го направиш ли?“
Кожата ѝ почервеня и тя сведе глава, преди да отиде до тоалетката и да свали гривните от нефритенозелено стъкло, подквасено със злато, които той ѝ беше купил от същия магазин, откъдето си беше купила няколко комплекта нови дрехи, след като беше дошла в Ню Йорк само с това, което носеше. Беше забравил да вземе чантата ѝ от храма, където я беше изпуснала, толкова отчаяно искаше да стигне до нея, да се увери, че е в безопасност.
Гривните зажужаха на тоалетката и тя свали обикновените златни обръчи от ушите си. Бавно и дълбоко си пое дъх, когато се отдръпна от огледалото, с гръб към него, и посегна да разкопчае копчетата в горната част на крилата си, които придържаха обикновената туника от чисто черно, украсена със зелена и сребърна бродерия по мандаринската яка. Докато той я наблюдаваше с тихо притежание, което се засилваше, докато не се превърна в първичен глад, тя отметна туниката, дори когато посегна назад, за да разплете косата си и да създаде падаща завеса от абанос.
Краката ѝ бяха елегантни и грациозни, когато свали тесните заострени панталони в наситено, тъмнозелено. Издигайки се в цял ръст, тя събра косата си върху лявото рамо с движение, което изпрати вълна от цветове по кожата ѝ… и той видя, че е свалила и последната си дреха, когато свали панталоните, като единствената ѝ защита беше изразителната красота на крилете ѝ.
С накъсано дишане и сковано тяло той скъси разстоянието помежду им, за да прокара едната си ръка по централната линия на гърба ѝ, да заобиколи бедрото ѝ и да се облегне на пъпа ѝ. Когато тя прошепна името му, той целуна бързия ритъм в гърлото ѝ.
„Благодаря ти, принцесо.“
Вдигна я на ръце, за да чуе тихото ѝ издихание, отнесе я до леглото и я положи по гръб, с разперени криле във великолепна демонстрация. Очите ѝ се присвиха, гореща червенина заля скулите ѝ, но макар да стисна ръце в чаршафите, не се опита да се покрие. И когато той започна да разкопчава копчетата на ризата си, тези очи се върнаха, за да го гледат с очакване, което беше ласка за сетивата му.
Когато покри тялото ѝ със своето, нуждата в него се превърна в желание, което пулсираше във всеки сантиметър от кожата му. Като разтвори бедрата ѝ, той се настани между копринените крайници, които се плъзнаха, за да се закрепят на гърба му – сладък, горещ затвор, от който нямаше желание да избяга. Усети хлъзгавината ѝ върху члена си, докато тя се извиваше към него, и стисна зъби срещу желанието да нахлуе в нея. Колкото и да му се искаше да скрепи връзката помежду им на това ново място с интимен и честен акт, нямаше да я нарани.
„Махия?“
„Готова съм.“ – Тя се отвори за целувката му без колебание. – „Влез в мен, Джейсън. Липсваш ми.“
Потръпвайки от глад, толкова дълбок, че чак болезнен, той я послуша и започна бавно, изящно да се плъзга в тялото ѝ. Гръбнакът ѝ се изви, удоволствието ѝ се превърна в жив ток, който изгаряше всеки сантиметър от него, ръцете ѝ стискаха ръцете му, краката ѝ го държаха в плен.
„О!“
Той се вкопчи докрай в нея, докато страстният ѝ вик се отразяваше в костите му, а устата му искаше да се впие в нейната. Тя му даде всичко, което поиска, и на свой ред отправи своите искания – фини, женски искания, които мъжът трябваше да внимава, за да чуе, да усети, и това достави на Джейсън жестоко удоволствие да ги изпълни.
Погали ръката си по извивките на тялото ѝ, стисна задната част на едно гладко бедро и се разклати срещу нея, като се измъкна само на сантиметър, преди да се вмъкне отново. Тя прекъсна целувката, за да си поеме дъх, а главата ѝ се завъртя на възглавницата, докато тялото ѝ се вълнуваше в перфектен ритъм с неговото, сякаш винаги им е било писано да бъдат любовници.
Когато той сви пръсти в косата ѝ и отново пое устата ѝ, ръцете ѝ се плъзнаха по тила му, за да се затворят върху чувствителните дъги на крилата му в ласка, която го накара да изстене, а езикът ѝ се съревноваваше с неговия. Той се отдръпна още малко и се залюля по-силно, а гърдите ѝ се търкаха в гърдите му в сладко изкушение.
Прекъсвайки целувката, той се повдигна на лакът и докосна една от чувствителните могили.
„Ти си повече от прекрасна.“
– Случва се да мисля, че не аз съм най-красивата в това легло, див любовнико – мой. – Задъхани думи.
Той задържа котешкия ѝ поглед, разтри зърното ѝ, още веднъж вкуси онези устни, които оформиха толкова сладки думи. Думи, които го заплитаха, бележеха, заявяваха го. Джейсън позволи на заплитането, на маркирането, на искането. За първи път в живота си, откакто погреба майка си и унищожи това, което беше останало от баща му, той си позволи да принадлежи на някого.
Тогава я обикна.
* * *
– Не мога да създавам светлина – каза Джейсън на Махия малко по-късно, докато лежеше по гръб с нея, разпростряла се притежателно над него, а ръката му беше върху долната част на гърба ѝ. – Само черен огън.
Намръщена, Махия се надигна върху мускулестата коприна на гърдите му, за да го погледне.
– Разбира се, че можеш – ти запали тунелите.
Дълъг, равномерен поглед.
Устата ѝ се отвори.
– Аз? Това бях аз?
– Ти си много силна, Махия Гет, и тази сила само ще расте. Трябва да работиш върху изучаването на всеки аспект от силата си.
Удивена и доволна, тя седна с кръстосани крака до него, а косата ѝ покриваше гърдите ѝ.
– Ще ми помогнеш ли? – Беше толкова лесно да го попита – тя знаеше, че той никога няма да се опита да я нарани или унижи.
– Да – каза той и отново постави ръката си върху долната част на гърба ѝ, силна и гореща. – А когато не съм тук, ще помоля останалите от Седемте да идват колкото се може по-често, за да не пострада развитието ти. Рафаел също е склонен да се заеме да проверява напредъка ти.
Това тя не очакваше, но тогава Рафаел и Джейсън имаха отношения, различни от тези, които беше виждала Нейха да има с придворните и съветниците си.
– Предполагам, че ще трябва да свикна с най-могъщите посетители. – Пеперудите в стомаха ѝ бяха породени от щастие, а не от притеснение.
– След като имам време да се настаня – каза тя – и Дмитрий се върне със съпругата си, трябва да поканим приятелите ти на вечеря. – По-скоро си мислеше, че би искала да прави такива неща, би искала домът им да се изпълни със смеха на приятелите, които са семейство. – Елена ще се радва на градините.
Джейсън премести ръката си, за да си поиграе с кичури от косата ѝ, като при всяко минаване кокалчетата му докосваха върха на гърдите ѝ.
– Ще трябва да имаме две такива вечери – промърмори той, продължавайки с ленивите ласки, които караха ленивото удоволствие да се извива във вените ѝ. – Може повечето да са извън града по едно и също време.
– Знаех си го – каза тя със смях, защото и двамата знаеха, че не го е взела предвид. – Има толкова много неща, които трябва да науча и да изследвам, Джейсън. – Вълнението бълбукаше като шампанско в кръвта ѝ.
Приближавайки се над нея, когато тя падна обратно на леглото, Джейсън нежно придърпа чаршафа към талията ѝ. Пръстите му направиха вихрен рисунък върху бедрената ѝ кост, който раздвижи тръпката по тялото ѝ.
– Ако някога решиш – каза той тихо – че искаш да изследваш други…
Тя притисна пръсти към устните му и задържа буреносно тъмния му поглед.
– Може и да съм била заклещена във форта, но не съм била откъсната от света. През годините на моето съществуване през него преминаха хиляди вампири и ангели от всички възрасти и нива на сила. Нито един от тях не проговори на сърцето ми. – Движейки ръката си, тя докосна лицето му. – Познавам мъжа, с когото искам да се развивам, искам да изследвам света. Ти. Само ти. – Тя не искаше да има недоразумения по този въпрос. – И планирам да те съблазня толкова старателно, че да се превърнеш в мой предан роб.
Устните на Джейсън се изкривиха в най-фина усмивка и това беше удар в сърцето ѝ, съкровище, което нямаше цена.
„Кой може да каже, че вече не съм твой роб, принцесо?“ – Нежно забавление в ума ѝ. – „В края на краищата лежа тук, тялото ми е опустошено от твоята страст.“
Смеейки се тихо от удоволствие от факта, че нейният шпионин я дразни в замяна, тя протегна ръка, за да проследи вихреното черно на татуировката, която говореше за земи с бял пясък и сини морета, палмови листа, размахващи се от балистичен бриз, докато над главите ѝ се боричкат чайки, а в плитчините се стрелкат риби с бижута.
– Ще ми разкажеш ли историята на това някой ден? – Попита тя в интимния шепот между влюбени, когато той отново се настани между бедрата ѝ, като тежестта му се опираше на предмишниците.
– Това беше, за да ми напомни, че съм жив – каза той, а думите бяха сурови. – Понякога се чувствах толкова малка част от света, че не бях сигурен дали не съм сянка в истината, фантом, който не оказва влияние, няма място. Болката и незаличимият отпечатък от нея ми казваха, че живея, че съм човек.
Гневна тъга се изви в нея, но вместо да потъмнее, тя му се усмихна.
– Добре – каза тя, търкайки крака си по прасеца му – следващия път, когато искаш да се почувстваш жив, ела вкъщи и ме завлечи в спалнята. – Тя се втренчи в гърлото му, а кожата ѝ почервеня. – „Не мога да повярвам, че току-що го казах. Наистина, ставам безсрамна, когато става дума за теб. Това е много обезпокоително.“
Навеждайки глава, косата му се плъзгаше около лицето му, докато тялото му се плъзгаше в нейното, Джейсън каза:
„Няма да кажа“ – тихият му смях беше по-ценен за нея от милион фасетирани скъпоценни камъни.
Назад към част 45 Напред към част 47
