Епилог
Махия винаги е знаела, че Джейсън ще трябва да замине – шпионинът не може да остане на едно място. Макар че много добре беше направил, че разполагаше с информация на върха на пръстите си през последните две седмици, които бяха прекарали заплетени един в друг, докато създаваха дома си.
– Изглежда, че Нейха и Ниврити засега спазват примирието си – беше ѝ казал преди седмица. – Невъзможно е да се предвиди какво ще направи някоя от тях – тяхната битка е уникална.
– Да. – Махия беше видяла любовта зад омразата, беше видяла нуждата от докосване зад нуждата от унищожение. – Чудя се дали дълбоко в себе си не са искали да се убият една друга, дали затова и двете са се оказали ранени, но живи.
– Да.
Сега, седем дни след този разговор, любимият ѝ стоеше в очакване да си тръгне, отправяйки се към неизвестни части за колко дни, тя не знаеше.
– Може би няма да мога да се свързвам с теб всеки ден – каза той, мъжът, който я бе събудил с целувка тази сутрин, погребан под обсидиановата стомана на шпионина. – Но ще го правя толкова често, колкото мога – и ако не успееш да се свържеш с мен, обади се на Рафаел или на някой от Седемте. Или ако ти е по-удобно да говориш с жените, Елена и Джесами ще могат да се сдобият с всякаква важна информация.
Този мъж, мислеше си тя, докато говореше, никога няма да ѝ каже, че я обича, никога няма да ѝ подари цветя и красива романтика. Може би никога няма да признае нито на нея, нито на себе си, че тя е важна за него по начин, който не е обикновена чувствена връзка, а сърдечна връзка, от която я заболяват гърдите.
Но какво ѝ трябваше на нея от думи и ласкателства? Беше израснала около лъжи и илюзии, шепот и инсинуации, хилядите интриги и романси на един жив двор. Ерис беше казвал, че обича Нейха отново и отново, и беше казвал същото на Ниврити.
Не, думите нямаха значение за Махия, никога нямаше да имат.
– Знам – каза тя на указанието на Джейсън. – Имам номерата на всички. – Сложила ръце на раменете му, тя се надигна на пръсти, за да поиска целувка, която да я задържи до завръщането му. – Ще ми липсваш, докато те няма – прошепна тя след това срещу устните му. – И ако не се погрижиш за себе си, ще бъда много недоволна.
Пръстите му се разпростряха върху долната част на гърба ѝ, главата му се наведе над нейната.
– Ще се върна у дома веднага щом мога.
Сълзи запушиха гърлото ѝ при приемането му, че сега това е неговото място, неговият пристан. Отстъпвайки назад, тя преплете пръстите си с неговите.
– Ще те заведа до края на моя хълм. – Беше шега, хълмчето едва ли заслужаваше това име, но тя настояваше да го нарича така – докато преди два дни не се събуди и не откри на него грижливо издълбана дървена табела, която обявяваше възвишението за „Хълма на Махия“.
Това я караше да се усмихва и да се влюбва все по-дълбоко в него всеки път, когато го видеше.
Крилото на Джейсън докосна нейното, докато вървяха през градините, дивите рози парфюмираха въздуха със зноен парфюм, слънчевата светлина стопляше лицето ѝ. Майка ѝ живееше и беше смъртоносно същество, което тя не разбираше напълно. Нейха все още можеше да потопи региона си във война. Леуан отново се размърда и тъмнината засенчи хоризонта.
И все пак този момент беше съвършен.
Твърде скоро се озоваха на ръба на малкия глупав хълм и пръстите на Джейсън се изплъзнаха от нейните. Нито един от двамата не проговори, докато той разперваше криле и излиташе, перата му проблясваха струйно на слънчевата светлина, а силата му беше величествена. Вместо да се издигне високо над облачния слой, както правеше обикновено, той направи широк замах над нея… и тогава тя го чу.
Глас, толкова чист, че нямаше равен на себе си. Толкова ясен и изискан, че птиците замлъкнаха, а вятърът въздъхна, завладян от вълнение. Сърцето ѝ, то се усукваше и чупеше, реформираше, болката беше толкова дълбока, че нямаше край и начало. Тя не знаеше, че е паднала на колене, че плаче, докато солената вода не се просмука в устата ѝ.
– „Единствените песни в сърцето ми бяха тези, които караха Убежището да се удави в сълзи. Затова спрях.“
Тази песен не беше предназначена за Убежището. Тя беше предназначена за Махия. И сълзите, които тя проля, не носеха тъга. Защото тя грешеше. Нейната дива буря току-що ѝ бе казала, че я обича, а пронизващата радост на песента му я бе заклеймила като неизменно негова.
„Скоро ще се прибера у дома, принцесо.“
* * *
Бележка на автора
В книгата „Архангелски форт“ и „Форт-пазител“ са вдъхновени от невероятните крепости в Раджастан, Индия, и по-специално от крепостите, известни като Амбър и Джайгарх. Макар че Дворецът на скъпоценностите не съществува (доколкото знам!), Шиш Махал, или Огледалният дворец, съществува в голяма степен. Част от Амбър Форт, Шиш Махал има хиляди малки огледални фрагменти, вградени в стените му. Твърди се, че на светлината на свещи се открива вълшебна гледка – светлината се отразява във всеки фрагмент. Видях го на слънчева светлина и това беше зашеметяваща гледка, която никога няма да забравя.
