Глава 9
След като се качи по стълбите към покрива, Елена се заизкачва с намерението да погледне през прозорците на апартамента, но само за да открие, че щорите са затворени. Върна се, за да срещне въоръжения с пистолет Ранзъм пред една от вратите, които се намираха на стилно декорирания и слабо осветен етаж на пентхауса. Собственият ѝ пистолет бе изваден от кобура, тя се придвижи тихо до другата страна на вратата, достатъчно широка, за да не бъдат крилата ѝ пречка в борбата.
– Не усещам миризма на разложение. – Беше едва доловим шепот.
Елена също не усещаше, но какво, ако плячката им е била умна и е променила температурата вътре?
– Климатик – измърмори тя и видя как устните на Ранзъм се сплескаха в тънка линия.
– Питаш или си тръгваш?
– Отиди веднага щом имаме вход. – Ранзъм прибра оръжието си. – Не мога да поема риска да е опрял пистолет в главата ѝ, ако вече не е мъртва, а той е вътре с нея.
Като ѝ направи знак да не я вижда, той сложи очилата си и заудря по вратата.
– Здравей, Хъни. – Беше достатъчно силно, за да може обитателката, ако беше жива, да се притесни за съседите си. – Отвори. Имахме среща и аз платих предварително!
Чувайки шумолящи звуци от вътрешността на апартамента, Елена даде знак на Ранзъм да се отдръпне от вратата, в случай че Даръл стреля през нея. Когато той остана на място, тя стисна зъби и се приготви да го избута от пътя в момента, в който улови нещо, което дори бегло приличаше на оръжие.
Само че следващото нещо, което чу, беше как вратата се отключва и се издърпва, а предпазната верига я подръпва, за да спре.
– Замълчи, пиян идиот – изсъска явно разгневена жена. – Сбъркал си апартамента.
– Ти си Хъни Смит? Уговорих си среща чрез твоя уебсайт.
– Не приемам нови резервации. – Нескрито разочарование. – Сигурно си допуснал грешка.
– Имам шибан номер на потвърждение.
– Покажи ми го.
– Ето. – Спускайки ръка в джоба, Ранзъм захлопна с някакъв метален инструмент и защитната верига изчезна.
Червенокосата изкрещя, когато влязоха, извадили оръжия… за да се окажат изправени пред грешния край на полуавтоматичен „Глок“, държан от висок, слаб мъж с дънки, които висяха ниско на бедрата му, и поне три дни растеж на брадата на лицето му.
– Хъни. – Жената, облечена в черен сатен, се плъзна зад гърба му при тази кратка заповед.
Ранзъм пръв свали пистолета си.
– По дяволите. Мислехме, че си се изгубил, човече.
Даръл не свали собствения си пистолет и на сантиметър, докато Елена не прибра своя обратно в кобура.
– Гилдията – каза тя на Хъни в опит да разсее напрежението – ще плати за щетите.
Другата жена присви хубави лешникови очи, поставени в лицето на Ботичели.
– Ще им изпратя сметка. А сега затвори проклетата врата и влез, преди да ме изгониш от апартамента ми. Ще направя кафе.
– Ели разбра за оръжията – каза Ранзъм на Даръл, след като червенокосата изчезна в коридора. – Страхувахме се, че планираш да избухнеш.
– Мислех за това. – Плоско изказване, кожата му беше с няколко нюанса по-светла от тази на баба му, очите – тъмносиви. – Именно когато започнах да разработвам най-добрите наблюдателни точки за снайперист, заключих всички оръжия освен това в сейфа си, смених комбинацията на щората, така че да не мога да го отворя без горелка, и дойдох тук.
– Каквото и да е извинението ти – каза Елена, тонът ѝ беше твърд, защото Даръл имаше нужда да е твърд – трябваше да се консултираш с гилдията – и с баба си.
Именно последното ѝ изречение привлече вниманието му, очите му бяха измъчени.
– Знаех, че тя ще може да разбере, че съм в беда, а тя е толкова болна. Не исках да я тревожа.
Елена му хвърли телефона си, без да може да забрави треперенето на ръцете на госпожа Флахърти.
– Направи го сега.
Миризмата на кафе се процеди във въздуха точно когато той приключи разговора, и Хъни се запъти обратно към входа.
– Всички планирате да влезете и да посетите, или просто да стоите наоколо и да изглеждате зле?
Елена се усмихна, решавайки, че харесва другата жена, точно когато Ранзъм сгъна ръце високо на гърдите си.
– Винаги съм готов да изглеждам зле.
– С изключение на косата, нали? – Каза Даръл с блясък в очите.
Ранзъм му показа пръст и изведнъж вече нямаше напрежение.
Половин час и чаша кафе по-късно Даръл се предаде в гилдията, готов да се подложи на психиатричен преглед и действително да сътрудничи на консултанта. Това беше малка победа за добрите момчета, но Елена щеше да я приеме. Сега трябваше да отлети за вкъщи и да направи всичко възможно, за да помогне на Рафаел да сключи съюз, който би могъл да означава безопасността на стотици хиляди хора, а мащабът на смъртта, която можеше да настъпи в резултат на една архангелска война, беше непонятен.
* * *
След един ден, в който бяха извършени безброй фини стратегически ходове, докато той поставяше града си в готовност да се защити от нападение на неизвестен враг, Рафаел стоеше до съпругата си на моравата на дома им и гледаше как Елижа и Хана кацат. Другата двойка беше решила да остане на неразкрито място на около час полет от анклава, въпреки че бяха уведомили Рафаел в момента, в който бяха преминали на негова територия.
– Това е като ухажване, нали? – Промълви Елена, а развятата ѝ рокля от синьо-зелена коприна беше хладна целувка на пролетта в прегръдките на зимата. – И двамата сте толкова възпитани и официални.
„Разбирам илюзията, хбети, но може би можеш да намериш друг термин.“ – Той прокара крилото си по нейното, доволен да види, че тя изглежда не носи остатъчна болка. – „Нямам желание да ухажвам Елижа.“
Забавлението в лицето, което показваше само най-слабата нотка на безсмъртие, преходът беше твърде бавен, за да я предпази от опасностите на хоризонта. И все пак Елена не беше от хората, които седят в безопасност. Не, неговият ловец щеше да се бори до него, независимо от всичко. Такава беше тя, както и той беше архангел, който щеше да се бие до смърт, за да защити своите.
– Елижа – каза той, след като гостуващата двойка сгъна крилата си – моята съпруга и аз ви приветстваме.
– Радваме се да сме тук, Рафаел. – Погледът на Елижа се срещна с неговия, преди да се обърне към Елена с официален поклон на главата, аристократичният му профил беше вдъхновение за безброй скулптори през хилядолетията на съществуването му, косата му беше златиста на фона на по-бледата златиста кожа.
Рафаел направи представянето и не се изненада, когато Елена поздрави Елижа с топлота и уравновесеност, въпреки резервите си, че „не знае коя вилица да използва“, както се изрази тя. След това, преди да успее да я предупреди, че протоколът между двама консорти повелява да нарича Хана с титлата ѝ консорт, докато не бъде поканена по друг начин, тя се усмихна и каза:
– Толкова съм щастлива, че най-сетне се запознах с теб, Хана.
Консорта на Елижа се излъчи и протегна ръце, вместо да приеме обидата, буйните ѝ черни къдрици бяха отметнати назад със скъпоценни гребени, а абаносовата ѝ кожа сияеше в червено-оранжевия цвят на залеза. Буреносните облаци се бяха разминали само с един силен дъжд и въздухът имаше вкус на озон, чист и свеж, заличаващ последните следи от кръвта, която се бе просмукала в земята, на която стояха… но белегът оставаше. Никой никога нямаше да забрави деня, в който ангелите паднаха.
– И аз казвам същото, Елена. – Отговорът на Хана прозвуча ясно и музикално, а ръцете на двете жени се докоснаха. – Дойдох в Убежището специално, за да се видя с теб, знаеш, но Рафаел безмилостно ме защитаваше и изобщо не ми се доверяваше. Беше прав – ако бях видяла крилата ти отблизо, щях да те преследвам, докато не се съгласиш да седнеш при мен.
С грейнало лице Елена повлече по-ниската жена по посока на къщата, а роклята на Хана от дълбок бронз се допря до нейната.
– Когато се събудих за първи път, бях без грация като птичка и бях раздразнителна от това – призна тя. – Щях да бъда ужасен обект.
Рафаел не чу отговора на Хана, тъй като двете жени се бяха отдалечили на малко разстояние, но смесеният им смях се носеше във въздуха.
– Не съм сигурен, че сме постъпили правилно, като сме събрали единствените двама консорти в Кръга – каза той на Елижа, докато следваха жените.
– А, но можехме ли да го спрем?
Разменяйки поглед с другия архангел, който нямаше да бъде разбран от никой друг в Кръга, той поведе другия мъж през главните врати, а вечерята щеше да се състои в обширната официална дневна/трапезария встрани от коридора. Високият таван, ръчно полираният под от рядка дървесина и дъгообразните прозорци, които заливаха стаята със слънчева или лунна светлина в зависимост от времето на деня, беше стая, предназначена да впечатлява.
В дните след преместването си Елена я беше погледнала и каза:
– „Ще се храним на масата до прозорците на библиотеката, където мога да говоря с Вашето Архангелство, без да имам нужда от мегафон.“
„Донесе ли си мегафона, ловецо?“ – Попита той, като знаеше, че Монтгомъри и персоналът му се разчистват, след като тихо са внесли шампанско и канапета.
Тесен поглед над рамото ѝ.
„Къде точно ще го сложа в тази рокля? Дори не можах да измисля начин да нося бикини, без да разваля линията на това тънко нещо.“
Кръвта на Рафаел се нагорещи, когато Хана каза:
– Елижа, погледни – а гласът ѝ беше потентен от удивление.
Хващайки за ръка съпруга си, тъмнокосата жена го дръпна към великолепната картина на Убежището, която доминираше в далечния край на стаята. Тя преминаваше през цялата стена и представляваше изследване в болезнено синьо и пронизващо бяло върху скалисто сиво, с изключение на крилата на ангелите, летящи над града, всяко от които беше изрисувано със сложни детайли.
– Това е Дахариел. – Хана прокара с благоговение пръсти по крилата, орнаментирани като на орел, и Рафаел знаеше, че възхищението ѝ не е от ангела с това име, а от художника, който го беше уловил на платното. – И, о, това е Гален с три от малките на Джесами.
– Това е дело на Колибри.
– Не, тя е на Аодхан – каза Хана в отговор на мърморенето на Елижа.
Намръщен, Елижа се наведе по-близо до творбата.
– Къде е подписът?
– Никой от двамата не подписва творбите си по обичайния начин. – Хана се намръщи обратно на съпруга си. – Трябва да намерим уликата в изображението.
„Ти не носиш бикини с друг мъж в стаята?“ – Рафаел прокара ръка по гръбнака на Елена и по долните ѝ извивки, търсейки линии и не откривайки нищо друго освен стегната женска плът. – „Ти наистина не си с такива.“
Раменете на Елена се разтресоха, по бузите ѝ се появиха дълбоки линии на усмивка.
„О, Боже мой, ти си скандализиран!“ – Очите ѝ се насълзиха в усилието да се пребори със смеха си, тя притисна ръце към гърдите му и се загледа в пода. – „Да ти кажа ли, че все пак намерих начин да нося нож? В ножница на бедрото.“
„Разбира се, че си го направила. Какво значение имат бикините, щом имаш своята стомана.“
„Престани!“ – Раменете ѝ се разклатиха по-силно, а игличката с диамант, която крепеше възела на тила ѝ, улови светлината, докато докосването ѝ го пронизваше през свежото бяло на официалната му риза. – „Опитвам се да бъда елегантна, грациозна и консорт.“
Обхванал тила ѝ, той я притисна.
„Гостите ни са на път да се обърнат.“
Отказвайки да погледне Рафаел от страх, че всеки зрителен контакт ще я подпали, Елена влезе с другата двойка в дневната зона на голямото отворено пространство.
– Това е прекрасна стая. – Хана се настани на елегантния златен диван, както Елена беше научила, че се нарича мебелта, а крилата ѝ се спускаха грациозно около облегалката. Перата на другата жена бяха в дълбок, разкошен кремав цвят с руж от праскова по първичния край и изглеждаха толкова пищно меки, че Елена се изкуши да извърши социално самоубийство, приближавайки се към допир.
– Малките масички там – каза Хана, докато Елена се бореше с нецивилизования и много некоректен импулс – кой е дизайнерът?
– Ще трябва да се призная за невежа. – Елена показа празните си длани от отсрещния диван. – Страхувам се, че ще получа двойка в този аспект на консорския живот.
– Ако трябва да получиш двойка по такива неща, тогава се опасявам, че трябва да призная, че бих получила петица по отбранително обучение. – Искрящи очи, заговорнически шепот. – Елижа прибягна до това да ме учи как да пробождам хората в очите с четките си за рисуване.
– Това е наистина отлична идея, ако винаги имаш под ръка четки за рисуване. – Елена почука с пръст по долната си устна, а умът ѝ беше насочен към другите инструменти на занаята на Хана. – Виждала съм Аодхан със стъргалка за боя – с нея можеш да прережеш нечия яремна кост.
– Знаех, че съпругата ти е умна жена, Рафаел. – Елижа седна до собствената си съпруга и въпреки леката му усмивка Елена не можеше да не бъде нащрек за смъртоносната сила, която пулсираше в самата му кожа. Това я накара да осъзнае какво трябва да виждат приятелите ѝ, когато погледнат Рафаел, и защо други груби и твърди ловци от женски пол бяха вдигнали тост за „смелите ѝ топки“, като си легна с него.
Елена постави ръката си върху неговата върху финото кадифе на канапето, когато той седна до нея и крилата им се припокриха.
„Радвам се, че правим това, дори предвид обстоятелствата.“ – Макар че политическият съюз трябваше да бъде първата им, решаваща цел, Елена също така знаеше, че не може да отхвърли топлите увертюри на една жена, която не само разбираше натиска на това да бъдеш съпруга, но и чието приятелство можеше да я преведе през следващите хилядолетия.
Защото един ден, ако оцелеят в предстоящите конфликти, тя щеше да вдигне телефона, за да се обади на Сара, само за да си спомни, че най-добрата ѝ приятелка вече не е там, а ярката ѝ светлина е угаснала в последната лека нощ. Сара я наричаше глупава гъска, че се тревожи толкова много за време, което може да е десетилетия напред в бъдещето, но сърцето на Елена се късаше при мисълта, че няма да има топлината и любовта на Сара в живота си.
– Елена – започна Хана.
– Ели – каза тя, преглъщайки възела на болката в гърдите си и спомняйки си обещанието си към Сара, че ще даде на Хана истински шанс, вместо да я държи на разстояние от себе си от лоялност към Сара. – Всичките ми приятели ме наричат Ели.
– Ели. За мен е чест, че ми беше дадено това право.
Разговорът продължи да тече без усилие през следващите часове. Съзнавайки предпочитанието на Хана да не се меси в ангелската политика, Елена бе готова да потисне собствения си глад да присъства на предстоящия диалог между Рафаел и Елижа и да заведе другата жена до нейното слънце за тиха дискусия. Хана обаче махна с ръка на поканата, когато я отправи след вечерята.
– В такова мрачно време – каза тя, с мек глас, но решителни очи – една съпруга трябва да застане до своя архангел.
Дискусията почти веднага премина към по-тежки въпроси и с изключение на една прочувствена минута на съзнателно мълчание, когато Рафаел получи съобщение от Гален, че падналите са си у дома, вниманието беше насочено към последиците от Каскадата.
– Чух – каза Елижа, докато часовникът прехвърли полунощ – че си придобил способността да отричаш силата на Леуан.
Въздухът сякаш замря, тишината изпълни стаята; за пръв път някой от двамата мъже се доближи дори до това да засегне собствените си нови способности.
Назад към част 9 Напред към част 11
