Глава 10
„Доверие, Рафаел.“ – Елена срещна очи с оттенъка на пруско синьо, само че никой пигмент никога не би могъл да бъде толкова интензивен, толкова чист. – „Трябва да се започне отнякъде.“
– Да. – В тона на Рафаел нямаше никаква индикация за съдбоносната стъпка, означена с тази единствена дума. – Мога да ѝ причиня болка и известна вреда, макар че дали мога да ѝ причиня истинска смърт, остава въпрос.
– Аз също придобих нова интригуваща способност – каза Елижа и отправи към своята съпруга толкова открит нежен поглед, че Елена за първи път видя човека зад тази сила. – Първоначално тя предизвика у Хана известно недоумение.
– Иначе известен като неподправен ужас. – Тонът на Хана беше сух. – Каква – обърна се тя към Елена – би била реакцията ти, ако една слънчева сутрин влезеш, блажено незнаеща, в оранжерията, за която ми разказа, и откриеш, че през нощта в нея се е настанило семейство пуми? – Хана кимна на широко отворения поглед на Елена. – Да, точно това открих в студиото си.
Рафаел погледна към Елижа.
– Ти можеш да говориш с животни?
– Не знам дали говоря, но със сигурност мога да накарам големи и малки котки да изпълняват командите ми. Първата ми заповед, разбира се, беше да напуснат студиото на съпругата ми и да спрат да ръмжат по нея. – Нежният смях на Хана изпълни въздуха, преди той да добави: – Мога да командвам и хищни птици. Сега те са стражи на моята територия.
„Големи котки и хищни птици?“ – Елена знаеше, че в Южна Америка има много от тях, благодарение на обширните убежища, спонсорирани от Елижа – момент, който за пореден път доказваше, че новите способности на архангелите се коренят в това, което всеки член на Кадри е като личност. – „Това само по себе си е армия.“
„Да.“
– Ясно е, че нито един от нас – каза Рафаел на глас – не е беззащитен срещу нападение. Но – очите му се втренчиха в златистокафявия поглед на Елижа – заедно ще бъдем по-силни.
Отговорът на Елижа беше тържествен.
– Приятелството ти е добре дошло. Нямам желание да живея в свят, завладян от чудовищата на Леуан.
– Или – прошепна Хана и ръката ѝ се плъзна в тази на Елижа – в свят, в който ангелите падат от небето.
* * *
Другата двойка не си тръгна до зори, информацията, споделена, докато градът дремеше, а Монтгомъри ненатрапчиво се промъкваше и излизаше с вино, после с кафе и накрая с портокалов сок, далеч надхвърли очакванията на която и да е от двойките, раждането на доверието, което накара Елижа да им разкаже какво е открил за Тит.
– Изглежда, че той е придобил власт над земята – моят човек казва, че Тит вече може да предизвиква земни трусове. Ако способностите му продължат да се развиват в същия дух, един ден той може би скоро ще може да срине земята под краката на нахлуваща армия.
На свой ред Рафаел сподели информацията на Джейсън за господството на Астаад над морето, а вероятно и над други водни басейни.
– Носят се и слухове, че Фаваши може да контролира ветровете – добави той – макар че нямам потвърждение. Михаела и Харизмон остават загадка.
– Аз също не успях да открия какво може да са придобили – каза Елижа, кожата му се опъна по костите на лицето, а челюстта му се стегна. – Но като знам това, което знам за апетитите на Харизмон и жестокостта на Михаела, не може да е нищо добро.
Рафаел не можеше да направи нищо друго, освен да се съгласи, а неприязънта му към Харизмон беше дълбоко вкоренена. Другият архангел отведе едва напъпилите момичета в леглото си, след като някак си бе убедил хората си, че това е чест за избраните деца. Що се отнася до Михаела, той бе смъртно сигурен, че тя е подтикнала Юръм да вземе съдбоносното решение, което бе превърнало другия мъж в пропито с кръв чудовище, а ефектът ѝ бе като на паяк, който изяжда половинката си.
– Ще споделя всичко, което науча за останалите, ако и ти направиш същото – каза Елижа, когато излязоха на поляната, и предложи ръката си, за да скрепи договора.
Рафаел прие предложението, ръката му се сключи върху горната част на предмишницата на Елижа, а тази на другия мъж – върху неговата, като се сключиха като воини.
– Договорено.
– Това може и да беше първата ми официална изява като твой консор в нашия дом – Елена скри прозявка зад отворена длан, докато гледаха как Елижа и Хана летят високо в небето – но аз наричам това безусловен успех.
– Сътрудничеството на Елижа ме притеснява. – Плъзгайки ръка около кръста ѝ, той я придърпа към гърдите си. – Никой архангел не споделя толкова лесно.
– С готовност? – С отворена уста Елена притисна лицето му в ръцете си. – На вас двамата ви отне шест часа, за да стигнете до въпроса. Беше като да гледаш как двойка тигри обикалят един около друг и решават дали да бъдат приятели, или да се хапят.
– Първо ухажване, а сега тигри? – Той прокара ръка по гръбнака ѝ, а когато тя отново се прозя, я привлече към къщата, като крилото ѝ докосна долната част на ръката му. – Трябва да си починеш. Хана може и да може да издържи една нощ без сън, но ти си бебе в условията на безсмъртие.
– Не би трябвало да съм толкова уморена – промълви тя. – В Академията на гилдията, за бога, изкарах цяла нощ, а на следващия ден изкарах изпитите си.
Разпери ръка върху копринената извивка на бедрото ѝ и се наведе да целуне намръщената ѝ уста.
– Ти ставаш безсмъртна, Елена. Нито една клетка в тялото ти не почива истински.
Пауза, краката ѝ спряха на тревата.
– Това не те ли притеснява?
Изненадан от пронизващата уязвимост на въпроса, той повдигна брадичката ѝ, за да може да види очите ѝ.
– Че моята съпруга има нужда от сън?
Елена осъзна, че не е разбрал въпроса ѝ.
– Да – каза тя – и фактът, че ще спи още дълго време. – Като човек тя беше по-силна от повечето; това правеше слабостта ѝ като безсмъртна още по-трудна за приемане. – Точно сега Хана, с нейната липса на нападателни умения, би могла да ме победи в битка, просто като се държи, докато не съм прекалено уморена и слаба, за да продължа.
Рафаел повдигна вежда.
– Не, не би могла, защото, ако се стигне до бой на живот и смърт, ти ще отрежеш главата ѝ в първите десет секунди, ще изрежеш сърцето ѝ в следващите двадесет, а след това ще изгориш тялото ѝ, за да си сигурна, че никога повече няма да възкръсне.
Примигвайки на хладнокръвния отговор, тя се втренчи в него.
– Наистина ли мислиш, че съм способна на това?
– Ако Хана се окаже заплаха за мен или за другите, които обичаш, да. – Слаба усмивка, целувката му – откровено сексуално заклеймяване, пръстите му се забиха в косата ѝ, за да разпръснат игличките в тревата, тялото му – цялото в твърди хребети и топлина срещу нейното. – Твоята любов е свирепа, Елена, с нокти и зъби, когато става въпрос за защита на тези, за които претендираш.
Той беше прав; тя сама би се справила с тази побъркана Леуан, ако това означаваше да спаси живота на хората, които обичаше.
– Това притеснява ли те? Това, че съм толкова кръвожадна?
Смеейки се, той посегна към нея и я прегърна с лекота, която я накара да се почувства като нежно отгледана южняшка красавица от някоя драма.
– Ще отговоря на този въпрос горе. След като видя ножницата ти.
О, Боже, той звучеше така, сякаш мъркаше.
– Сънят се надценява – прошепна тя, обви ръце около врата му и целуна вкусния му склон. – Предпочитам да се съблека с моя мъж.
В мига, в който се озоваха зад затворените врати на спалнята им, той я хвърли на леглото и я лиши от роклята и обувките ѝ, оставяйки я само с тънкия нож, прикрепен към бедрото ѝ. Когато тя посегна да се отърве от него, той поклати глава и като задържа погледа ѝ, съблече собствените си официални дрехи, за да разкрие тяло, което я накара да захлипа, преди да се качи върху нея.
Целувка на бедрото ѝ, езикът му, който си прокара път, за да вкуси кожата ѝ; пръстите му, проследяващи каишката на ножницата; разперени криле; екзотичният, еротичен вкус на ангелски прах върху устните ѝ; дъхът ѝ, заключен в гърлото.
След това устата му се превърна в нагорещена влага върху пъпа ѝ.
– Рафаел. – Името му излезе ласкаво, докато тя заплиташе ръце в среднощната коприна на косата му, за да го придърпа към себе си, а любовта ѝ към него беше огромно нещо в нея.
Той отново целуна бедрото ѝ, облизвайки костта с леко движение, което я накара да потръпне. Много мъжка, много Рафаелова усмивка върху кожата ѝ. Когато той се премести над нея, тя беше готова за целувката му… но никога не беше наистина готова за целувката на Рафаел. Той я накара да пламне, а удоволствието беше горещ, течен изблик, който преливаше по кожата ѝ на вълни.
– Мога да те целувам вечно – промърмори тя срещу устните му, засмуквайки долната, играейки си с горната, а тежестта на тялото му бе съблазнителен натиск. – Обичам да те усещам върху себе си.
– Казваш такива неща, Елена. Ще ме направиш свой роб. – Крилете му се разпериха над нея, той обхвана лицето ѝ и се наведе в целувката, като я задълбочи, докато езиците им се преплетоха в сладка, гореща битка, а дъхът на Елена се загуби. Задъхвайки се достатъчно, за да продължи, тя поглади ръцете си по стегнатите му мускули и се върна към целувката.
„Още?“ – Това беше интимен въпрос между влюбени.
– Да – прошепна тя. – Още.
С една ръка, опряна над главата ѝ, той ѝ даде това, което искаше, като продължи да я целува, докато със свободната си ръка галеше силно чувствителната горна дъга на крилото ѝ. Тя се развълнува, плъзна собствените си ръце към тила му, после надолу, като пръстите ѝ докоснаха крилата му. Той обичаше, когато тя целуваше по вътрешните дъги, където крилата му израстваха от гърба, а тя обичаше, че знае това за него, за своя любовник.
– Престани с това, хбибти – каза той, а устните им се разделиха в мокра звучна целувка.
Тя се усмихна, зърната ѝ се допряха до твърдата стена на гърдите му.
– Харесва ти.
– Твърде много. И днес искам да доставя удоволствие на моята съпруга. – Натискайки палеца си върху челюстта ѝ, за да разтвори устните ѝ, той я целуна отново, а във въздуха блестеше ангелски прах.
– Ммм. – Тя се търкаше срещу него. – Направи ли промяна в специалната си смес? – Ангелският прах, беше ѝ казал той, обикновено е богат и изискан, но не и сексуален. Елена беше опитвала само сместа на Рафаел и тя винаги беше толкова сексуална – днес тя имаше и опасна хапка.
Целувки в гърлото ѝ.
– Не бих искал моята съпруга да страда от умора.
– О! – На мозъчните ѝ клетки им трябваше известно време, за да се разсеят, след като той взе едното ѝ зърно в устата си, завъртя го с езика си, сякаш беше пухкаво зрънце, а после обърна внимание на другото. Когато вдигна глава, за да я целуне точно под гърдите ѝ, тя успя да каже: – Ентусиазъм, да, точно това чувствам в момента.
Очите му заблестяха.
– И така, моята съпруга ме предизвиква. Много добре.
Потръпвайки, защото гласът му… беше кожен по сетивата ѝ, по стегнатите ѝ, влажни зърна, по устните ѝ, тя го видя как навежда глава, поставя влажна целувка върху пъпа ѝ. Той пое дъх върху мокрото, продължаваше да минава покрай подновената ѝ тръпка.
– Сега – мърмореше той – е мой ред да се опияня.
Гръбнакът ѝ се изви от леглото при първото докосване на устата му до най-интимната ѝ плът. Както тя познаваше любовника си, така и той познаваше нея. Всяка мъничка, изпълнена с нерви извивка. Сега, повдигайки бедрата ѝ над широките си рамене, той обхвана задните ѝ части с ръце и я целуна с интимност, която открадна сетивата ѝ, карайки я да се чувства вкусна, декадентска, красива.
С ръце, заровени в косата му, тя се държеше за него, докато тялото ѝ се разтърсваше отново и отново, а оргазмът беше бавен, изискан. Той я облизваше докрай, галеше с ръце бедрата ѝ, за да премести краката ѝ от двете страни на тялото си, а пръстите му се задържаха върху каишката, която придържаше ножа към бедрото ѝ.
– Моят воин. – Още една целувка на пъпа ѝ, преди отново да се издигне над нея, а възбудата му да се докосне до набъбналата от удоволствие влага.
Тя се хвана за горната част на ръцете му, мускулите и сухожилията се огъваха под допира ѝ, когато той притисна едната си ръка към бедрото ѝ, а другата опря на крилото ѝ – допълнително удоволствие – и вкара члена си в нея. Стенейки от еротичната буря от усещания и нуждата от него да е още по-близо, тя го придърпа към устата си. Той дойде, ръката му се плъзна нагоре по тялото ѝ, за да оформи гърдите ѝ, докато влизаше и излизаше от нея в дълбок, ленив ритъм, който казваше, че няма къде другаде да бъде, че вниманието му е насочено единствено и само към нея.
Тялото ѝ заживя нов живот под неумолимия фокус на архангела, за да го притисне в чувствени импулси. Прекъсвайки целувката, за да може да го наблюдава как намира собственото си удоволствие, тя погали с пръсти линията на гърлото му, раменете му и издигащата се арка на лявото му крило. Той потръпна и се вкопчи в нея, когато пръстите ѝ се сключиха върху тази арка.
– Елена.
Удоволствието на Рафаел, целувката му я изпратиха за втори път… и едва когато и двамата се раздвижиха отново, Рафаел посегна и разкопча каишката на ножницата ѝ, като постави нея и ножа на нощното шкафче.
– Колкото и да е красива тази ножница – каза той, докосвайки кожата – много повече ми харесва тази, в която е моето острие.
Елена удари с юмрук по рамото му, смехът бълбукаше във вените ѝ, а тялото ѝ бе обезкостено.
– Щастлива съм да знам, че съм победила кожа, която е фино обработена.
– Винаги. – Устните му се изкривиха в усмивка, която накара тялото ѝ да се стегне върху „острието“, което все още беше в тялото ѝ, и той наведе глава към устните ѝ.
И определено острие и ножница още веднъж доказаха, че си подхождат идеално.
* * *
Оставяйки Елена щастливо изтощена и заспала в леглото им, Рафаел отлетя не към Кулата, а към къщата, която принадлежеше на Джефри Деверо и семейството му. С един умело премерен изблик на ангелски огън той можеше да елиминира смъртния мъж от лицето на планетата, а съпругата и децата му да останат невредими.
Или просто да полети надолу и да провре ръка в гръдния кош на Джефри, за да изтръгне изсъхналото му, безполезно сърце. Това щеше да е много по-удовлетворяващо, отколкото да пролива кръвта на другия мъж от разстояние.
Само че и двете действия щяха да сломят вярата на Елена в него, без да запечатат прореза, който Джефри бе разкъсал в психиката ѝ. Тя щеше да продължи да се разкъсва в неочаквани моменти, както тази сутрин. Отне му всяка частица от значителния му контрол, за да не реагира гневно, когато осъзна значението на въпроса на Елена – и че това беше същото, което тя го беше питала по по-изтънчени начини през последните месеци.
Гневът щеше да я нарани и обърка, защото неговата съпруга не разпознаваше страха, който я караше да задава такива въпроси – страх, който можеше да се заключи в седем прости думи, образуващи едно порочно изречение: Ще те накара ли този недостатък да ме отхвърлиш?
Това, което Джефри беше направил, беше белязало Елена на ниво отвъд съзнанието. Знаеше, че държи сърцето на Рафаел, знаеше, и все пак една предпазлива, наранена част от нея се притесняваше, че един ден той ще промени мнението си, ще я намери за недостойна да я обича.
„Рафаел.“ – Това беше полузамаяно от съня мърморене. – „Защо ръмжиш в главата ми?“
Стиснал зъби, той взе съзнателното решение да се отклони от къщата на Деверо и да се насочи към Кулата, без да е сигурен, че ще успее да удържи на решението си да не убие Джефри, ако види бащата на Елена.
„Извинявам се, хбети. Не знаех, че можеш да го усетиш.“
„Всичко е наред.“
„Сън“ – каза той – и защото не можеше да понесе мисълта, че я боли: – „Докато сънуваш, знай, че си обичана.“
„Разбира се, че съм. Аз съм твоя.“
Сънливото мърморене беше достатъчно, за да успокои гнева му, казвайки му, че въпреки страховете, които я преследваха, Елена разбираше истината за това коя е за него толкова дълбоко в себе си, че я помнеше дори натежала от сън.
„Повече няма да ръмжа в главата ти“ – обеща той, но тя вече си беше отишла, потънала в сън.
„Сир“ – каза друг глас миг по-късно.
„Да, Аодхан?“
„Огъстъс ще стигне до мястото на срещата след един час.“
„Благодаря ти.“ – Той вече се беше срещнал с Назарах и Андреас, двама от ангелските си командири – всеки от тях отговаряше за управлението на определен участък от територията си. Аугуст щеше да бъде третият. Стъпка по стъпка, тихо, той се уверяваше, че всеки един от командирите му знае да подготви регионите си за дълго отсъствие в близко бъдеще. Те щяха да му бъдат нужни в Ню Йорк, когато войната се разрази – война, която беше неизбежна още от мига, в който Леуан създаде първото новородено.
Ако на нейните извращения на живота бъде позволено да се развихрят, те ще заразят света, превръщайки го в огнище, преди да се превърне в паметник на смъртта в плът.
* * *
Седем часа по-късно, след пет часа дълбок сън, последван от един час преподаване в Академията и малко полети с висока видимост около офис сгради, Елена кацна в Кулата, за да открие, че Рафаел още не се е върнал от среща с един от командирите си. Аодхан обаче беше в офиса, откъдето Дмитрий ръководеше операциите в Кулата, преди да напусне града със съпругата си.
Като я видя, ангелът протегна четка за рисуване, чиято дръжка беше увита в лист хартия.
Тя я прие с недоумение.
– Благодаря ти, но защо?
– Господарят ме помоли да се уверя, че си я получила.
Откъсвайки хартията, Елена откри седем прости думи, изписани върху тънката дървена дръжка: „Всяка съпруга има свои уникални оръжия.“
Боже, помисли си тя, цялото ѝ лице се усмихна, нейният Архангел има сериозни движения.
Щастлива, чистосърдечно щастлива, тя прибра внимателно тънката четка в страничния джоб с цип на тясното си карго, където нямаше опасност да изпадне. Виждайки странния поглед на Аодхан, тя осъзна, че не е водила истински разговор с него от преместването му в Кулата, с този ангел, който беше красив по най-нечовешки начин. Фрагменти от светлина, това беше Аодхан.
Очите му се пръскаха навън от обсидиановата зеница в кристални синьо-зелени отломки, кожата му беше алабастрова, обсипана със злато, косата му беше толкова бледа, че нямаше цвят… и все пак толкова ярка, сякаш всеки кичур беше покрит със смачкани диаманти. Илюзията на светлината се повтаряше от крилата му, докато на слънчева светлина той заслепяваше окото отвъд човешките възможности, а красотата му беше болезнено острие. Макар че Илиум имаше сини криле, а Венъм – очи на гад, именно Аодхан беше най-„другият“ от седмината на Рафаел.
Той беше и най-отдалеченият, а невидимите му белези го караха да не желае никакъв физически контакт. Елена не можеше да си представи живот, лишен от допир, но Аодхан бе живял цял век, откъснат от това просто, необходимо чувство за връзка. Трябваше да се случи нещо изключително жестоко, за да го бележе по такъв жесток начин, но това беше историята на Аодхан, която той не беше избрал да ѝ разкаже.
– Харесва ли ти Ню Йорк? – Попита тя.
Той излезе с нея на балкона и се приближи до самия му край, за да погледне града долу.
– Все още не съм сигурен. – Крилете му блестяха на слънчевата светлина и той сякаш наблюдаваше потоците от жълти таксита долу. – Никога досега не съм се сблъсквал с място като това. Владенията на Сир не бяха така, когато за последен път бях разположен тук.
Елена не беше разбрала, че някога преди това Аодхан е бил настанен в Кулата, но, разбира се, това беше логично, като се има предвид, че той беше на близо петстотин години.
– Със сигурност е единствен по рода си. – Тя обичаше енергичния хаос на града, но знаеше, че не е за всеки; макар че откакто Аодхан бе поискал преместването след векове в крепостта „Убежището на Рафаел“, нещо в Ню Йорк бе намерило отклик у него.
– Повечето хора все още не знаят, че си тук. – Беше я изненадало, когато пристигането на Аодхан не беше предизвикало очаквания от нея шум. После бе открила, че той никога не лети на височина, на която може да бъде забелязан от очите на смъртните. Онези, които зърваха искрящата от него светлина в редките случаи, когато той падаше под слоя облаци, приемаха, че това е измама на светлината или зашеметяваща искра от металното тяло на преминаващ самолет.
– Илиум обича да танцува със света. Аз предпочитам да го наблюдавам.
– Не искаш ли да разгледаш града, да полетиш над улиците? – Тя разбираше защо той не иска да се приземи там, където случайно може да бъде докоснат, но това не означаваше, че не може да види Ню Йорк отблизо и лично.
Аодхан я погледна изпитателно, тези очи от счупено стъкло пречупиха лицето ѝ на милион фрагменти.
– Права си, консорте. Трябва да ме виждат в града, особено по това време – има хора, които са забравили силата ми, защото не съм избрал да я показвам.
Елена не се съмняваше, че Аодхан е също толкова смъртоносен, колкото и останалите Седем.
– Не мислех за политическата страна на въпроса. Повече се притеснявам за теб. – От това, което тя знаеше, от безсмъртните в Ню Йорк той беше близък само с Илиум… но и там поддържаше болезнена дистанция.
– „Дори когато бяхме млади, Аодхан беше сериозен там, където аз бях пълен с пакости, но в душата му имаше смях и достатъчно лукавство, за да бъде мой истински приятел във всичко. Той ми липсва.“
Назад към част 10 Напред към част 12
