Глава 11
– Никой – каза тя сега, а пронизващата тъга от думите на Илиум отекваше в съзнанието ѝ – не може да премине през живота сам. – Дори жена, която като момиче е видяла обувката с висок ток на майка си върху плочките в коридора и се е заклела никога повече да не дава на никого толкова голяма власт над сърцето и. Само Сара бе успяла да пробие, и то след години на доверие.
След това се появи един архангел, опасен и завладяващ като дивите ветрове над затъмнено от буря море.
– Избягвайки връзките, избягваш не само болката – тя се опита да го накара да види истината, за която ѝ бяха нужни почти две десетилетия, за да я разбере, този ангел, толкова натрапчив в самотата си – пропускаш и болезнената радост, която идва от това да хвърлиш сърцето си широко отворено и да отидеш по дяволите.
Пауза, а после думи, които бяха камъни, хвърлени в спокойното огледало на непокътнато езеро.
– Не се ли страхуваш?
– Ужасявам се – призна тя, мислейки си за силния удар на уязвимостта, който я бе ударил точно тази сутрин. – Но знаеш ли какво? Майната му на страха. Няма да му позволя да ми открадне живота – и ти също не бива да го правиш. – Не, тя не разбираше ада, който бе оформил Аодхан, но беше преминала през собствения си ад, познаваше от първа ръка клетката, която подобен ужас можеше да създаде. – Лети бързо и силно, Аодхан. Никога не знаеш какво ще видиш. И какво е най-лошото, което може да се случи?
Отговорът на Аодхан беше тих и кървав.
– Бих могъл да се разбия на земята, крилата ми да бъдат счупени, а тялото ми да се превърне в плътна каша.
– Но си представи какво ще преживееш междувременно… и се запитай дали безопасната самота е всичко, което някога си искал да познаеш.
Като остави тържествуващия ангел да се замисли, когато той не отговори, тя сви рамене и се върна обратно в Кулата, към първия от строго охраняваните етажи, където се намираха ранените ангели. Повечето от тях оставаха в лечебната кома, която Кеир им беше предизвикал, а телата им бяха разбити на парчета, но лицата на тези, които бяха в съзнание, се озариха в мига, в който тя се появи пред тях.
Наричайки я „Консорт“, те я питаха за новини относно случващото се в града и с ескадроните им и се извиняваха, че не могат да станат от леглата си. За пръв път тя имаше истински личен контакт с много от бойците, които защитаваха Кулата, и я смири фактът, че те възприеха посещението ѝ като чест, защото тя беше „консорт на техния сир“.
Благодарна за тихия шепот на Кеир, който така кратко обясни отговора, който ѝ беше трудно да разбере, Елена се успокои. Докато говореше с ранените през следващите часове, тя започна да разбира още един аспект от отговорностите си, когато ставаше дума за позицията ѝ до Рафаел. Без съмнение тя беше най-слабият ангел в стаята по отношение на силата, но не това виждаха мъжете и жените около нея, не от това се нуждаеха от нея.
– Поеми си дълбоко дъх – промърмори Кеир, когато излезе в коридора, след като видя бруталните наранявания, нанесени на тъмноокия ангел, който гордо ѝ показа меча, подарен му от самия Гален – знак за уважението на оръжейния майстор към уменията му. Лявото крило на ангела не беше нищо друго освен сухожилие, прилепнало към костта, лицето му беше разкъсано от едната страна, а ръката му беше отрязана в рамото.
С ръце на коленете тя вдиша глътки въздух и когато отново успя да проговори, каза:
– Ще оздравее ли?
– Да, макар че това ще означава месеци на болка за него. – Нежна ръка върху косата ѝ, докосване на лечител. – През изминалите часове разбра ли защо ви отвръщат така?
С буца емоции в гърлото Елена се изправи в цял ръст, надвивайки Кеир с няколко сантиметра.
– Аз съм техният канал към Рафаел. – До този момент тя не беше разбрала, че генералите от бойните части изпитват същото страхопочитание към Рафаел като много смъртни. Дори сред ангелското съсловие архангелът беше същество, от което трябва да се страхуват и да го уважават.
Дмитрий, Аодхан, Гален, Илиум, всички от Седемте, те бяха само едно стъпало под Кръга, що се отнася до войниците. Бойците се обръщаха към всеки от тях без колебание, когато ставаше дума за въпроси, свързани със защитата на Кулата, но никога не биха си помислили да ги притесняват за нещо друго.
– Предназначена съм да бъда тази, която гледа под формалната, структурирана повърхност и към хората под нея. – Тази, която държи пръста си върху живия сърдечен ритъм на Кулата и се грижи хората да са щастливи.
– Чувстваш се глупаво, че ти е отнело време досега да схванеш това.
– Нима някой не можеше да ми подскаже? – Не че щеше да знае какво да прави – не знаеше и сега – но поне щеше да опита. – Минаха месеци!
Намръщената физиономия на Кеир беше мълчалив упрек.
– Никой не е очаквал от теб да поемеш тези отговорности още години, ако не и десетилетия. Ти си млад консорт; разбираемо е, че имаш много да учиш… но травмата от последните дни промени този график. – Сенки натежаха по фините кости на лицето му, а тонът му съдържаше призрачна тъга.
– Не знам как да го направя. – Това беше изповед, изтръгната от душата ѝ. – Неотдавна казах на Аодхан да поема рискове, но Боже, Кеир, мисля, че съм на предела на силите си. Не съм сигурна, че сърцето ми е достатъчно голямо, за да обхване хиляди. – Някои от които неизбежно щяха да загинат в битката. Болката от загубата нямаше да е далечна, преодолима, ако знаеше имената им, мечтите им, надеждите им. Всяка смърт щеше да е удар директно в изтерзаното ѝ сърце. – Вече загубих твърде много хора.
– Смелост, Елена. – Бъркайки с върховете на пръстите си по бузата ѝ, той я поведе обратно към лазарета. – Знам, че имаш неразумно много от нея.
Отне ѝ цялата смелост да посети единствения човек в лазарета, когото бе избягвала до последния възможен момент.
– Изи. – Младият русокос ангел, чиито къдрици бяха обръснати, за да разкрият счупения му череп, беше сладко влюбен в нея. Дори толкова тежко ранен, че не можеше да повярва, че е буден и осъзнат, зверското му лице грейна, когато тя седна до леглото му.
Беше невъзможно да направи нещо друго, освен да отвърне на усмивката, той беше толкова очарователен в своята преданост.
– Мислех, че си ме забравил. – Срамежливи думи, бузите му порозовяха, докато тя флиртуваше с него в опит да отвлече вниманието му от мъчителната болка от нараняванията му.
– Телата ни са способни да излекуват и най-ужасните рани – беше казал Кеир – но цената е болка. Нито едно лекарство за притъпяване на болката не действа на ангелските тела, въпреки че се опитваме да намерим такова от векове наред. Аз също мога само да омекотя болката, но не и да я премахна, и докато бебетата и тези над триста-четиристотин години могат да бъдат поставени под упойка за дълъг период от време, по-младите възрастни се събуждат постоянно и затова твърде често са в съзнание.
Петнайсет минути по-късно тя внимаваше да не причини случайно допълнителна болка на Изак, когато притисна целувка към единственото незасегнато петно на лицето му.
– Почивай, лекувай се. Скоро ще дойда отново. – Може би се страхуваше от това, което се искаше от нея, но ако Изак можеше да се усмихва през агонията си, тя, по дяволите, щеше да намери смелост да бъде това, от което той се нуждаеше.
– Когато създадеш своя охрана – каза той рязко, когато тя се обърна да си тръгне – ще помислиш ли поне за мен? – Очите му бяха огромни и умолителни. – Знам, че съм млад и нямам нищо против да имам най-малко…
– Чакай. – Тя наклони глава настрани. – Знаеш, че нямам бодигардове. – Беше нужна не една и две битки с Рафаел, за да се издълбае това правило в камъка, и Елена нямаше намерение да променя този факт.
– Не, не охрана. Охранител.
Този път Елена чу главното „О“.
– Като Седемте на Рафаел – продължи Изак с болезнена надежда в изражението си. – Ти си консорт. Консортът на Елижа има Страж.
Елена не знаеше какво би направила със Страж, но да откаже на това крехко, сломено, изпълнено с надежда момче беше изключено.
– Смятай се за първия член.
Усмивката му озари цялата стая.
* * *
Беше вече доста след падането на нощта, когато тя напусна лазарета и се изкачи няколко етажа, за да намери Рафаел в стратегическа сесия със Седемте си, като тези, които не бяха физически в града, се бяха обадили по визуалните канали. Можеше да влезе, да седне и да послуша, но имаше нужда да прочисти главата си след силното емоционално натоварване през изминалия ден.
Извади мобилния си телефон и изпрати съобщение на най-добрата си приятелка.
„Мунчето спи?“
„Хърка като шампион. Искаш ли да дойдеш на кафе?“
„Няма да прекъсвам теб и любовното ти зайче?“
„Моето любовно зайче ме е изоставило заради работилницата си. Той прави някакво суперспециално оръжие за друга жена. Добре, че те обичам, иначе щеше да се наложи да те убия.“
Усмивка, която пробиваше през тъгата и гнева в нея, тя изпрати съобщение на телефона на Рафаел, вместо да прекъсва мислите му, след което полетя към Сара. Последния път, когато беше идвала, покривът беше строителна площадка, но днес най-добрата ѝ приятелка ѝ махаше от вече равната повърхност, две парещи чаши и бебешки монитор седяха на изпочупената дървена масичка за кафе пред също толкова изпочупения диван.
– Хубаво – каза Елена, като разгледа празните в момента саксии, разположени в ъглите, а стената около покрива беше достатъчно висока, за да може Зоуи да си играе тук без риск да падне.
– Ще трябва да ми помогнеш да избера някои растения през лятото. – Сара вдигна чаша с кафе и когато Елена я пое с въздишка, потупа дивана до себе си. – Все още няма подходящи мебели, така че крилата ти ще са малко смачкани.
– Всъщност е толкова меко, че не е лошо. – Потъвайки, Елена подпря ботушите си на масичката за кафе, като внимаваше да не разклати монитора. – Как е Даръл?
– Смутен. – Сара повдигна краката си, за да седне с кръстосани крака, с ръце, обхванали чашата ѝ, а кожата ѝ беше наситено, гладко кафява на фона на бялата керамика. – Но мисля, че ще се оправи. Ти и Ранзъм сте стигнали до него навреме.
Седяха в удобно мълчание в продължение на няколко минути, погледите им бяха насочени към звездите над тях, небето притежаваше острата яснота на най-студената нощ, а дъхът им се смразяваше от въздуха. Когато заговориха, те се въртяха от тема на тема, приятелството им беше достатъчно старо, за да могат да прескочат от притеснението си за предсказаните архангелски вражди през обсъждане на разрошения настрани бретон на Сара до избухване в смях, когато и двете изрекоха „мъже“ едновременно.
Тогава Сара, която се беше свила на креслото на дивана, побутна бедрото на Елена с крак, обут в чорап.
– Престани.
Изненадана от изблика на необясним гняв, Елена се загледа.
– Какво?
– Престани да мислиш за това какво ще стане, когато ме няма. – Това беше стрела в сърцето. – Мислила ли си някога за това, че може би ще трябва да гледам как умираш?
– Ставам неморална…
Приятелката ѝ изхърка.
– Откога светът на безсмъртните е щастливо място, където можем да се държим за ръце и да пеем „Кумбая“, а? Не обсъждахме ли току-що една война, гений?
Елена примигна и осъзна, че Сара е права. Животът ѝ сега не беше по-малко опасен, отколкото по времето, когато беше ловец. Всъщност можеше да се каже, че като съпруга на Рафаел плуваше в много по-смъртоносни води.
– Е, по дяволите.
– Точно така. Така че не ми позволявай да видя отново този поглед в очите ти. – Сара доближи чашата си до тази на Елена. – Знаеш ли какво научих от моето момиченце? Да се наслаждавам на настоящето. То ще си отиде съвсем скоро и никой не знае какво ще донесе следващият час, още по-малко утрешният ден.
Елена реши, че трябва да запечата тези думи в мозъка си, и два часа по-късно каза същото на Рафаел, докато лежаха кожа до кожа в спалнята си в Анклава. Той беше дошъл при нея с мрачен поглед в очите и бойни планове в ума си, а докосването му беше толкова нежно, че сълзите намокриха бузите ѝ.
– Това беше доста прекрасно сега – прошепна тя след това.
– Да. – Дълбок мъжки ропот.
Сложила глава на гърдите му, тя попиваше топлината му, знаейки, че са късметлии, че имат тези часове заедно, възможни само благодарение на доверието му към неговите Седем. Джейсън беше съобщил, че в момента е потвърдено, че останалите членове на Кръга се намират в своите територии, което даваше на Ню Йорк известно пространство за отдих.
– Посетих ранените – каза тя, знаейки, че отдихът е временен – подобно на Рафаел, тя не вярваше в съвпадения, особено в съвпадение, което носи смърт както на ангелите, така и на вампирите. – Успях да говоря с всички, които бяха в съзнание.
– Знам. – Ръката му се сви в косата ѝ. – Постъпила си както трябва да постъпи един консорт, въпреки цената. Гордея се с теб, хбети.
Свити гърди от простото признание, тя прокара крак по подбедрицата му.
– Изглежда, че съм се сдобила и с началото на охрана.
– О? Кого си избрала?
– Изи – каза тя и му разказа как се е случило това.
Рафаел се засмя.
– Разбира се, ще трябва да хвърля момчето на обучение с най-твърдите мъже в моята служба, веднага щом се възстанови. Може да съжалява, че е станал доброволец.
– Всъщност не очаквам от него да направи за мен това, което Седемте правят за теб.
– Би ли накърнила гордостта му?
Елена въздъхна, имайки тягостното усещане, че неволно се е озовала с истински пазач.
– Как щях да откажа на някой толкова очарователен? – Тя вдигна глава, за да се намръщи на любимия си. – Щеше да е все едно да ритнеш кученце, а после да стъпчеш сърцето му.
Рафаел сгъна едната си ръка зад главата, а бицепсите му се изпънаха.
– Той не е толкова бебе, колкото си мислиш.
– Не? – Тя се наведе и прокара зъби по твърдия мускул.
В отговор пръстите му се извиха върху голата ѝ гърда, като никой от двамата не бързаше.
– Изак тренира с Гален, откакто е по-малък от Сам.
Гален с бебета?
– Невъзможно – каза тя, дори когато си спомни, че Хана посочи обратното в картината долу. – Мога да разбера Гален да яде бебета, но да ги обучава?
Открито забавление.
– Мисля, че ти липсва нашият оръжеен майстор.
– Ха-ха.
Това ѝ донесе дълга, ленива целувка, езиците им се облизваха един друг, а бедрото му се провираше притежателно между нейните.
– Когато Гален за пръв път ухажваше Джесами – каза Рафаел, като прокара палец по зърното ѝ, когато устните им се разделиха – той започна да учи малките на летателни умения. С течение на времето това се превърна в традиция – Гален винаги е този, който дава основни инструкции за летене на бебетата, а някои, като Изак, никога не спират да се обучават с него.
Идеята за Гален, с криле, подобни на тези на северния блатар, който води ескадрила от бебета – не всички от които могат да летят точно по права линия – накара Елена да поклати глава.
– Съжалявам, но трябва да видя, за да повярвам в това. Все едно току-що да ми кажеш, че небето става лилаво всяка сряда.
Чувственият смях се завъртя около нея, а настроението на Рафаел вече не беше черно.
– За възрастта си Изак е изключителен. В сравнение с по-възрастните бойци той има много да учи, част от причината, поради която Гален организира настаняване в кулата.
– За да може да учи при по-опитни мъже. – Беше подобно на това, което правеше гилдията, като свързваше нов ловец с опитен за първата година след завършването.
Рафаел кимна.
– Изак може и да е сравнително слаб в момента, но той ще израсне с теб, както и връзката между вас. – Очите му се затвориха, когато тя протегна ръка, за да погали най-чувствителната част на дясното му крило, а влажната ѝ плът се търкаше в твърдия мускул на бедрото му. – Аодхан беше още малък, а Илиум – още по-млад, когато ги приех в това, което се превърна в моята Седморка.
Тя се наведе, за да го целуне отново, когато очите му се отвориха, а ленивата отпуснатост бе изтрита от студената съсредоточеност за един-единствен удар на сърцето.
– Кеир е на път да ни види.
Елена си помисли за разлагащия се вампир, намерен в онази къща, която сега бе изгорена до основи, за ранените ангели в лазарета, за петимата, пренесени до Убежището на покрити с цветя баири, и знаеше, че новините не могат да бъдат добри.
Назад към част 11 Напред към част 13
