Глава 2
Елена стоеше в дома им, загледана в света през плъзгащите се стъклени врати на библиотеката. Този свят беше полудял. Птиците продължаваха да падат от небето, „облакът“ се създаваше от хиляди и хиляди техни малки форми. Инстинктите на Елена я подтикваха да направи нещо, да спре ужасния дъжд, но тя не можеше да направи нищо.
Реката бързо се изпразни там, където кръжаха птиците, и Елена се надяваше, че повечето хора, попаднали под ръба на огромния облак, който сега обхващаше част от Манхатън, ще имат благоразумието да се скрият под навес или в метрото, за да избегнат бомбардировката.
– Чувал ли си някога за подобно нещо? – Попита тя архангела до себе си.
– Не. Аз… – Думите му се прекъснаха по средата на мисълта и той отвори вратите. – Остани тук.
– Къде си… – Въпросът ѝ заседна в гърлото, когато осъзна, че крилата над и разбиващи се в Хъдсън изведнъж са били много по-големи от тези на умиращите птици.
Ангели падаха от небето.
Въпреки че желанието да последва Рафаел, който се гмуркаше към водата, пълна с разбити криле, барабанеше в черепа ѝ, Елена се принуди да използва мозъка си. Птиците падаха със скорост, подобна на бърза топка, снабдени с остри клюнове, които щяха да разкъсат крилата, ако се удареха под неправилен ъгъл, а тя не беше достатъчно силна, за да преживее много от тези удари във въздуха, нито достатъчно ловка в полет, за да ги избегне. Тя щеше да бъде само отговорност там.
Но тук можеше да бъде предимство.
– Монтгомъри! – Извика тя и изтича от библиотеката.
Камериерът избяга в централното ядро на къщата точно когато тя стигна до него.
– Ловецо? – Беше облечен в обичайния си безупречен черен костюм, но в очите му се четеше същото недоверие, което беше лед в кръвта на Елена.
– Трябва да създадем лазарет – каза тя. – Рафаел е по-близо до този бряг на реката и вероятно ще доведе падналите тук. – Тя огледа централното ядро – то беше огромно по всички показатели, но ангелските криле заемаха място, а те нямаше как да знаят броя на ранените, които щяха да дойдат. – Ще започнем оттук, но може да се наложи да подготвим нещо и в двора. Ще трябва да е достатъчно здраво, за да блокира птиците.
– Аз ще започна работа. – Камериерът изчезна с изненадваща бързина, която безмълвно напомни, че под достойнството си и британския акцент Монтгомъри е по-смъртоносен от всеки вампир, който някога е ловувала.
Мобилният ѝ телефон иззвъня, когато се готвеше да се отправи към скалите – ако можеше да помогне да вкарат ранените вътре, Рафаел щеше да се съсредоточи върху спасяването. Поглеждайки към екрана, докато тичаше към вратите, тя видя, че това е най-добрата ѝ приятелка.
– Сара?
– Ели, имаме ангели, които падат на улицата. – Стряскащ шок, но под него се криеше стоманената сила, благодарение на която Сара оглавяваше гилдия, съставена от някои от най-смъртоносните мъже и жени в страната. – Нашите хора оказват помощ, където могат, но имам сведения за ангели, които висят счупени от гаргойли на небостъргачи и заклещени на църковни кули.
Елена изпусна треперещ дъх при ужасяващите картини.
– Обади се в Кулата. – Тя набра номера, който щеше да даде на Сара директен достъп до Аодхан. – Ако той е извън строя – боже мой – някой друг ще бъде там, за да го покрие.
Като приключи разговора без повече думи, уверена, че Сара ще разбере, Елена се затича през моравата, осеяна с окървавени птици, чиито очи бяха филмирани от забравата на смъртта. Дребните трупове обаче бяха достатъчно отдалечени един от друг, за да е ясно, че и къщата, и теренът се намират под самия край на засегнатата зона. Страхувайки се от металния вкус на езика си, тя се надяваше смъртта да е причинена от удара, а не да е причината за падането, защото за разлика от птиците един ангел можеше да преживее безброй счупени кости.
– Имам го! – Извика тя на Рафаел, когато той влезе с един ангел в ръце.
– Той не диша, гърбът му е счупен и сърцето му е спряло. – Поставяйки лигавия мускулест ангел на върха на скалата, Рафаел се отдалечи, но съзнанието му остана свързано с нейното.
„Кажи на Монтгомъри да предприеме медицински мерки – мъжът е твърде млад, за да оцелее в противен случай.“
„Ще го направя.“ Като преметна през раменете си едната от за щастие несчупените ръце на ангела – пренебрегвайки общоприетото учение за счупените гърбове, защото това не беше смъртен – тя стисна зъби и се изправи на крака. Раздробеното тяло на жертвата беше пропито от падането, а крилата му – мъртва тежест. Добре, че като роден ловец тя винаги е била по-силна от повечето хора. Нарастващото ѝ безсмъртие само бе затвърдило тази сила.
И все пак се зарадва да види как Монтгомъри се надбягва, за да поеме тежестта на ангела от другата страна, и никой от двамата не помръдна, когато две птици се удариха в гърбовете им достатъчно силно, за да ги посинят.
– Медицински мерки – успя да измъкне тя, докато преодоляваха разстоянието до къщата възможно най-бързо; досега не знаеше, че има някакви медицински мерки – поне от обикновения вид – които могат да се прилагат към ангелите.
Още от персонала на къщата, както и няколко незасегнати ангели от други части на анклава, профучаха или прелетяха покрай тях, докато вкарваха ранения ангел през вратите, които водеха директно в централното ядро. Пространството, което допреди няколко минути беше с блестящи дървени подове и елегантна статуетка, поставена на стената, сега беше временна болница.
Младият вампир, когото Монтгомъри беше взел за свой чирак, разхвърляше големи футони, които сигурно бяха извадени от склада, а стройният ангел – Сивия, който обикновено отговаряше за кухнята, беше щракнал голяма черна кожена чанта, която приличаше на старомодна медицинска аптечка.
Щом положиха ангела на един футон, Сивия заби голяма игла директно в сърцето му и натисна буталото. Елена имаше хиляди въпроси, но сега не беше моментът да ги задава, Монтгомъри беше до нея, докато тичаха обратно навън. Когато видя сребристосини крила, издигащи се във въздуха, след като бяха изпуснали жертва, тя изпита силно чувство на облекчение… смесено с ужас, когато осъзна колко точно крилати тела плуват в мътните води на Хъдсън.
Друга птица я удари, докато тичаха, и клюнът ѝ проряза лицето ѝ, но тя се отърси и продължи. При второто им влизане вътре тя чу кашлица и видя първия ангел, когото бяха спасили, да се гърчи настрани. Лявото му крило и краката му бяха изпочупени, но поне беше жив.
Оставяйки сегашния си подопечен в ръцете на Сивия, тя изтича обратно навън с Монтгомъри на своя страна. Струваше ѝ се, че това е цяла вечност, но по-късно щеше да разбере, че истинският ад на това, което стана известно като Падането, е продължил пет кратки минути. Тогава птиците спряха да падат от небето… и ангелите също.
* * *
Четири часа по-късно най-накрая имаха реални цифри. Осемстотин осемдесет и седем ангела бяха паднали над града в този ужасяващ период, който никой никога нямаше да забрави. Осемстотин и двама от падналите бяха част от двехилядната отбранителна сила, разположена в Кулата, а останалите осемдесет и пет се състоеха от ангели, които не бяха воини, посетители на града и двама куриери, които имаха лошия късмет да дойдат точно в момента, в който нещата се объркаха ужасно.
– Всички ранени – каза Аодхан на Рафаел, докато тримата стояха на балкона без перила пред офиса на Рафаел в Кулата, а небето над него беше обагрено в огнената палитра на агонизиращо зашеметяващ залез – са прибрани.
Рафаел, чиито крила и дрехи бяха изпъстрени с кръв, погледна ангела, който беше направен от начупени парчета светлина. Всеки кичур от косата на Аодхан изглеждаше покрит със смачкани диаманти, крилете му бяха толкова блестящи, че нараняват смъртните очи под слънчева светлина, ирисите му бяха разбити навън от зеницата на парченца кристално синьо и зелено.
– Сигурен ли си?
– Да. Проверих падналия в главния списък, който водим, на всички ангели, разположени в Кулата или пребиваващи по друг начин в района. – Аодхан прибра крилата си и светлината заискри от фасетираните нишки на перата му. – Илиум е отчел всички посетители – и не сме получавали съобщения от мрежата от информатори на гилдията за неоткрити ангели.
– Колко сме загубили? – Елена не искаше да зададе въпроса; ръцете ѝ се свиха в отхвърляне. Ангелите може и да бяха безсмъртни в очите на хората, но можеха да бъдат убити… колкото по-млади бяха, толкова по-лесно умираха. Разрушено сърце, счупен гръбначен стълб със значителни вътрешни наранявания, обезглавяване: нищо от това не би убило Рафаел, но ако нанесете същата физическа обида на новоизлюпен ангел, резултатът ще бъде смъртоносен.
Лицето на Рафаел беше лишено от всякакви емоции, докато чакаше отговора на Аодхан.
– Пет – отговори ангелът. – Смъртта е причинена от вторичната травма, а не от инцидента, който я е предизвикал.
– Кажи ми – нареди Рафаел.
Гласът на Аодхан беше тих, а думите му – жестоки.
– Набиване на кол, при което сърцето и гръбначният стълб са унищожени почти едновременно…
– Кой?
– Ставре. Бил е на първото си поставяне. Едва сто и петдесет.
Стиснала челюст срещу несправедливостта, Елена се накара да слуша, докато Аодхан довършваше рецитацията, тонът му беше без емоции, но тя знаеше, че думите, които изрича, трябва да режат като бръсначи.
Първо назова имената на загиналите, после каза:
– Двама загинаха в резултат на обезглавяване, съчетано с тежки сърдечни увреждания, когато паднаха в движението пред превозни средства, които не успяха да спрат навреме; друга беше обезглавена, след като се удари в острия ъгъл на една сграда, а тялото ѝ се разпадна на множество парчета при удара с улицата; а последния загубихме, когато падна в изпускателната система на покрива. – Пауза. – Хората направиха всичко по силите си, но скоростта на падането му в остриетата означаваше, че няма надежда за оцеляване. Тялото му беше нарязано на парчета.
Петима от близо три хиляди ангели в града и около него във всеки един момент. Това не звучеше толкова зле… докато не осъзнаеш, че ангелите не се възпроизвеждат като хората. В рамките на едно десетилетие можеше да се роди само едно-единствено заветно дете. Може да мине и столетие без нито едно ново раждане. Загубата на петима ангели в разцвета на силите им е неописуема трагедия.
– Те трябва да имат придружител у дома. – В този момент Рафаел беше съвсем като архангела на Ню Йорк, лидер, който е ледено разярен от загубата на хората си. – Свържи се с Нимра – каза той, назовавайки името на ангел, за когото Елена знаеше, че е сила в територията. – Тя ще разбере какво трябва да се направи.
И нейното присъствие, осъзна Елена, щеше да бъде знак на уважение и почит от страна на архангела към неговите паднали войници.
– Господарю. – Аодхан наклони глава, а дъждовните облаци, които бяха започнали да се промъкват през залеза, не притъпяваха блясъка на косата му.
– Ранените? – Попита Рафаел.
– Преместваме всички на специални етажи в кулата. Преместването ще приключи до полунощ.
Рафаел, чиито криле светеха в безмълвно свидетелство за гнева му, продължи да се взира в града, който бе станал ужасяващо тих. Не свиреха клаксони, не пищяха спирачки, никой не се биеше – събитията от този ден бяха толкова кошмарни, че заличаваха дребните житейски проблеми.
– Състояние? – Попита той след няколко минути.
– Триста и четиринайсет се нуждаят от спешна медицинска намеса в резултат на животозастрашаващи наранявания – отвърна Аодхан – и ще бъде в неизправност в продължение на месеци. Останалите са със счупени кости и на повечето от тях ще им трябват поне четири седмици, за да се възстановят.
Въпреки обясненията, Елена не разбираше напълно лекарството, използвано днес, освен че най-близкият човешки аналог беше епинефринът, макар че двете не бяха идентични. Според Монтгомъри лекарството било последен вариант, защото макар да можело да даде тласък на процеса на самовъзстановяване при тежко ранен ангел – когато иначе тялото му можело просто да се изключи – то имало един много лош страничен ефект: удължавало нормалното време за възстановяване с месеци.
След като видя как това вещество съживява ангел, който е почти обезглавен, главата му е прикрепена към тялото само чрез блестящата влага на гръбначния стълб, а долната част на тялото му е откъсната и остава кървав пън, Елена нямаше никакви аргументи за лекарството.
– Лечителите от Кулата успяха да разговарят с няколко от ранените, които дойдоха в съзнание – добави Аодхан, а светът се превърна в здрач, тъй като облаците успяха да скрият последните слънчеви лъчи. – Всички те съобщават за внезапно чувство на замайване, последвано от загуба на съзнание, преди да успеят да се приземят.
Поглеждайки към Аодхан, когато Рафаел не отговори, Елена заговори с очите си. За разлика от Илиум, връзката ѝ с този член на Седемте на Рафаел все още беше нова, но той беше един от най-емпатичните ангели, които някога беше срещала. Сега той леко кимна и изчезна във вътрешността на кулата.
– Подкопаваш ли още един от моите хора, Елена? – Рафаел се втренчи в тишината.
Тя дойде да застане до него, а крилата им се докоснаха. Миг по-късно дъждовните облаци освободиха запасите си от вода в неочакван потоп. Елена си помисли, че това ще измие кръвта по улиците и сградите, но травмата от този ден никога нямаше да бъде заличена.
– Мисля, че нищо на тази земя не е способно да подкопае твоите мъже. – Седемте бяха толкова лоялни към Рафаел, колкото ловците към гилдията. – Но – каза тя, избърсвайки дъжда от очите си, докато крилото на Рафаел се издигаше над нея в защитна извивка – аз имам определени права като твоя съпруга, включително правото да застана с теб срещу това нещо, каквото и да е то.
Ръката му се плъзна около кръста ѝ и Рафаел я притисна към тялото си, а среднощните кичури на косата му потъмняха още повече от дъжда.
– Съжалявам, Рафаел – прошепна тя, като разтвори пръстите на едната си ръка върху сърцето му, имайки нужда да усети живота му като защита срещу ужаса на случилото се. – Знам, че един архангел не може да бъде видян да скърби, но знам, че ти скърбиш за хората, които си загубил. – Собственото ѝ гърло беше стегнато, очите ѝ горяха.
– Те бяха под моя закрила – каза той и това беше всичко, което трябваше да се каже.
Елена не се опита да го утеши с думи. Тя просто стоеше с него, докато дъждът се изливаше и над двамата, студен и суров като смъртта, дошла толкова мрачно в техния град. В далечината избухнаха мълнии, а бушуващите облаци превърнаха ранната вечер в полунощ. Сякаш в защита, топла златиста светлина започна да залива прозорците на всеки небостъргач, който се виждаше, но в тази дива черна буря нямаше нищо зловещо или „друго“. Тя беше просто красива проява на силата на природата.
– Летял ли си някога в нещо подобно? – Попита тя, защитена от свирепия вятър от закрилата на мускулестото му тяло, от крилете му.
– Да. – Рафаел погледна над проливния дъжд, светлините в прозорците се пречупваха от силния дъжд, който нахлуваше отляво. – Беше над един остров в това, което сега се нарича Тихи океан, небето бушуваше от гръмотевици, а светкавиците танцуваха буен танц. С приятелите ми се забавлявахме да избягваме ударите.
Искаше ѝ се да се усмихне на картината, но раните от деня бяха твърде сурови, за да ѝ позволят това.
– Безсмъртна игра на пиле?
– Може би. – Примигвайки от дъжда, той се отдръпна. – Хайде, трябва да се погрижим за ранените.
Спряха в апартамента си в кулата само за да се подсушат и преоблекат, преди да се отправят към лазарета. Нямаше никакво значение, че тя вече беше видяла пораженията – сега те бяха толкова лоши, колкото и първия път. Ангелът с крила с шарка като на врабче беше загубил повечето си вътрешни органи, а гърдите му представляваха зееща кухина, но на четиристотин години беше оцелял след пораженията и сега спеше в изкуствена кома, която щеше да му помогне да се излекува.
До него се намираше жертвата, която почти бе издъхнала, а жизнените му показатели трептяха. Коленичил до младия мъж, Рафаел постави ръка върху ужасяващото нараняване. Само Елена беше достатъчно близо, за да види слабото синьо сияние, което беше признак за нарастващата, но зараждаща се лечебна способност на Рафаел. Той не можеше да поправи всички щети, но можеше да даде на ранения по-голям шанс за борба.
Две легла по-надолу лежеше ангел, който беше загубил и двата си крака в горната част на бедрото и беше счупил повечето от останалите кости в тялото си, включително и тези в жестоко разбитото си лице. Но дали за късмет, или заради съдбата, мозъкът му все още беше в напуканата яйчена черупка на черепа, сърцето в гърдите, гръбнакът му беше повреден, но не фатално – защото иначе Изак нямаше да оцелее, тъй като беше твърде млад, за да излекува такава травма.
– Съжалявам! Съжалявам! Току-що излязох от Убежището. Аз… – Преглъщане. – Не трябваше да ти казвам това! Моля те, не казвай на Рафаел.
Гневът и притеснението се съчетават във възел в гърлото ѝ при спомена за първата им среща. Той висеше с главата надолу от покрива над малкия балкон на стария ѝ апартамент, целият в жълти къдрици и огромни очи, докато се опитваше да се промъкне към истински жив ловец. Да видиш някой толкова млад и невинен да лежи сломен и безмълвен, а тялото му да е маса от натъртена и разкъсана плът…
Елена искаше да упражни насилие, да накара някого да си плати за този ужас, но засега нямаха отговори за произхода на кошмара, врагът им беше невидим.
Назад към част 2 Напред към част 4
