Глава 3
Беше минало доста след полунощ, когато Рафаел и неговата съпруга намериха леглата си. Той не се нуждаеше от почивка, както Елена, но тя спеше по-добре, ако той беше в леглото с нея. Когато се събудеше и откриваше, че е сама – а тя почти винаги се събуждаше посред нощ, ако той не беше там – тя го търсеше.
Първия път, когато това се случи, той си помисли, че е била изтръгната от покоя си от кошмарното ехо на ужаса, който беше сложил край на детството ѝ, но тя каза, че просто ѝ липсва. Толкова прости думи. А толкова силни думи. Затова сега той спеше с нея, поне в някои критични часове на нощта.
Тази нощ обаче нито един от двамата не беше готов да се отдаде на съня.
– Леуан – каза тя най-накрая с глава на рамото му. – Мислиш ли за същото?
– И на мен ми хрумна тази възможност. – Архангелът на Китай бързо се превръщаше в Архангел на смъртта, способностите ѝ бяха докоснати от гниенето на един окончателен край, който беше без милост и достойнство, при все че се наричаше дарител на вечен живот.
Версията на Леуан за живота беше ужасяваща мършава черупка, хранена с човешка плът.
– Но? – Елена се надигна на лакът, за да може да го погледне, а почти белите кичури на косата ѝ се галеха по кожата му като хиляди мимолетни ласки.
Той разтвори пръсти върху топлината на долната част на гърба ѝ, погали я по деликатната дъга на гръбнака. Неговият твърд ловец все още беше толкова уязвим по безброй начини, можеше и да е сред падналите днес, защото именно най-младите бяха понесли основната част от щетите, а Елена беше най-младият ангел в града.
– Джейсън – каза той, смазвайки мисълта, преди да успее да се наложи – свърза се с мен с доклад преди час. – В момента шпионинът му се намираше на другия край на света, но се беше задействал за секунди след смъртоносните събития в Ню Йорк. – Както винаги, той има начини за събиране на информация, недостъпни за останалите.
Финият сребърен кант около ирисите на Елена светеше в тъмнината на спалнята им, мълчалив индикатор за нарастващото ѝ безсмъртие, макар че това безсмъртие все още не беше установено по никакъв начин.
– Какво каза той?
– Че знае със сигурност, че Леуан е била на собствената си територия през целия период на Падението. – Отчитайки увереността в тона на своя шпионин, той добави: – Имам силни подозрения, че Джейсън може да е постигнал невъзможното и да е проследил Леуан до най-съкровеното ѝ леговище.
Елена си пое дъх и той видя, че тя разбира опасността. Ако Джейсън бъде разкрит, няма да се измъкне жив; Леуан знаеше твърде добре колко лоялни са Седемте към Рафаел. Но, мислеше си Рафаел, неговият шпионин нямаше да поема излишни рискове, не и сега, когато Джейсън знаеше, че загубата му ще бъде фатална рана върху сърцето на принцесата, която очакваше завръщането му.
– Ако не е била Леуан – в очите ѝ се появи тъмно осъзнаване – тогава…
– Да. Каскадата очевидно се движи напред със скоростта на… – Той спря при мисловното докосване на Аодхан.
„Проблем?“ – Попита ангела, който заедно с Илиум в момента отговаряше за операциите в кулата.
„Архангел Калиане ме уведоми, че желае да говори с вас, господарю.“
„Ще се свържа с нея от къщата.“ – Връщайки вниманието си към Елена, той докосна извивката на крилото ѝ, където среднощните пера преминаваха в индиго. – Може би сме на път да получим някои отговори – каза той, разказвайки ѝ за обаждането на Калиане. Като единствената Древна, която беше будна и на този свят, майка му знаеше много неща, които иначе бяха изгубени в страниците на историята.
– Ще стоя настрана от погледа – каза Елена, когато стигнаха до екрана в кабинета му, а кожата ѝ сияеше на фона на робата от керемидена коприна, която той ѝ беше подарил на годишнината от смъртния ѝ рожден ден.
Раздразнението се разгоря в кръвта му.
– Елена, ти си моя съпруга.
– Знаеш как се държи – бе непоколебимият ѝ отговор там, където други щяха да потреперят от остротата на тона му. – Ще бъде далеч по-сговорчива, ако не се чувства обидена от присъствието ми. – Облегнала се на стената до едно рамкирано произведение на изкуството, тя го целуна.
„Ще обсъдим това по-късно“ – каза той и се обади. Майка му продължаваше да се отвращава от технологиите в по-голямата си част, но беше започнала да приема полезността на някои аспекти на съвременния свят. Не беше очаквал друго; Калиане може и да предпочита онова, което определяше като по-„цивилизовани“ нрави отпреди векове, но тя беше Древна, а никой не е живял толкова дълго, забивайки се в прашното минало.
Двойни сини пламъци на екрана, косата на майка му – черна река, лицето ѝ – шаблонът, използван за отливане на неговото.
– Майко – каза той, а сърцето му още не беше свикнало с факта, че тя отново диша, че ако пожелае, може да полети към нея, да усети докосването на ръцете, които го бяха люлеели в детството… и го бяха оставили разбит на кърваво поле далеч от цивилизацията.
– Рафаел, чух за събитията във вашия град. – Пръстите ѝ се вдигнаха към екрана в познатия жест на любов. – Вашият народ?
На никой друг архангел той не би доверил истината, но при всичко, което бе направила, майка му нито веднъж не бе подкрепила някой друг срещу сина си.
– Ние скърбим – каза той тихо и видя болката в очите ѝ.
Именно от Калиане бе научил как трябва да управлява един архангел. Дори когато лудостта ѝ изкривяваше истината за това коя е тя, той никога не бе забравил, че тя е и архангел, чийто народ гледа към нея с любов в очите. Той не беше Калиане – вдъхваше страх толкова често, колкото и не, но подобно на онези, които бяха нейни, неговите мъже и жени знаеха, че той ще се бори с неумолима ярост, за да ги защити.
– Тази нощ петима започнаха пътуването си към дома. – Рафаел бе повел конвоя над тъмния лиман на водата, докато Манхатън не се превърна в силует далеч в далечината, Елена от едната страна и Нимра от другата. Всеки друг ангел в града, който можеше да лети, но не и ескадрилата, необходима за опазването му, беше част от тихата кавалкада и всеки държеше фенер, който предпазваше свещта в него, осветяваща пътя към дома.
След това се бяха надвесили на място, докато Нимра и ескадрилата, която той бе поставил под нейно командване, се отдалечаваха в беззвездната нощ, а падналите бяха пренесени в покрити с цветя баири, които щяха да стигнат до Убежището след двадесет и четири часа. Щеше да е по-бързо да изпрати телата вкъщи с реактивен самолет, но те бяха създания на вятъра и небето и затова падналите щяха да се завърнат у дома по небесния път.
– Скърбим заедно с вас – каза Калиане и една-единствена сълза се търкулна по лицето ѝ. – Ще изпратя ескадрила в Убежището, за да изпълнява ролята на почетна стража за тези, които ще бъдат пренесени у дома.
– Благодаря ти, майко, но в това време на размирици смятам, че трябва да държиш хората си близо. – Калиане си оставаше най-опасният враг на Леуан, а тя разполагаше само с две крилати ескадрили, след като бе взела в своя Сон само хората от Аманат.
Изражението ѝ се промени от скръб в такова, което издаваше остра политическа интелигентност, майка му седна на стола, а роклята ѝ беше в жив тюркоаз, който обрамчваше ослепителната ѝ красота, докато той трудно можеше да повярва на истината за необикновената ѝ възраст.
– Знам, че искаш да ме попиташ дали съм виждала нещо подобно в предишната Каскада – каза тя – но трябва да ти кажа, че по мое време не е имало Падение. – Внезапна сянка пресече изражението ѝ и той разбра, че тя мисли за лудостта, която според нея я бе докоснала по време на онази Каскада. – Имаше обаче други странни събития.
Рафаел изчака, докато майка му мислеше. Знаеше, че забавянето не е игра на власт, нито арогантна поза. Калиане просто беше много, много стара, спомените ѝ бяха скрити в отдавна забравени кътчета на съзнанието ѝ.
– Веднъж – промълви тя в тишината – цял един град от ангели се обърна един срещу друг за една-единствена минута. Разменяха се удари, хвърляха се ножове – после всички сякаш се събудиха и никой не знаеше защо са постъпили така. – Намръщи се. – Имаше някои, които смятаха, че хаосът трябва да е бил причинен от използването на нова архангелска способност, но инцидентът никога не се повтори.
Изкушаваше се да повярва, че Падението е било поредното подобно отклонение, но…
– Не мога да бъда самодоволен, не и предвид промените, които настъпват в Кръга.
– Този, който раздава смъртта. – Крилете на Калиане засияха с внезапна, смъртоносна яркост. – Тази, която се нарича Древна, мислиш ли, че има пръст в това?
– Не изглежда да е дело на Леуан. – В съзнанието на Рафаел се появиха образи от друг път, когато майка му бе засияла… по време на екзекуцията, която бе сломила духа ѝ и бе разцепила семейството им. – Но – добави той, затваряйки капака на спомените за насилствената смърт на баща си – ние едва сме започнали да търсим отговори.
– Няма да позволиш това да те държи далеч от моите земи. – Това беше заповед.
В отговора му се вливаше непоколебима стомана.
– Ще взема това решение, когато му дойде времето. – Майка му имаше свойството да забравя, че той е архангел със собствена територия.
Устните на Калиане се изкривиха, а музиката в гласа ѝ му напомни за песните, които му беше пяла като момче, песни, които бяха държали в плен Убежището.
– Ти винаги си бил упорито дете. Единственият начин, по който баща ти можеше да те накара да се откажеш от гнева си като бебе, беше да те вземе на ръце и да те отведе да летиш. О, как обичаше да летиш с Надиел. – Любов и натрапчива тъга във всяка нейна дума. – Винаги се връщаше засмян, с буйна коса и червени бузи, прекрасното ми момче.
Рафаел докосна с пръсти екрана, както беше направила тя, сърцето му се разтуптя от загубите, белязали майка му. Не знаеше дали някога ще може да прости престъпленията ѝ, дори не знаеше дали наистина е здрава или това е мимолетно затишие, но знаеше, че я обича.
– Надявам се – каза той, когато пръстите ѝ докоснаха екрана на нейния край – че няма да разказваш такива истории, когато сме в компания.
Смехът ѝ беше песен, а очите ѝ преливащи.
– Обещавам, че ще бъдеш бебе само в моите очи, винаги мой син. – Смехът отново избледня в тъга и тя каза: – Съжалявам, Рафаел. Да загубиш някой от хората си е дълбока скръб.
Обръщайки се към Елена, след като разговорът приключи, той я намери да бърше сълзи, неговия твърд ловец, чиято черупка не беше толкова твърда за онези, които я познаваха.
– Хбебти. – Той я взе в прегръдките си, а коприната на робата ѝ се плъзна по кожата му.
– Тя те обича толкова много. – Шепотът на Елена беше груб, хрипкав. – Това е във всеки неин дъх, във всяка нейна дума. Не мога да си представя какво трябва да ѝ причинява това, че знае, че те е наранила по време на лудостта си.
Рафаел разбираше, че майка му не е била в съзнанието си, когато го е изпратила да падне на земята с разкъсани криле, но някаква част от него все още беше онова разбито момче, което лежеше окървавено на напоената с роса трева – докато краката ѝ танцуваха далеч над зелените остриета, изпъстрени с вискозно червено.
– Не мога да забравя.
– Знам – каза Елена, а това болезнено разбиране ги свързваше на ниво, което никой друг не би могъл да разбере. – Знам. – Майка ѝ също я беше обичала, но най-трайният спомен на Елена за Маргарита беше обувката ѝ с висок ток, която лежеше настрани върху дизайнерските черно-бели плочки.
Странно как споменът за тази обувка караше кожата ѝ да настръхва, а дробовете ѝ да се борят за въздух. Но това беше така. Някои спомени се вкопаваха по-дълбоко, задържаха се по-силно.
– Какво се случва сега?
– Този град, моята кула, не може да бъде видян слаб.
– Разбира се. – Всичко друго можеше да бъде възприето като покана за завладяване от някои други членове на Кръга. – Трябва да ги убедим, че Падането е нанесло много по-малко щети, отколкото в действителност. – Почти половината от отбранителните сили на Кулата бяха отпаднали в обозримо бъдеще: зашеметяващ дефицит.
– Да. – Рафаел посегна между тях, за да разкопчае връзката на робата ѝ и да плъзне ръце вътре. – Като част от това – каза той на отзивчивата ѝ тръпка – моята съпруга трябва да се види, че се отдава на странния си фетиш да ловува вампири.
– Ха-ха. – Разкопчавайки копчетата на ризата, която беше облякъл за разговора, тя притисна целувка към твърдия мускул на гърдите му. – Ще кажа на Сара да не ме зачерква от списъка. – Преследването на престъпни вампири едва ли изглеждаше важно след трагедията, която бе сполетяла града, но ако това щеше да помогне да се създаде илюзията за Манхатън, непокътнат от ужаса, който се бе случил за няколко кратки минути, тогава щеше да го направи.
Знаеше, че ангелоподобните като цяло остават очаровани от нея, първия ангел Произведен в живата памет и този, който продължаваше да ловува. Според това, което беше чула от Илиум, имаше толкова ангели, залепени за новинарските репортажи за нея, колкото и хора и вампири. Така че защо да не използва тази известност в полза на града?
Ръцете на Рафаел свалиха робата ѝ, за да я оставят гола, а кожата ѝ пламна под допира му.
– Трябва да си починеш – възрази тя полушеговито, а вътре в нея дращеше нуждата да вкуси живота в най-първичната му форма. – В лазарета изчерпа новата си способност до краен предел.
Устните му върху нейните, устата му изискваше всичко, което тя имаше.
– Има – каза той, като я притисна до стената – други начини да съживиш себе си.
Елена изтръпна, когато той я повдигна, а краката ѝ се сключиха около кръста му, за да я оставят интимно открита.
Тази нощ той беше твърд и взискателен, нейният архангел, яростта му от нападението над града му се беше вляла в кръвта му – но тя не беше крехка птица. Отдавайки му целувка след целувка, тя приемаше ударите на пениса му и искаше още, докато вече нямаше мисъл, а само най-красивата буря от усещания.
* * *
Рафаел мислеше само да притисне Елена, докато тя спеше на дебелия килим пред камината в кабинета, а телата и крилата им бяха преплетени, но сигурно беше по-уморен, отколкото разбираше, защото изведнъж осъзна, че не е буден. Вместо това се намираше на забравеното поле, където Калиане го беше оставила преди повече от хиляда години, когато беше момче в зората на своето съществуване.
Момче, което е мислело да убие майка си, преди тя да се превърне в още по-голямо чудовище от онова, което е организирало смъртта на два процъфтяващи града, възрастните са се удавили, а децата са били разбити по начин, който дори Кеир, най-великият им лечител, не е могъл да поправи. Никой безсмъртен не би отишъл до древните руини на тези градове дори сега. Там цареше твърде пронизителна тишина, създадена от болката на хиляди души, такава тишина, каквато Рафаел никога нямаше да забрави, болката от нея беше леден вятър.
Днес, когато стоеше, облян в тишина, натежала от ехото на спомена, той видя кръвта по тревата, пурпурната течност, която бе изтекла от него, докато лежеше разпилян на земята под кристално небе, толкова синьо, че чак болеше. И все пак той не беше по лице на тревата, както тогава, с разкъсани и тежки крила върху тялото си, с липсващи части от него. Не, той стоеше на краката си и беше мъж, архангел, а не онова уплашено, решително, с разбито сърце момче.
Сгъвайки ръцете си като в готовност за битка, той направи крачка напред… и се озова в стена от шепот. Стотици гласове, всеки от тях дрезгав и някак неизползван, думите се преплитаха и бяха неразбираеми. Те идваха от всички страни, но когато се издигна в това небе с режеща яснота, той не видя нищо друго освен изтръпналите тела на дърветата, които обграждаха полето, стражи на такава възраст, че бяха издържали цяла вечност.
И все пак гласовете шепнеха и шумяха, тласкайки го към себе си на вълни, които прииждаха и отливаха, докато най-накрая чу един силен глас да прорязва хаоса. Другите шепоти заглъхнаха, но не изчезнаха напълно, защото този единствен глас му зададе въпрос.
– Кой си ти?
Краката му отново докоснаха тревата, а росата намокри върховете на крилата му, и той усети ревяща вълна от гняв.
– Кой си ти, че да задаваш въпроси на един архангел?
Мърморенето отново се надигна, а силата на звука се повиши до гръмотевично кресчендо.
„Архангел. Архангел. Архангел!“
Назад към част 3 Напред към част 5
