Глава 4
– Архангеле. – Елена хвана рамото на Рафаел, кожата му беше странно хладна под пръстите ѝ. – Време е да ставаме.
Той винаги се събуждаше при първото ѝ докосване, но днес трябваше да го повика втори път, преди миглите му да се повдигнат, неумолимото синьо на очите му да бъде засенчено от тъмнина, която приглушаваше яркия им оттенък.
– Денят е светъл – беше първото нещо, което каза, а погледът му обходи дантелените струи светлина, които влизаха през прозорците на кабинета.
– Ти беше в толкова дълбок сън, че реших да ти дам няколко допълнителни минути. – Това беше единственият подарък, който можеше да направи; да защити един архангел беше невъзможно. – Едва се е разсъмнало. – Като го гледаше как се изправя на крака, този великолепен и смъртоносен мъж, който беше неин, тя се изправи и навлече халата си. – В края на разговора имаше гневно изражение на лицето си. Лош сън ли?
– Не толкова лош, колкото странен. – Той не проговори повече, докато и двамата не се изкъпаха и не започнаха да се обличат, а спалнята им не беше обляна от слънчевите лъчи на зората от покривния прозорец и отворените балконски врати. – Сънувах полето, на което се биех с Калиане.
Връзвайки косата си, тя се зае да проверява арбалета си, макар че не виждаше нищо от оръжието, всеки грам от същността ѝ беше съсредоточен върху Рафаел. Той рядко говореше за онзи мъчителен ден, а тя не го беше притискала, защото цялото това нещо с „времето лекува всички рани“? Беше пълна глупост.
– Майка ти ли беше в съня?
– Не. – Отиде на балкона, оголил горната част на тялото си, той разпери криле, сякаш попиваше слънчевите лъчи, а златните нишки, скрити в бялото, искряха с толкова бляскав огън, че Елена се озова в състояние да прокара пръсти по живата коприна.
– Какво виждаш, Елена?
– Сега в перата ти има някакъв огън. – Тя почти очакваше да улови в ръката си парче от пронизващо бял пламък. – Невероятно красиво е.
Рафаел погледна крилото си и сви рамене.
– Стига да работят. – Сгъвайки ги, той се обърна, за да вземе едно от метателните си остриета и го плъзна в ножницата на лявата си ръка. – Сънят не беше… това, което трябваше да бъде – каза той, докато тя правеше дребни поправки на една от каишките на ножницата. – Разбира се, вчерашният ден не беше обикновен. Не е необяснимо, че сънувам насилие.
– Може да е толкова просто. – Елена протегна дясната си предмишница, с ножниците на място, за да може той да вкара другото метателно острие. – Но съм виждала твърде много странни неща, откакто за първи път ме призова да изпълня заповедта ти, за да приемам всичко за чиста монета.
– Ти беше ужасна в изпълнението на моите заповеди. – Това беше готино напомняне. – Мислех, че си най-очарователното същество, което някога съм срещал.
– Не беше така. – Тя насочи към него блестящ нож, преди да го вмъкне в калъф за бедро, пристегнат върху тънките ѝ черни кожени панталони – дрехите ѝ бяха проектирани така, че да намаляват съпротивлението във въздуха. – Мислеше, че съм досадник, когото може да се наложи да хвърлиш от покрива на сградата, за да ме научиш на маниери. – Както и да е, той я бе накарал да затвори ръката си над острието, кръвта ѝ да капе, за да изцапа покрива, същество толкова ужасяващо, че не бе видяла нищо човешко в него. – Ако трябва да бъдем брутално честни, ти беше някакво копеле.
Изкривявайки устни, той вдигна дългото, тънко острие, което тя носеше скрито по гърба си в ножница, вградена в черната ѝ блуза с дълги ръкави, материята достатъчно здрава, за да понесе изискванията на ловджийския живот.
– Ти – каза той, приплъзвайки острието на мястото му, когато тя се обърна – си единственият човек, който някога би ми казал това в очите.
– Напомни ми да ти разкажа някой път как реших, че трябва да си татуирам Големия идиот на челото. – Заставайки отново с лице към него, тя разходи ръцете си по прекрасните му рамене. – И какво казваш за мен, че те смятах за очарователен и по-секси от греха, дори след като ме накара да се разрежа?
– Че си воин, който е знаел, че най-накрая е срещнал своя съперник.
Елена изхърка.
– Казва, че съм манекенка, която не знае кога да бъде кротка и покорна и да си спаси задника, ето какво каза.
Усмивката се задълбочи, докато бузите му не се набраздиха от нея, Рафаел изви едната си ръка около тила ѝ, като използва пръстите на другата, за да гали чувствителната горна дъга на крилото ѝ с дълги, твърди движения.
– Ако беше кротка и покорна – промърмори той, когато коленете ѝ заплашиха да се разтопят – никога нямаше да те призова да изпълниш заповедта ми.
Целувката му заплашваше да довърши това, което думите му бяха започнали. Облизвайки езика си срещу неговия, притиснала гърдите си към твърдия мускул на гърдите му, Елена не искаше нищо повече от това да остане в тази открадната минута, да забрави за външния свят, но грозната реалност, която я очакваше, не можеше да бъде пренебрегната.
– Отсъствах от Кулата повече от шест часа – каза Рафаел, когато се разделиха, а изражението му се промени по начин, който ѝ напомни, че той не е просто неин любовник, не е просто мъжът, който носи пръстена ѝ на пръста си. Не, той беше архангел, отговорен за живота на милиони хора, както смъртни, така и безсмъртни.
– Приключи с обличането. – Освобождавайки го, тя се насочи към вратата. – Ще донеса малко храна. Трябва да се заредиш с енергия след всичкото това лечение, което направи.
Когато се върна, трансформацията беше приключила, Архангелът на Ню Йорк беше мрачна сила до нея, докато ядяха, застанали на балкона. Беше избрал да облече обикновена черна риза и панталон, с девствена кройка, вместо коженото бойно снаряжение, което често избираше. Всичко това беше част от илюзията, осъзна тя, елегантно „майната ти“ на всеки, който се бе осмелил да нападне града му и да навреди на народа му.
Само няколко минути по-късно Елена го наблюдаваше как се провира през хапещия студ на вятъра, как ранната утринна слънчева светлина искри от белия огън на променените нишки в крилата му, и усети как сърцето ѝ се свива от дълбок, смразяващ страх. Никога не беше очаквала да го намери, да се влюби толкова дълбоко, диво, безумно – и понякога дълбоката ѝ радост от страстното им преплитане я ужасяваше, страхът да не го загуби, както беше загубила сестрите си, майка си, крадлив натрапник в съзнанието ѝ.
След вчерашния ден този натрапник си бе проправил път към предната част на съзнанието ѝ.
Впила нокти в дланите си, тя се върна в спалнята, за да вземе телефона си. В момента нямаше активна задача, но можеше да отдели известно време за преподаване на клас в Академията на гилдията – не толкова забележимо като лов, но съвършено нормално. Въпреки това, като част от приноса си към „Майната ти“ на Рафаел, тя спря на щанда за кафе на покрива, поставен от човек, достатъчно проницателен, за да разбере, че ангелите също обичат кафе.
Накара се да се засмее на шегата на бариста, чу тихото щракане на телефонните апарати, докато бизнесмените от сградата се възползваха от близостта ѝ, за да обновят страниците си в социалните мрежи. Вземи това и го изпуши, помисли си тя за неизвестния враг, който беше причинил такова клане и загуби. Може и да си успял да убиеш петима от нас, но не си се доближил до това да разбиеш този град.
Гневът беше камък в гърлото ѝ, когато си помисли за биещите се дори сега на път към Убежището, тя се изнесе с ефектен замах, който разпали още повече фотосесии, а кафето държеше в ръка.
Главният треньор в Академията на гилдията беше повече от щастлив да я покани на курс за напреднали по арбалет, персоналът беше свикнал да коригира графика, за да се възползва от активните ловци, които имаха малко свободно време.
Урокът беше завършен и тя тъкмо се качваше на покрива, за да се подготви за излитане към централата на гилдията, когато телефонът ѝ иззвъня.
– Ев – каза тя с усмивка – тъкмо си мислех, че трябва да поговорим. – За голям гняв и отвращение на Джефри – проклетият лицемер – най-малката полусестра на Елена също беше роден ловец.
– Е-Ели, можеш ли да дойдеш сега? – В обикновено жизнерадостния глас на Ева се чуват сълзи.
Усмивката избледня и Елена каза:
– Ти на училище ли си? – И Евелин, и по-голямата ѝ сестра Аметист бяха пансионерки в частно училище в щата до кървавите събития там през изминалата пролет. Именно след тях ловните способности на Ева излязоха наяве, което доведе до преместването ѝ в частно училище, намиращо се по-близо до Академията на гилдията. Аметист бе избрала да отиде с нея.
Ева подсмърча.
– Д-да. Скривам се.
– На път съм.
Сестра ѝ сигурно е наблюдавала Елена от скривалището си, защото тя изтича откъм внушителната сграда от червени тухли точно когато Елена се приземи на поддържаната морава отпред.
Ева беше навършила единадесет години преди седмица, но днес изглеждаше много по-млада, лицето ѝ беше зачервено, а риданията ѝ – дълбоки, тихи и сърцераздирателни.
– Мила – каза Елена, махайки на учителя, който се беше появил на стълбите.
Облеченият в костюм възрастен мъж се намръщи, но се върна през тежките дървени врати, издълбани с някакъв герб.
Събрала облеченото в училищна униформа тяло на Ева в ръцете си, Елена стисна зъби и със силата на волята си постигна вертикално излитане. Според всички известни факти за ангелското развитие тя все още не би трябвало да е способна на тази маневра, тъй като тялото ѝ не беше формирало необходимата мускулатура, но идеята да бъде приземена и безпомощна беше неприемлива – затова се беше научила да се вдига. Не беше грациозно и я болеше, но можеше да го прави.
Когато минаваха покрай училището, тя забеляза вълнението по прозорците му. Добре. Сега никой нямаше да се подиграва на Ева заради сълзите ѝ. Другите ученици щяха да се интересуват повече от историите ѝ за полета.
– Всичко е наред – каза тя, когато Ева, осъзнала, че краката ѝ вече не са на земята, се вкопчи в нея. – Държа те.
Още няколко подсмърчания, преди сестра ѝ да започне да извива врат, за да види около крилата на Елена, а косата ѝ да се развява от вятъра. Докато кацнат в къщата на анклава, лицето ѝ беше радостно, бузите ѝ бяха щастливо обгорени от вятъра.
– Ако искаш да се измъкнеш – каза Елена, облекчена да види как твърдият дух на Ева излиза на повърхността – направи го със стил.
Това ѝ донесе усмивка с блестящи очи, сивите ириси на Ева бяха печат, който Джефри беше сложил и на двете.
– Можем ли да повторим това?
– След като закусим. Хайде. – Минавайки покрай къщата, смъртно сигурна, че Монтгомъри няма да я подведе, тя заведе Ева в оранжерията си.
– Ооо. – Ева докосна с пръсти венчелистчетата на буйно разцъфнала маргаритка в отопляемата ограда. – Ти ли отгледа това?
– Да. Трябва да видиш тази.
Само три минути по-късно Монтгомъри за пореден път доказа вярата си в него.
– Горещ шоколад и сладкиши за госта ви, ловецо – каза той и постави подноса, който носеше, на малката масичка от ковано желязо, която Елена беше разположила в един уютен ъгъл, когато Сара дойде на гости за първи път.
– Благодаря – отвърна тя, осъзнавайки, че Ева стои учтиво до нея, със скръстени пред нея ръце. – Не мисля, че сте се запознали с най-малката ми сестра, Евелин. – От трите ѝ живи сестри само Бет беше идвала в къщата на ангелския анклав и беше толкова прехласната, че през цялото време не беше проговорила и дума. – Ев, това е Монтгомъри.
Елегантен поклон.
– Мис Евелин.
С широко отворени очи Ева протегна ръка.
– Здравей.
Елена никога не беше виждала Монтгомъри да подава ръка на някого. Очакваше той да се скандализира от идеята, но вместо това се оказа очарована от тържествеността, с която прие ръката на Ева.
– Ако имаш нужда от още нещо – каза той, след като формалностите приключиха – ще бъда в къщата.
След като вратата се затвори зад Монтгомъри, Ева се наведе на един от столовете на масата, за да прошепне:
– Той беше иконома?
– Най-добрият, когото някога ще срещнеш. – Вдигайки разкошния малък чайник, Елена наля горещ шоколад в деликатни чаши, които никога преди не беше виждала, с извити краища и бяла порцеланова повърхност, изрисувана с малки розови цветчета.
Перфектно за едно младо момиче.
– Уау. Имаме икономка, но не познавам никого, който да има иконом.
Елена се усмихна, мислейки си за собствената си реакция, когато видя Монтгомъри за първи път, и сложи кексче в чинията на Ева, а жълтите вихри на глазурата бяха украсени с кристални виолетки.
– А сега – каза тя, след като сестра ѝ приключи със сладкиша – кажи ми какво те накара да плачеш. – Никога не би била толкова директна с Бет, но Ева беше изградена по-твърдо, при все че беше дете.
С паднало лице сестра ѝ бутна една троха около чинията си.
– Сега се чувствам глупаво. Не трябваше да ти се обаждам – знам, че сигурно си тъжна и заета заради Падението. – Тя смачка трохата, взирайки се в нея, сякаш беше най-важното нещо на планетата. – Страхувах се, че си паднала, и Ейми също се страхуваше. Благодаря, че ми върна съобщението.
– Няма нужда от благодарност. – Елена посегна да прибере дълбоките черни кичури от косата на Ева зад ушите ѝ. – Помниш ли какво казах? Винаги съм насреща за теб. – Гневната горчивина между нея и Джефри може и да я бе държала чужда на полубратята и сестрите си през по-голямата част от живота им, но това беше грешка, която Елена никога повече нямаше да допусне. – Беше ми приятно да получа съобщението ти вчера и се радвам, че ми се обади днес.
Едно хълцане и Ева вдигна очи, огромни и влажни.
– Знам, че не трябваше да го правя, но тази сутрин разказах на баща си как съм изкарала едно упражнение в Академията.
Стомахът на Елена се сви. Знаеше какво ще последва, но въпреки това слушаше, защото Ева трябваше да освободи отровата, преди да е започнала да гние – както бе гниела в Елена и в Джефри, докато не бе пробила назъбена дупка в някога силната тъкан на връзката им.
– Той винаги е толкова горд, когато се справям добре в училище – продължи Ева. – Мислех си, че ще се гордее и с това… въпреки че знам, че мрази ловците. – Долната устна потрепери и тя преглътна. – Мислех си, че ако успея да го направя щастлив, тогава може би и той ще бъде мил с теб, само че той ми каза да се махна от погледа му.
– О, Ев. – С болка в гърдите за болката на сестра си, тя заобиколи масата, за да коленичи до стола на Ева.
Сега, ридаейки сериозно, Ева се хвърли с ръце около Елена, а лицето ѝ се намокри на врата на Елена. Елена не каза нищо, просто погали гърба на сестра си и я остави да изкрещи болката си. Така беше по-добре. Като дете Елена беше преглъщала собствената си болка отново и отново, докато тя се беше превърнала във възел в нея, който не беше сигурна, че нещо може да разплете.
Някои рани са нанесени твърде рано, белязани са твърде дълбоко.
Отне време, но накрая Ева се наплака. Като избърса бузите на сестра си със салфетка, която намокри с вода от малката кана, която Монтгомъри беше оставил на масата, Елена целуна всяка от тях на свой ред.
– Джефри те нарани, а той няма право да го прави, без значение дали е твой баща. – Дори докато говореше, тя знаеше, че трябва да действа внимателно, да се увери, че белезите ѝ няма да оцветят представата на Ева за Джефри.
Защото независимо от копелето, в което се беше превърнал, що се отнася до Елена, той очевидно беше добър, макар и отдалечен баща за Ева и Ейми. Не същият човек, който беше хвърлял Елена във въздуха като дете и беше танцувал с първата си съпруга под дъжда – тази част от него беше погребана в същия гроб като Маргарита – но все пак баща, на когото Ева и Ейми можеха да разчитат.
Елена никога не би направила нещо, което да разруши тази връзка, не и когато знаеше какво причинява на едно дете отчуждението от човека, който е трябвало да го защити в най-невинния му и уязвим момент.
– Истината е, че – каза тя нежно, разперила криле върху пода на оранжерията, докато продължаваше да коленичи до стола на Ева – Джефри не е рационален в това едно нещо.
– „Нямам никакво желание да настанявам под покрива си отвратително същество.“
Думи, които Джефри ѝ бе подхвърлил по време на последната, грозна кавга, която бе разрушила последните крехки нишки на връзката, която някога ги бе свързвала.
– Но защо? – Ева стисна ръце и изпъна челюст, докато задаваше единствения въпрос, на който Елена никога не бе успявала да отговори. – Ако аз съм роден ловец и ти си роден ловец, не означава ли това, че и татко трябва да е роден ловец?
Назад към част 4 Напред към част 6
