Питър В. Брет – Ядрото ЧАСТ 38

Глава 37
МОМИЧЕТАТА НА ДЖЕСИ
334 СЗ

В продължение на два дни и нощи Лийша, Уонда, Кендъл и Паул вървяха през девствена гора, като почиваха само когато умората го изискваше.
Всички носеха плащове за заблуда, но защитата рядко се налагаше. Демоните се срещаха все по-рядко далеч от човешките селища, а тези, които срещаха, бяха отблъсквани от музиката на Кендъл. Когато отклоняваше поглед от момичето, Лийша можеше да си представи, че свири Роджър, и усещаше как приятелят ѝ бди над нея в тази последна, отчаяна мисия.

***

Направиха лагер край един поток на юг от Анжие. Имаше малък басейн, който Лийша затопли с топлинни предпазители, за да могат да се измият и да облекат свежи дрехи, за да минат незабелязано в града.
– Вие първа, госпожо – каза Уонда. – Няма да позволя нищо да ви притеснява.
Лийша не протестира, оставяйки горещата вода да напои болните ѝ мускули, докато тя изцеждаше млякото в басейна. На километри на юг Олив сучеше от Илона и тази мисъл предизвика сълзи в очите ѝ.
Слънцето изгряваше, докато Лийша обличаше свежа рокля в ангийски стил. Кендал носеше пъстрия модел, който ангийските джонгльори предпочитаха, а Паул се облече като обикновен уличен таралеж. Уонда запази доспехите си, като покри нагръдника с ангийски табард.
– Натам – каза Паул. – Случката е точно зад следващия хълм.
Приближиха се до гората, докато градът се виждаше, и Лийша смаяно видя чирака си Рони, облегнат на едно дърво и дъвчещ ябълка. Бяха минали само няколко месеца, откакто я беше видяла за последен път, но Рони изглеждаше с години по-възрастна. Много повече от осемнайсетте си години, особено с дълбокото деколте на роклята и пудрата по лицето.
– Госпожо Лийша! – Рони запази гласа си като суров шепот, но нададе лек писък и скочи в прегръдките ѝ, стискайки я силно. – Благодаря на Създателя, че си дошла.
– Забъркахте ли се в неприятности? – Попита Лийша.
– Нощи, това е недоизказано – съгласи се Рони.
Лийша протегна ръка и дръпна един от грижливо накъдрените кичури, обрамчващи изрисуваното лице на Рони. Косата се изправи и после послушно се върна във формата си.
– Какво е всичко това?
– Прекрасно е, госпожо, нали? – Рони застана в поза и разроши косата си. – Момичетата на Джеса ни показват как да се боядисваме и да се пребоядисваме.
Лийша се обърна към Паул, който се сви под погледа ѝ.
– Джеса? Като билкарката Джеса, която отрови херцог Райнбек?
Паул премести краката си.
– Нейна милост очакваше, че ще приемеш новината зле.
Лийша скръсти ръце.
– Затова те накара да я скриеш от мен, докато не се обвържем.
– Нейна милост не беше по-доволна от вас, графиньо – каза Паул – но публичните домове бяха единственото безопасно място, където да се скрие, докато я измъкнем от града.
– Госпожица Джеса е толкова зле – каза Рони. – Тя и Джизел се грижат добре за хората след… промените.
Лийша си пое дъх.
– Очаквам с нетърпение да я видя. Можеш ли да ни заведеш вътре?
– Да, госпожо. Има няколко малки порти – всъщност просто големи врати – и само шепа пазачи. – Рони се усмихна. – Самотни мъже, които нямат какво да правят цял ден, откакто портите са затворени. Ние им носим храна и им даваме възможност да си поговорят с някого.
Лийша кимна към дълбокото деколте на Рони.
– И докато си говорят…
Рони се захили.
– Ние се редуваме да се измъкваме през портата. Момичетата ще я отворят с една пролука, когато донесат вечерята тази вечер, а аз ще се промъкна обратно.
– Стражите няма да забележат, че минават още три жени и едно момче? – Попита Лийша.
Рони бръкна в деколтето си и извади малка дървена кутийка.
– Помиришете.
Лийша отвори кутията, пълна с мек червен восък. Миришеше на рози, но отдолу…
– Тъмниче и небесно цвете. Още един трик, на който са те научили момичетата на Джеса?
Рони намигна.
– Понякога е достатъчно да говориш. Няколко целувки с това на устните ни и те ще виждат двойно.
Лийша искаше да не одобри, но се нуждаеше от път към града, а Рони винаги е била луда по момчетата. Изглежда, че не смяташе за никаква трудност да си пробие път през портата с дразнене.
– Браво, Рони – каза тя вместо това и усмивката озари лицето на момичето. – Гордея се с теб.
Сенките станаха дълги, докато чакаха в малката горичка край портата, което даде на Лийша достатъчно време да се тревожи за плана си. Дали слънцето щеше да залезе, когато те все още бяха извън града? Беше първата нощ на Угасването и подобно на паяк в центъра на паяжината, демоните на разума можеха да усетят трус в мрежата, ако портата се отвори през нощта.
Чудеше се къде са Гаред и останалите – дали са добре. Ако хитростта ѝ проработеше и умовете не разберяха, че е оставила силите си, цялото им внимание щеше да бъде насочено към приятелите ѝ.
Но после се чу тежко щракване и вратата се отвори само на няколко сантиметра.
– Това е моят сигнал. – С движение, което Лийша бе виждала Илона да прави безброй пъти, Рони заби пръст в деколтето си, като го дръпна надолу, дори когато използва петата на ръката си, за да избута гърдите ѝ нагоре. Тя дръпна връзките и завърза бърза панделка, за да задържи нещата на място. – Чакай тук.
С това тя се измъкна и се промъкна през портата.
Чакането беше безкрайно. Лийша наблюдаваше сенките и предположи, че е минало не повече от четвърт час, но й се струваше, че е минало дни. Усещаше как сърцето ѝ тупти в гърдите.
Най-сетне портата се отвори достатъчно широко, за да излъчи познато лице. Госпожица Джизел, бившата учителка на Лийша, протегна месеста ръка и им махна към вратата.
– Бързо сега.
Бързо влязоха през нея. Джизел заключи тежката врата и дръпна стоманената порта. Заключи и нея, като пъхна ключа в деколтето си.
Един пазач беше припаднал на масата до портала, а Рони избърса червенината от устните му. Тя взе полупразна чаша с бира, разля малко върху масата и ризата му, после я подреди в ръката му. През съседната врата Лийша чуваше смях.
Лийша протегна ръце, за да прегърне старата си учителка, но вместо това Джизъса взе от масата пълна чиния с чаши и я запрати към нея.
– Можем да се прегърнем, когато сме на безопасно разстояние, момиче.
Лийша рефлексно взе подноса и докато ръцете ѝ бяха пълни, Джизел безсрамно посегна към гърдите на Лийша и ги оправи по същия начин като Рони. Лийша не се беше израждала от часове и не се нуждаеше от много подпиране, за да даде на един мъж възможност да я погледне.
– Излез, сякаш ти е мястото там, и започни да сервираш.
Лийша погледна и видя Рони, която се отнасяше по същия начин с Кендъл. Белезите на младата жонгльорка правеха деколтето ѝ твърде запомнящо се, затова скъсиха полата ѝ и разрошиха косата ѝ. Паул вече беше изчезнал. Уонда стоеше неловко, без да знае какво да прави.
Джизел щипна Лийша по дупето, като не ѝ даде време да обмисли проблема. Тя изпищя от изненада, когато я избутаха през вратата.
Лийша се засили да възстанови равновесието си и се усмихна широко, докато се вмъкваше в стаята за охрана.
– Кой е жаден?
Мъжете се развеселиха, някои от тях се поклащаха леко на столовете си, докато момичетата на Джеса, някои от които Лийша разпознаваше, работеха в стаята. В единия ъгъл старата ученичка на Лийша Кади подпираше един страж, който едва се държеше на краката си, на стената, докато той сънливо се опитваше да я лапне.
– Партито стана малко диво. – Тя му намигна. Лийша поклати глава и започна да раздава пълни чаши и да събира празните.
Джизел се отправи към предната част на стаята.
– Имам изненада за вас тази вечер, момчета. Тя е най-красивият жонгльор в Анжие, или аз съм ядрон.
Докато всички погледи бяха вперени в Джизел, Кендъл се измъкна от портиерната и закрачи нагоре, цялата в крака и коси. Тя направи задно салто и сложи лъка на струните, свирейки оживена мелодия. Мъжете се развеселиха.
След това Уонда се опита да излезе от портала, но сержантът случайно обърна глава и я забеляза.
– Ай! – Той посочи с размахан пръст.
Лийша замръзна. Тя беше зад мъжа с тежка глинена чаша в ръка. Тя можеше да…
– Смяната ти свършва след още половин час, Еймс! – Изръмжа сержантът. – Върнете се в портала!
– Ай – Уонда сведе очи и се опита да задълбочи гласа си, като се сгърчи в бронята си. – Да, да. – Тя се вмъкна обратно в портала.
Сержантът измърмори и върна погледа си към деколтето на Лийша.
– Чудно, колко е високо това момче.

***

По пътя към хоспитала на Джизел се придържаха към претъпканите пазарни улици. На пръв поглед това можеше да бъде обикновен ден, тъй като хората се суетяха, за да направят последни покупки и продажби, преди да прозвучи комендантският час.
При по-внимателно вглеждане се виждаха разчорлени, уплашени лица. Количките с продукти бяха наполовина празни, а останалите лоши екземпляри се продаваха скъпо. Хората се местеха нервно, когато покрай тях преминаваха дървени войници и планински копия.
Стигнаха до хоспитала точно когато слънцето залязваше. Джизел отвори вратата към личното си стълбище.
– Бързайте, сега. Ядроните ще се вдигнат всеки момент, а ние не искаме да ни хванат на улицата, когато това се случи.
Лийша чу силен шум от другата страна на стената на стълбището.
– Преди можех да преброя броя на пълните легла само по шума през тази стена, но никога не съм го чувала така.
Джизъса изпъшка.
– Влизам изненадващо. Има по двама на легло и народ на пода между тях.
– Нощо – каза Лийша.
– Много мъже бяха убити при първото новолуние – каза Джизел. – Знаем си работата и не загубихме много от тези, които стигнаха дотук, но трябваше да внимаваме да не привличаме внимание, особено през нощта. Изчакваме дневната светлина и използваме магия в тъмна стая за най-тежките рани. Останалите оставяме да се лекуват по естествен път. И без това хората ни свършват.
Тя отвори вратата на кабинета си и те побързаха да влязат, като заключи вратата след тях. Една жена се надигна иззад бюрото и ги заобиколи, за да ги поздрави.
– Графиньо. – Подобно на момичетата си, лицето на Джеса беше изрисувано, а косата ѝ – безупречна. Тя разтвори полите на копринената си рокля, потапяйки се в съвършен реверанс. – Какво удоволствие…
Лийша не ѝ даде възможност да довърши изречението, като удари билкарката право в носа.
Всички челюсти в стаята паднаха. Лийша не можеше да ги вини. Беше очаквала да намери жената там и нямаше намерение да я удари, но гневът ѝ бързо се надигна, когато видя самодоволното лице на Джеса.
Това е магията – каза си тя. В последно време беше рисувала много и знаеше как това засилва страстите. Но дали наистина беше магията? Лийша не можеше да отрече задоволството си, когато задникът на Джеса се удари силно в пода.
Джеса се хвана за окървавения си нос, а думите ѝ бяха нечленоразделни.
– За какво ти е това?!
Думите на Тамос дойдоха при нея. Има моменти, когато лидерът трябва да остане твърд, дори когато е в грешка. Тогава Лийша не се бе съгласила, но сега виждаше мъдростта в това.
– Това беше за Бека, която едва не уби, и за всички останали, които платиха цената за твоите интриги.
Джеса извади кърпа, издуха мехурчета кръв и опипа носа с опитни пръсти, за да види дали е счупен. Тя се притисна в челото си, за да спре притока на кръв.
– Имаш някакви камъни, момиче. Ако Бруна беше тук, щеше да ти изтърбуши кокалчетата с пръчката си. Тя никога не би могла да изтърпи лицемер.
– Ай, не можеш да говориш така с госпожа Лийша! – Уонда направи крачка напред.
Джизел сложи нежна ръка върху нагръдника на Уонда, но това беше достатъчно, за да я спре.
– Не се меси, момиче. Това се случва отдавна и трябва да се случи.
– Ти си тази, която Бруна изгони, Джеса – каза Лийша. – Не мен.
Джеса вдигна ръце.
– Признавам си за всичко това. Опитах се да открадна тайната на течния демоничен огън. Знаеш ли защо?
– Защото си егоистка и жадна за власт? – Досети се Лийша.
– Защото Арейн ми нареди! – Избухна Джеса. – Точно както тя нареди на Бруна да ме обучава. Мислиш ли, че това е било случайност?
Лийша примигна. Това имаше неприятен смисъл и обясняваше защо Арейн толкова се е доверявала на жената.
– Ти не беше толкова лоялна към нея, когато дрогираше сина ѝ.
Джеса сложи ръце на хълбоците си.
– Искаш да ме обвиниш за всяко лошо нещо, което се е случило, през последните месеци. Виждам го в очите ти.
– И защо да не го правя? – Каза Лийша. – Никога нямаше да се върна в този прокълнат град, ако не бяха твоите интриги. Еверам никога нямаше да изпрати огнестрелните си оръжия на юг. Роджър щеше да е жив.
Джеса я зашлеви силен шамар по лицето. Звукът беше като гръм в главата на Лийша и тя се спъна от удара, бузата ѝ пламна.
– Недей да ми говориш за Роджър. Това момче ми беше като син. Мислиш ли, че съм искала да му се случи нещо? Че съм искала да бъда принудена да се укривам, вместо да присъствам на погребението му?
Тя вдигна гневен пръст.
– Натъпках Райнбек без семки, ай. Този син на Ядрото си го получи. Но Роджър и Джасин имаха кръв помежду си много преди ти да го върнеш от Хралупата. Юкор е искал да стане крал още преди ти да се родиш.
– Но ти, ти измъкна демона на пустинята от доспехите му. Можеше да го отровиш или да промушиш нож между ребрата му и да спреш настъплението му. Вместо това го остави да ти свие пръстите, преди да продължиш да убиваш половината Лактън и да поробваш останалите.
– Мислиш, че можеш да ме съдиш, Лийша Пейпър? Моите момичета? Ти си също толкова курва, колкото и всяка от нас, макар че поне моите момичета са достатъчно умни, за да си спомнят за чай.
Думите бяха далеч по-сурови от шамара на Джеса, те бяха всички най-дълбоки страхове на Лийша, изложени на показ. Безброй животи бяха загубени, но тя нямаше да промени случилото се с Ахман. Не и сега. Не и след Олив.
И в крайна сметка синът на Ахман беше този, който нападна Лактън. Тя не можеше да бъде обвинявана за това.
– Ние правим своите избори, Лийша, и живеем с тях – каза Джеса. – Но нищо от това вече няма значение. Сега сме ние срещу демоните.
Колко пъти Лийша беше казвала същите думи или беше гледала как Арлен ги крещи от бандерола? Те бяха всичко, в което вярваше, и ето че Джеса ѝ ги обясняваше.
И тя беше права.
– Права си – каза Лийша. – Съжалявам.
– В твоето отсъствие в Анжие са настъпили някои промени – каза Джизел. – Билкарите решиха, че имаме повече общи неща, отколкото си мислехме. Ние сме съпротивата.
– Демоните на ума са хипнотизирали половината мъже в Анжие – каза Джеса. – Направили са така, че да не можеш да се довериш на собствения си брат, но са оставили жените на мира. Докато никой не се опита да избяга през деня или не се приближи твърде близо до огражденията, които мъжете изграждат около двореца, те се занимават с делата си и оставят жените на нашите.
– А през нощта? – Попита Лийша.
– Демоните спряха да нападат стените – каза Джизел. – Някои полски и дървесни демони все още се надигат в града и ще убият всеки, който излезе през нощта, но не нападат стражите или мъжете по стените.
– Те искат да си жив – каза Лийша.
– Защо? – Попита Джеса. – За какво?
Лийша не отговори.
– Как мислиш, какво ще направят стражите на стената, когато се появи армията на Гаред?
– Ще ви третират като нашественици и ще ви обстрелват с огнестрелни оръжия – каза Джеса. – Вече има жонгльори, които разпространяват приказки, че вещица от Хралупата идва на север, за да претендира за законния трон.
– По право? – Попита Лийша. – Петър е мъртъв. Кой ще седне на трона?
– Никой не може да докаже, че е мъртъв – каза Джизел. – Дворецът е запечатан, откакто изнесохме херцогинята Майка. Казват, че това е за защита на херцога. Глашатаите говорят на площада за полицейския час и новите закони на херцог Петър, които имат за цел да ни държат далеч от стените и величествения двор, който строят.
– Нощи. – Лийша извади пръчката си и нарисува заграждения, за да заглуши и прикрие присъствието им. – Някой от пациентите ти засегнат ли е от умовете?
– Не са много – каза Джизел. – Чираците разпитват всеки новопостъпил, за да проверят дали не им влияе. Благословени сме, че демоните на разума се интересуват от хипнотизирането на ранените, така че при първата атака нямаше такива. Поразените са новопристигнали, охранители, ранени при предотвратяване на бягство, или работници, пострадали, когато част от мостика се срути, докато работеха по този нов проект. Поставили сме ги под карантина.
Лийша кимна.
– Ще трябва да ги разпитаме. Особено тези, които са работили по величествената конструкция.
– Може да не успеете да измъкнете много от тях – каза Джеса. – Те се държат достатъчно открито, но когато ги попитаме за работата им, получават блокиране. Трябва да заобиколиш темата и да правиш изводи.
Лийша кимна и погледна към Паул.
– Сигурен ли си, че все още можеш да ни вкараш в двореца? Тунелите на публичния дом несъмнено са запечатани.
– Те са… компрометирани – съгласи се Паул. – Но те се свързват с други, известни само на кралското семейство, които се простират по цялата дължина на двореца.
– Какво планираш, момиче? – Попита Джизел.
Лийша пренебрегна въпроса.
– Имаш ли пламък?
– Това е хоспитализация – каза Джизел.
– Имам. – Джеса й намигна. – Майката херцогиня обичаше да има личен запас.
– Които несъмнено изчезнаха, след като нейният билкар извърши предателство и избяга от службата ѝ – предположи Лийша.
– Най-после в крак с танца – каза Джеса. – Колко ти трябва?
– Всичко – каза Лийша.
– Толкова много пламък ще привлече много внимание – предупреди Джеса.
– Отслабването вече е започнало – каза Лийша. – Кой знае какво правят умовете точно в този момент? Гаред и кухите войници може би се борят за живота си. Не можем да си позволим да изиграем това тихо.
Джизел скръсти ръце.
– Какво да играем?
– На разсъмване момичетата ще взривят всичко – каза Лийша. – И докато всички са съсредоточени върху това, ние ще се промъкнем в двореца и ще убием ума.

***

Демоните все още обикаляха по улиците на Анжие в сумрака преди разсъмване, но Лийша знаеше, че умовете отдавна ще са се оттеглили от изсветляващото небе. Те се придвижиха бързо под прикритието на музиката на Кендъл, като посетиха скрития тайник на Джеса с пламъци, след което поставиха момичетата на позиция.
– Имаме може би петнайсет минути между последния демон, който се превръща в мъгла, и пристигането на сутрешната работна бригада – каза Джеса. – Цялото време на света е да заложиш гръмотевична пръчка, да запалиш фитила и да си тръгнеш.
Останалите се отправиха към изоставеното училище на Джеса – сега гарнизон за дървени войници. Рони и някои от момичетата вече бяха там и очароваха пазачите, докато разнасяха сутрешните сладкиши и кафето, силно подправено с магарешки бодил и небесен цвят. Лийша и останалите се присъединиха към тях, докато Уонда, с анжийски табард върху доспехите си, зае пост и държеше шлема си ниско.
– Какво…! – Изпъшка един от стражите, когато хората му започнаха да падат на пода. Той се запъти към Уонда. – Бързо, човече! Вдигни тревога!
Уонда се пресегна, сякаш за да го успокои, после пъхна парцал в устата му и го завъртя на земята.
– Бързо сега. – Джеса дръпна скритата ключалка, която плъзна настрани един шкаф за книги, разкривайки витата стълба надолу.
Точно тогава земята се разтресе и се чу силен рев, когато гръмотевичните палки разкъсаха дъсчената пътека вдясно.
– Какво става там горе? – Попита един глас.
Лийша изсипа два химикала в една колба и пъхна тапата, като я разклати енергично. Тя я хвърли надолу по стълбите, за да се разбие на площадката. Сместа изсвистя и изпусна зловеща пара. Чуха се приглушени викове и кашлица.
Уонда поведе надолу. Тя носеше филтърна маска, а защитите на шлема ѝ позволяваха да вижда ясно през мъглата в окото на защитите. Беше бърза и Лийша чуваше как костите се чупят, докато разчистваше пътя. Дори да успееха да се събудят, много от мъжете нямаше да могат да ги последват.
Лийша измъкна пръчката от колана си и затаи дъх, пристъпвайки в тъмното стълбище. Тя начерта въздушни защити и порив на вятъра разсея мъглата от пътя им, докато слизаха.
– Кендъл. – Младата жонгльорка подпъхна цигулката си под брадичката и започна да свири, докато Джеса отваряше тайния тунел, който благородниците използваха от две поколения, за да стигнат до публичния дом откъм двореца.
Лийша кимна на Джеса и Джизел.
– Излезте сега. Съберете момичетата и ги пазете.
Джизел я прегърна бързо.
– Създателят да върви с теб, момиче.
– Ай – каза Джеса. – Успех.
И тогава Паул ги поведе в мрака.

***

Музиката на Кендал ги обгърна като непроницаем плащ, докато тя, Лийша, Уонда и Паул се промъкваха покрай патрулиращите в катакомбите ядрони. На една незабележима стена Паул отвори скрита врата, която ги изведе от заразените с демони тунели в тесен, постлан с килим коридор, който водеше нагоре към кабинета на Арейн в женското крило на двореца.
Мястото обаче не беше такова, каквото Лийша си го спомняше. Прозорците бяха боядисани в черно и покрити с тежки завеси, което ги оставяше в тъмнина, с изключение на зорките им очи. Стените и подовете бяха лишени от защити, изпъстрени с дълбоки следи от нокти.
– Трябва да прекосим залата до следващия коридор – каза Паул.
Под прикритието на музиката на Кендъл те се измъкнаха от кабинета, за да открият широката зала също толкова опустошена. Демони спяха по пода и Лийша откри, че е затаила дъх, докато минаваха на пръсти. Паул ги поведе към друга стая, където студената камина се отваряше към нов коридор.
– Почти стигнахме – каза Паул, като посочи вратата в края на тесния коридор.
Зад тях се чу ръмжене. Лийша се огледа, но не видя нищо.
– Бързо сега.
Паул кимна, забърза се към вратата и я отвори. Точно тогава стените и подът зад тях оживяха, боята и килимът се разтеглиха и се превърнаха в твърди люспи, оформяйки се в демонична форма.
– Бягай! – Извика Лийша и се втурна през вратата в тронната зала. Тя усети как мисловните предпазители върху сребърната мрежа в косата ѝ се затоплят и разбра, че капанът е излязъл още преди предпазителите да светнат в кръг около тях.
Уонда изстреля стрела към приближаващите се демони, но тя се плъзна по защитите и падна обратно в краката им. Кендъл, която все още тичаше, се втурна в мрежата от варда. Тя се възпламени и тя нададе вик на болка, когато беше отхвърлена назад, а скрипецът се плъзна по пода.
Лийша вдигна хорската си пръчка, но във въздуха се появи ударна защита, която я изхвърли от ръцете ѝ и я изхвърли от кръга. Коланът ѝ се дръпна и торбичката ѝ с хора беше издърпана. Уонда нададе вик, като заби месото на юмруците си в предпазните огради. При всеки удар тя изкрещяваше от болка. Лийша видя, че в магическата паяжина, която се промъкваше във въздуха, нямаше дупки, които да използва.
Паул се вмъкна в тронната зала дори когато мимикът започнаха да кръжат, промъквайки се полувидим през мрака.
– Ти, малък пич! – Уонда продължаваше да удря с чук по защитите, сякаш забравяйки за болката. – Когато те хвана…!
Паул отметна глава назад и се разсмя. Звукът накара Лийша да настръхне. Когато заговори, гласът му стана по-студен – по-стар.
– При цялата си арогантност ти не си по-добъра от най-долния каменен търтей, който се бие до смърт срещу защитите.
– Паул? – Попита Лийша.
– Умът на момчето е богат за толкова млад човек – каза Паул. – Ще се насладим на него, когато вече няма да имаме нужда от него.
Лийша наклони глава.
– Как влязохте? Аз сама му нарисувах умствената защита.
Един от мимиците затрептя и когато се приближи до отделенията, сърцето на Лийша застана в гърлото ѝ. По всичко личеше, че Роджър стои точно пред нея.
– Колко възхитително глупави са те.
Друг мимик трепна, приемайки формата на Тамос толкова прецизно, че очите на Лийша се навлажниха.
– Дори и сега те не виждат.
– Ти винаги си бил вътре – разбра Лийша. – Още от първата нощ. Арейн не успя да избяга. Ти я остави да си отиде.
– Щеше да е трудно да те изместят от центъра на властта ти – съгласи се Паул.
– По-лесно е да ти подхвърлят морков и да те примамват като муле – каза Роджър.
– Самото момче не знаеше, че е наше, дори когато ви доведе при нас – каза Тамос.
– А сега какво? – попита Лийша. – Вие ни убивате? Изяждате умовете ни?
Паул показа зъбите си.
– Когато вече няма да ни бъдете полезни.
– Все още не виждат – повтори Тамос с почуда. – Жалко.
– Ние сме жалки?! – изкрещя Уонда. – Вие сте тези, които се крият зад деца и друговерци!
В отговор на това стаята се просветли в прозорците и Лийша вдигна очи, за да види демон, който се бе облегнал на Бръшляненият трон и ги наблюдаваше с луковични очи. Ядрона блестеше с толкова ярка сила, че на Лийша ѝ се наложи да присвие очи.
В основата на стъпалата стояха други двама демони на разума. Тънките им тела не бяха по-големи от Кендъл и поддържаха големи конусовидни глави, обградени с остатъчни рога и хребети, които пулсираха и пулсираха.
Тамос изпъна ръка, която се превърна в дълго пипало и се уви около Лийша.
– Госпожо Лийша! – Уонда я сграбчи, но демонът беше твърде силен. Той се дръпна и издърпа Лийша от кръга, дори когато Уонда се нахвърли болезнено върху защитите и беше отхвърлена назад.
Тамос я придърпа към себе си и се усмихна по онзи начин, по който се усмихваше, когато бяха сами. Той погали бузата ѝ с ръка, усещайки – дори миришейки като Тамос. Ръката му се плъзна нагоре, като нежно измъкна щифтовете, които държаха на място сребърната мрежа за коса, предпазваща съзнанието на Лийша.
Тя се размърда, но Тамос само се усмихна.
– Не се бори, любов моя. Скоро ще имаш такова главоболие, че ще молиш за ласките ми. – Той се наведе и я целуна, толкова подобна на Тамос, чак до дъха му. Лийша се опита да скрие отвращението си, но без съмнение те можеха да го видят по аурата ѝ.
– Когато напуснеш това място, ще бъде с разкази за нашето поражение – каза Роджър. – Ще им повярвате. Запомнете ги, сякаш наистина са се случили. Ще ви смятат за спасители и отново ще поемете командването на армиите си.
– Ще се разхождате през деня и ще пазите ума си през нощта, дори когато отслабвате защитата си отвътре – каза Паул.
– И Хралупата ще бъде наша – каза Тамос.
Беше ред на Лийша да се усмихне.
– Не мисля така.
– Вие сте безпомощни да го спрете. – Тамос издърпа последните щифтове.
Момчето с кръвния дълг ще те вкара в паяжината – беше казала зарчето на Лийша. Едва тогава ще можеш да нанесеш удар.
– А сега, скъпи – каза тя в предпазената си обица.
Демоните спряха, но за миг нищо не се случи.
След това се чу оглушителен трясък, който повали и хора, и демони от краката им. Дори демонът на върха на пиедестала стисна здраво Бръшляненият трон. Последваха още експлозии, заглушени от звъна в ушите на Лийша.
И тогава през задушаващата мъгла от прах утринната слънчева светлина нахлу през издутите рамки на прозорците и прекоси тронната зала. Разумните демони изпищяха, запътиха се към сенките, но дори и там светлината ги докосна и крайниците им се опушиха.
Миха се появи в един от прозорците, хвърляйки копие от защитно стъкло, което прониза гърдите на мимическия демон във формата на Тамос.
Стела Ин се промуши през друг, като изрита мимика Роджър в слънчев лъч, който го подпали в пламъци. Тя грабна борещия се Паул, преди той да успее да причини някаква пакост.
Лийша се освободи от пипалото, докато Кендъл грабна цигулката си, а Уонда се зареди от вече обездвижения кръг.
Останалите мимици и умове не можаха да се замъглят и да намерят път към Ядрото на слънчева светлина. Те се затичаха към изходите, но Стела Ин беше по-бърза и се придвижи, за да блокира една зала. Те се разпръснаха, но брат Франк се появи в следващата. Ела при третата.
– Бих искала да ви запозная с моите Защитени деца – обади се Лийша на демоните, докато те пищяха и се блъскаха в пламъците, започнали да искрят по кожата им.
– Не ни харесва начинът, по който се отнасяте с мама – каза Стела.

Назад към част 37                                                                     Напред към част 39

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *