П.С.Каст Кристин Каст – Училище за вампири – Скрит – книга 10- част 11

Шоуни

– Деймиън, мисля, че трябва да стоя далеч от конюшните. Напоследък Ленобия много мрази огъня.- Шоуни погледна от Деймиън към Ерин. Тримата се бяха отдалечили на пред, когато Зи им беше казал да се разпръснат, но вместо да се разпръснат, те се държаха заедно, опитвайки се да разберат къде всеки от тях със своята стихия ще направи най-много добро.
– Това е добра гледна точка – съгласи се Деймиън.- За теб е по-разумно да отидеш до огнището на Дракона. Скоро ще има нужда от теб там.
Раменете на Шоуни се свиха.
– Да, знам, но това не е нещо, което очаквам с нетърпение.
– Просто влез в стихията си и ще ти бъде по-лесно – заговори Ерин.
Шоуни примигна, не само изненадана, че е заговорила – Ерин определено избягваше да и говори, откакто се бяха развързали, но и изненадана от непринудения и тон. Тя говореше за изгарянето на тялото на Дракона, сякаш това не беше нищо повече от запалване на огън.
– Нищо в погребението на Дракон няма да е лесно, Ерин. Със или без моята стихия.
– Не съм имала предвид лесно, лесно.- Ерин изглеждаше раздразнена. Шоуни си помисли, че напоследък Ерин сякаш винаги изглеждаше раздразнена.- Просто имах предвид, че когато наистина влезеш в стихията си, другите неща не те притесняват толкова много. Но може би ти просто не си толкова в стихията си.
– Това са глупости.- Шоуни усети топлината на надигащия се гняв.- Моят афинитет към огъня не е по-малък от твоя към водата.
Ерин сви рамене.
– Както и да е. Просто се опитвах да ти помогна. Отсега нататък ще спра да се опитвам.- Тя се обърна към Деймиън, който гледаше от едната към другата, сякаш не беше сигурен дали да скочи между тях, или да потегли в обратната посока.- Ще отида в конюшнята. Ленобия ще се зарадва да види вода, а аз нямам проблем да използвам стихията си.- Без да каже нито дума повече, Ерин се отдалечи.
– Тя винаги ли е била такава?- Чу се Шоуни как задава на Деймиън въпроса, който от дни се въртеше в съзнанието ѝ.
– Ще трябва да определиш такава.
– Безсърдечна.
– Честно?
– Да. Винаги ли Ерин е била толкова безсърдечна?
– Наистина ми е трудно да отговоря на този въпрос, Шоуни.- Деймиън говореше тихо, сякаш смяташе, че трябва да внимава думите му да не я наранят.
– Просто ми кажи истината, дори да е трудна – каза тя.
– Е, тогава, честно казано, докато двете не се разделихте, беше почти невъзможно да се каже каквa е всяка от вас поотделно. Никога не съм познавал едната от вас без другата. Вие двете си довършвахте изреченията една на друга. Сякаш бяхте две половини от едно цяло.
– Но сега не?- Подкани го Шоуни, когато той се поколеба.
– Не, сега е различно. Сега вие сте личности със свои собствени характери.- Той ѝ се усмихна.- Най-хубавият начин, по който мога да го кажа, е, че за повечето от нас е съвсем очевидно, че твоята личност е тази със сърцето.
Шоуни се загледа след Ерин.
– Знаех го и преди и това ме притесняваше. Знаеш ли, начинът, по който можеше да бъде толкова саркастична, клюкарска и злобна. Но също така можеше да бъде толкова забавна и готина за компания.
– Обикновено е смешна за сметка на други хора – каза Деймиън.- Готина, защото изключваше другите, за да изглежда по-добра от всички останали.
Шоуни срещна погледа му.
– Знам. Сега го виждам. Тогава единственото, което виждах, беше, че сме най-добри приятели, а аз имах нужда от най-добър приятел.
– А сега?- Попита той.
– Сега имам нужда да мога да се харесвам, а не мога да го направя, ако съм само половината от цял човек. Освен това ми омръзна винаги да се налага да казвам нещо саркастично, остроумно или просто откровено омразно.- Тя поклати глава, чувствайки се тъжна и наистина стара.- Това не означава, че мисля, че Ерин е ужасна. Всъщност искам тя да е толкова готина, забавна и страхотна, колкото вярвах, че е. Предполагам, че просто съм осъзнала, че тя трябва или да бъде, или да не бъде тези неща сама. Това няма нищо общо с мен.
– Ти си по-умна, отколкото си мислех, че си – призна Деймиън.
– Аз все още съм слаба в ученето.
Той се усмихна.
– Има и други видове интелигентност.
– Това е добра новина за мен.
– Хей, не се подценявай. Ако се постараеш малко, може и да си добра в уроците.
– Знам, че това ти звучи като нещо добро, но нямам нищо против частта с „друг вид умна“.- Деймиън се засмя, а Шоуни добави:- Ще се насоча към кладата. Може би мотаенето там ще ми помогне.
– Да помогне на теб или на Воините?
– Или. И двете. Не знам – въздъхна Шоуни.
– Ще повярвам, че ще помогне и на двете – каза той.- Ще се движа наоколо – като въздух. Ще се опитам да издухам част от Мрака, който се е залепил за това място.
– Ти също ли го усещаш?
Той кимна.
– Усещам, че енергията тук е лоша. Прекалено много негативни неща са се случили за твърде кратко време.- Деймиън наведе глава, изучавайки Шоуни.- Сега, след като обмислих въпроса повече, не мисля, че трябва да стоиш далеч от конюшните. Огънят не е лош. Ти не си лоша. Ленобия знае това. Спомняш ли си как накара копитата на конете да се нагорещят, за да можем да ги яздим през ледената буря?
– Помня.- Спомни си Шоуни и споменът я накара да се почувства по-добре.
– Тогава отиди на кладата – помогнете там, но отиди и в конюшнята. Напомни на всички, че огънят може да направи много повече от това да унищожава. Важното е как се използва.
– Предполагам, че имаш предвид нещо като това, че е важно кой ще използва огънят?
Усмивката на Деймиън се разшири.
– Виждаш ли, казах ти, че може би ще си добра в уроците. Wield е отлична дума за лексика: да имаш или да можеш да използваш, както при властта или влиянието.
– От теб ме боли главата – каза Шоуни, но и тя се засмя.
– И така, ще се видим по-късно в конюшнята?
– Да, ще се видим.
Деймиън започна да си тръгва и после се обърна обратно към нея, като прегърна Шоуни бързо и силно.
– Радвам се, че си станала самостоятелен човек. И ако имаш нужда от приятел, аз съм насреща – каза ѝ той, след което побърза да се отдалечи в посока на конюшните.
Шоуни избърса сълзите си и се усмихна, наблюдавайки как пухкавата му кафява коса подскача в собствения си малък вятър.
– Огън – прошепна тя, – изпрати малка искра с Деймиън. Той заслужава да намери горещо момче, което да го направи щастлив, особено защото винаги се старае толкова много да прави другите щастливи.
Чувствайки се по-добре от седмици насам, Шоуни тръгна в различна посока. Стъпките ѝ бяха по-бавни, по-обмислени от тези на Деймиън, но вече не се страхуваше от това къде отива. Не очакваше с нетърпение кладата и изгарянето – тя не беше Ерин. Не можеше просто да изключи тъгата и болката, като замрази чувствата си. И знаете ли какво? Не бих искала да съм студена и замръзнала отвътре, дори ако това означаваше, че няма да ме боли толкова много – реши тя мълчаливо.
Шоуни се центрираше и черпеше сили от постоянната топлина на своята стихия. Благодаря ти, Никс. Ще се опитам да я владея добре – беше си помислила тя, когато гласът на безсмъртния се намеси.
– Не съм ти благодарил.
Шоуни вдигна поглед и видя Калона, застанал до голямата статуя на Никс, която стоеше пред храма на училището. Беше облечен в дънки и кожена жилетка, която много приличаше на тази, която носеше Дракон. Само че тази жилетка беше по-голяма и имаше прорези, през които излизаха черните крила на Калона, а след това се прибираха на гърба му. Тази жилетка също така не носеше емблемата на богинята, но за това беше трудно да се мисли, когато той я гледаше така с неземните си кехлибарени очи.
Той наистина е абсолютно, нечовешки красив. Шоуни изхвърли тази мисъл от съзнанието си и вместо това се съсредоточи върху това, което беше казал.
– Благодариш ми? За какво?
– За това, че ми даде мобилния си телефон. Без него Стиви Рей нямаше да може да ми се обади. Репхайм можеше да е мъртъв, ако не беше ти.
Лицето на Шоуни беше топло. Тя сви рамене, без да знае защо изведнъж се почувства толкова нервна.
– Ти си този, който дойде, когато тя се обади. Можеше просто да не отговориш и да продължиш да бъдеш гаден баща.- Шоуни осъзна какво беше казала, след като го изрече, и стисна устни, казвайки си да спре да говори!
Настъпи дълго, неудобно мълчание и тогава Калона каза:
– Това, което казваш, е истина. Не съм бил добър баща за синовете си. И все още не съм добър баща за всичките си синове.
Шоуни го погледна, чудейки се какво точно има предвид. Гласът му звучеше странно. Тя очакваше да е тъжен, сериозен или дори ядосан. Вместо това той просто изглеждаше изненадан и малко неловко, сякаш мислите, които си мислеше, едва сега му идваха наум. Искаше ѝ се да види изражението му, но лицето му не беше обърнато към нея. Беше се загледал в статуята на Никс.
– Ами – започна тя, без да знае какво да му каже.- Ти оправяш отношенията си с Репхайм. Може би не е твърде късно да оправиш отношенията си и с другите си синове. Знам, че ако баща ми се появи и поиска да има нещо общо с мен, бих му позволила. Бих му дала поне шанс.- Главата на безсмъртния се завъртя и той я погледна. Шоуни се почувства разтреперана, сякаш тези кехлибарени очи можеха да видят твърде много от нея.- Искам да кажа, че не мисля, че някога е твърде късно да постъпиш правилно.
– Вярваш ли в това, честно?
– Да. Напоследък го вярвам все повече и повече.- Искаше ѝ се той да отвърне поглед от нея.- И така, колко деца имаш?
Той сви рамене. Масивните му криле се повдигнаха леко, преди да се успокоят отново.
– Изгубих бройката.
– Струва ми се, че да знаеш колко деца имаш, е добро начало в цялото това нещо с „бих искал да бъда добър баща“.
– Да знаеш нещо и да действаш по него е нещо съвсем различно – каза той.
– Да, напълно. Но казах, че това е добро начало.- Шоуни дръпна глава към статуята на Никс.- Това също е добро място за начало.
– При статуята на богинята?
Тя се намръщи към него, като се почувства малко по-леко под погледа му.
– Има нещо повече от това просто да се отбиеш при статуята ѝ. Опитай се да я попиташ за…
– Прошка не се дава на всички ни!- Гръмна гласът му.
Шоуни усети как започва да трепери, но очите ѝ се преместиха към статуята на Никс. Почти можеше да се закълне, че пълните, красиви, мраморни устни се накланят нагоре, усмихвайки и се любезно. Независимо дали това беше въображение или не, то даде на Шоуни необходимия прилив на смелост и тя продължи бързо:
– Нямаше да кажа прошка. Щях да кажа помощ. Опитай се да поискаш помощта на Никс.
– Никс няма да ме чуе.- Заговори Калона толкова тихо, че Шоуни почти не го чу.- Тя не ме е чувала от векове.
– Колко пъти през тези векове си я молил за помощ?
– Нито веднъж – каза той.
– Тогава откъде знаеш, че тя не те слуша?
Калона поклати глава.
– Нима си изпратена при мен, за да бъдеш моята съвест?
Беше ред на Шоуни да поклати глава в знак на отрицание.
– Не съм изпратена при теб, а и богинята знае, че имам достатъчно проблеми със собствената си съвест. Със сигурност не мога да бъда съвестта на някой друг.
– Не бих бил толкова сигурен, млада огнена жрице… Не бих бил толкова сигурен – промълви той, а после внезапно Калона се обърна от нея, направи няколко дълги, бързи крачки и се изстреля в нощното небе.

Назад към част 10                                              Напред към част 12

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!