П. С. Каст, Кристин Каст-Училище за вампири-Разкрита-книга 11-част 2

ПРОЛОГ

Зоуи

– Уау, Зи, това е наистина страхотно присъствие. Тук има повече хора, отколкото бълхи върху старо куче! – Стиви Рей закри очите си с ръка, докато оглеждаше обновения осветен кампус. Далас беше пълен глупак, но всички признахме, че мигащите светлини, които беше увил около стволовете и клоните на старите дъбове, придаваха на целия кампус магическо, феерично сияние.
– Това е една от най-отвратителните ти аналогии с дърдорене – каза Афродита. – Въпреки че е точна. Особено след като тук има куп градски политици. Пълни паразити.
– Опитай се да бъдеш мила – казах аз. – Или поне се опитай да си мълчиш.
– Това означава ли, че баща ти, кметът, е тук? – Вече зяпналите очи на Стиви Рей се разшириха още повече.
– Предполагам, че означава. Неотдавна зърнах Крюела де Вил, известна още като „Тази, която ме роди“. – Афродита направи пауза и веждите ѝ се вдигнаха. – Вероятно трябва да държим под око котенцата на Уличните котки. Видях едни сладки черно-бели мъничета с особено пухкава козина.
Стиви Рей засмука въздух.
– О, Боже, майка ти наистина не би си направила котешко палто, нали?
– По-бързо, отколкото можеш да кажеш, че Буба отново пие и шофира – Афродита имитираше оки-туинга на Стиви Рей.
– Стиви Рей – тя се шегува. Кажи и истината – побутнах Афродита.
– Добре. Тя не одира котенца. Или кученца. Само малки тюленчета и демократи.
Веждите на Стиви Рей се смръщиха.
– Виж, всичко е наред. Освен това Деймиън е на щанда на „Улични котки“ и знаеш, че никога не би позволил да бъде наранен един малък котешки мустак, камо ли цяла козина – уверих най-добрата си приятелка, отказвайки да позволя на Афродита да развали доброто ни настроение. – Всъщност всичко е повече от наред. Виж какво успяхме да направим за малко повече от седмица. – Въздъхнах с облекчение от успеха на нашето събитие и оставих погледа си да обикаля из препълнените училищни дворове.
Стиви Рей, Шейлин, Шоуни, Афродита и аз бяхме на щанда за продажба на сладкиши (докато майката на Стиви Рей и няколко нейни приятелки от родителския комитет се движеха през тълпата с мостри от шоколадовите бисквити, които продавахме в милиони бройки). От позицията ни близо до статуята на Никс имахме чудесна гледка към целия кампус. Видях дълга опашка пред щанда с лавандула на баба. Това ме накара да се усмихна. Недалеч от баба Танатос беше разположилa място за кандидатстване за работа и там имаше куп хора, които попълваха документи.
В центъра на терена имаше две огромни сребристо-бели шатри, застлани с още от мигащите светлини на Далас. В едната палатка Старк, Дарий и воините от „Синовете на Еребус“ демонстрираха оръжия. Гледах как Старк показва на едно момче как да държи лък. Погледът на Старк се вдигна от момчето и срещна моя. Разменихме си бърза, интимна усмивка, след което той се върна да помага на момчето.
В шатрата на воините липсваха Калона и Аурокс. По очевидни причини Танатос беше решил, че общността в Тулса не е готова да се запознае с двамата.
Аз се съгласих с нея.
Не бях готова за…
Мислено се разтърсих. Не, сега нямаше да мисля за ситуацията с Аурокс/Хийт.
Вместо това насочих вниманието си към втората от големите палатки. Ленобия беше там и държеше под око хората, които се бяха струпали като жужащи пчели около Муджаджи и голямата першеронска кобила Бони. Травис беше с нея. Травис винаги беше с нея, което караше сърцето ми да се чувства добре. Беше страхотно да видя влюбената Ленобия. Господарката на конете беше като ярък, блестящ лъч на радостта, а при целия Мрак, който бях видяла напоследък, това беше дъжд в моята пустиня.
– О, по дяволите, къде си сложих виното? Някой виждал ли е чашата ми за кралици? Както ми напомни тъпанарката, родителите ми са някъде тук и ще ми трябва укрепване, докато обиколят и ме намерят. – Мърмореше и ровеше в кутиите с непродадени бисквити Афродита, търсейки голямата лилава пластмасова чаша, от която я бях видяла да пие по-рано.
– Вино ли имаше в тази чаша „Куинс“? – Клатеше глава на Афродита, Стиви Рей.
– И го пиеш през сламка? – Присъедини се към поклащането на главата на Стиви Рей, Шоуни. – Това не е ли гадно?
– Отчаяните времена изискват отчаяни мерки – изцепи се Афродита. – Наоколо дебнат твърде много монахини, за да пием открито, без да чуем скучна лекция. – Афродита сведе поглед вдясно от нас, където „Улични котки“ бяха разположили витрина с клетки, пълни с котки за осиновяване, и кошове с играчки, пълни с котешка мента, за продан. Уличните котки имаха своя собствена миниатюрна версия на сребристо-белите шатри и аз видях Деймиън да седи вътре и да работи усърдно с касата, но освен него всеки аспект на котешката зона управляваха облечените в халати бенедиктински монахини, които бяха превърнали Уличните котки в свои.
Една от монахините ме погледна и аз махнах с ръка и се усмихнах на игуменката. Сестра Мери Анджела ми махна в отговор, преди да се върне към разговора, който водеше с едно семейство, очевидно влюбено в сладък бял котарак, който приличаше на гигантска топка памук.
– Афродита, монахините са готини – напомних ѝ аз.
– И изглеждат твърде заети, за да ти обърнат внимание – каза Стиви Рей.
– Представи си – може би не си в центъра на вниманието на всички – каза Шейлин с престорена изненада.
Стиви Рей прикри кикота си с кашлица. Преди Афродита да успее да каже нещо с омраза, видях баба която куцукаше към нас. Освен че куцаше и беше бледа, баба изглеждаше здрава и щастлива. Беше изминала само малко повече от седмица, откакто Неферет я беше отвлякла и се беше опитала да я убие, но тя се беше възстановила с невероятна бързина. Танатос ни беше казал, че това се дължало на необичайно добрата ѝ форма за жена на нейната възраст.
Знаех, че това се дължи на нещо друго – нещо, което и двете споделяхме – специална връзка с богиня, която вярваше, че дава на децата си свободен избор, както и че ги дарява със специални способности. Баба беше любима на Великата майка и черпеше силата си директно от нашата магическа земя в Оклахома.
– У-ве-ци-а-ге-я, изглежда, че имам нужда от помощ на щанда с лавандула. Просто не мога да повярвам колко сме заети. – Баба едва бе проговорила, когато една монахиня побърза да се приближи.
– Зоуи, сестра Мери Анджела може да се възползва от помощта ти при попълването на формулярите за осиновяване на котки.
– Ще ти помогна, бабо Редбърд – каза Шейлин. – Обичам миризмата на лавандула.
– О, скъпа, това би било много мило от твоя страна. Първо, можеш ли да изтичаш до колата ми и да погледнеш в багажника. Там има още една кутия с лавандулови сапуни и листенца, прибрана отзад. Изглежда, че ще ги разпродам напълно – каза баба щастливо.
– Разбира се. – Шейлин хвана ключовете, които баба ѝ подхвърли, и забърза към главния изход на училищния двор, който водеше към паркинга, както и към осеяния с дървета път, който се съединяваше с улица „Утика“.
– И ще се обадя на майка ми. Тя каза просто да и съобщя, ако се натоварим прекалено много тук. Тя и майките от родителския комитет ще се върнат тук след секунда – каза Стиви Рей.
– Бабо, имаш ли нещо против да помогна на Уличните котки? Много ми се искаше да разгледам новото им котило котенца.
– Върви, у-ве-ци-а-ге-я. Мисля, че на сестра Мери Анджела и липсва компанията ти.
– Благодаря, бабо. – Усмихнах ѝ се. После се обърнах към Стиви Рей. – Добре, ако групата на майка ти се върне, аз ще отида да помогна на монахините.
– Да, няма проблем. – Закривайки очите си и надничайки през тълпата, Стиви Рей добави: – Сега я виждам и с нея са госпожа Роуланд и госпожа Уилсън.
– Не се притеснявай. Ние можем да се справим с това – каза Шоуни.
– Добре – казах аз, като се усмихнах и на двете. – Ще се върна веднага щом мога. – Излязох от щанда за бисквити и забелязах, че Афродита, стиснала голямата си лилава чаша
„Куини“, е точно по петите ми. – Мислех, че не искаш лекция от монахините.
– По-добре, отколкото лекция от майките от родителския комитет. – Потръпна тя. – Освен това харесвам повече котките, отколкото хората.
Повдигнах рамене.
– Добре, както и да е.
Бяхме стигнали само до средата от палатката на уличните котки, когато Афродита забави ход.
– Сериозно. Ебаси. Жалко. – Тя мърмореше около сламката си, присвивайки очи и взирайки се. Проследих погледа ѝ и се присъединих към намръщената ѝ физиономия.
– Да, колкото и пъти да ги виждам заедно, все не го разбирам. – Афродита и аз бяхме спрели за да гледаме как бившата най-добра приятелка на Шоуни, Ерин, се мотае с Далас. – Наистина си мислех, че тя е по-добра от това.
– Очевидно не е така – каза Афродита.
– Уф – казах аз, като отвърнах поглед от твърде публичната демонстрация на заключените им устни.
– Казвам ти, че в Тулса няма достатъчно алкохол, за да е нормално да гледаш как тези двамата си смучат лицето. – Тя издаде звук, който се смени с подсмърчане и смях. – Виж монахинята, дванайсет часа.
Разбира се, там една монахиня, която смътно разпознах като сестра Емили (една от по-строгите монахини), се спусна към твърде заетите с езиците си, за да я забележи двойка.
– Изглежда сериозна – казах аз.
– Знаеш ли, една монахиня може да е точно обратното на афродизиак. Това би трябвало да е забавно. Да гледаме.
– Зоуи! Тук! – Погледнах от катастрофата, която се готвеше да се случи, за да видя сестра Мери Анджела, която махаше към мен.
– Хайде – закачих ръката си през тази на Афродита и започнах да я дърпам към палатката на „Уличните котки“. – Не си била достатъчно добра, за да гледаш.
Преди Афродита да успее да възрази, вече бяхме в павилиона на „Уличните котки“, изправени пред лъчезарната сестра Мери Анджела.
– О, добре, Зоуи и Афродита. Имам нужда и от двете ви. – Монахинята направи милостив жест към младото семейство, застанало до една от клетките на котенцата. – Това е семейство Кронли. Те са решили да осиновят двете калифорнийски котенца. Толкова е мило, че двамата са намерили вечните си домове заедно – те са необичайно близки, дори за братя.
– Това е чудесно – казах аз. – Ще започна да оформям документите им.
– Аз ще ти помогна. Две котки – два комплекта документи – каза Афродита.
– Дойдохме с бележка от ветеринарния ни лекар – каза жената. – Просто знаех, че тази вечер ще намерим нашето коте.
– Въпреки че не очаквахме да намерим две от тях – добави съпругът ѝ. Той стисна рамото на съпругата си и ѝ се усмихна с очевидна обич.
– Не очаквахме и близначките – каза съпругата му и погледна двете момичета, които все още гледаха в клетката с котенцата и се кикотеха на пухкавите топки, които щяха да се присъединят към семейството им.
– Тази изненада се оказа страхотна, затова мисля, че и двете котенца ще бъдат перфектни – каза бащата.
Както като видя Ленобия и Травис заедно – това семейство накара сърцето ми да се почувства добре.
Бях започнала да се придвижвам към импровизираното бюро с Афродита, когато едно от малките момиченца попита:
– Ей, мамо, какви са тези черни неща?
Нещо в гласа на детето ме накара да спра, да променя посоката и да се насоча към клетката на котетата.
Когато стигнах там, веднага разбрах защо. В клетката двете котенца от породата калифорнийски съскаха и блъскаха няколко големи черни паяка.
– О, гадно! – Каза майката. – Изглежда, че училището ви може да има проблем с паяците.
– Познавам добър унищожител, ако ви трябва препоръка – каза бащата.
– Ще ни трябва много повече от добър унищожител – прошепна Афродита, докато се взирахме в клетката на котетата.
– Да, ами обикновено нямаме проблеми с буболечките тук – промълвих аз, докато по гърба ми преминаваше погнуса.
– Ей, татко! Има много повече от тях.
Малкото русо момиченце сочеше към задната част на клетката. Тя беше толкова изцяло покрита с паяци, че сякаш беше жива от кипящите им движения.
– О, боже мой! – Сестра Мери Анджела пребледня, докато се взираше в паяците, които сякаш се размножаваха. – Тези неща не бяха там преди малко.
– Сестро, защо не заведете това мило семейство в палатката и не им оправите документите – казах бързо, като срещнах острия поглед на монахинята със своя стабилен. – И изпратете Деймиън тук при мен. Мога да се възползвам от помощта му, за да се справя с този глупав проблем с паяците.
– Да, да, разбира се. – Не се поколеба монахинята.
– Доведи Шоуни, Шейлин и Стиви Рей – казах на Афродита, като запазих гласа си тих.
– Ще хвърлиш кръг пред всички тези хора? – Прошепна ми Афродита.
– Какво предпочиташ тя да направи това, или Неферет да започне да яде всички тези хора? – Изведнъж Старк беше до мен. Усещах силата и загрижеността му. – Това е Неферет, нали?
– Това са паяци. Много паяци. – Посочих клетките.
– На мен ми прилича на Неферет – каза тихо Деймиън, когато се присъедини към нас.
– Аз ще доведа останалата част от кръга. – Афродита пусна чашата си и започна да тича обратно към шатрата на пекарната.
– Какъв е планът? – Попита Старк, като не сваляше очи от все по-разрастващото се гнездо с паяци.
– Защитаваме това, което е наше – казах аз. След това извадих мобилния си телефон от джоба и натиснах името Танатос. Тя отговори още на първото позвъняване.
– Нещо се е променило тук. Усещам приближаването на смъртта. – Върховната жрица не повиши глас, но чух как напрежението тупти в нея.
– Паяците се материализират в шатрата на уличните котки. Много от тях. Призовах кръга си при мен.
– Неферет. – Тя произнесе името тържествено, потвърждавайки интуитивната ми реакция. – Призови защитата на стихиите. Каквото и да материализира Тси Сгили, знаем, че не е естествено – затова използвай природата, за да го изгониш.
– Ще го направя – казах аз.
– Ще започна томболата – за да призова вниманието на хората към палатката на Воина. Там ще бъдат в най-голяма безопасност. Зоуи, бъди толкова дискретна, колкото можеш да бъдеш. Само ще послужи на целите на Неферет, ако днешният ден завърши с паника и хаос.
– Разбрах. – Затворих.
– Обикаляме ли? – Попита Деймиън.
– Да. Използваме стихиите си, за да се отървем от този проблем с буболечките. – Не се поколебах, нито пък изчаках останалите от кръга. Докато Старк гледаше закрилнически, аз хванах ръката на Деймиън. Двамата с него се изправихме пред клетките на котенцата.
– Въздух, моля те, ела при мен – каза Деймиън.
Веднага усетих реакцията на неговата стихия.
– Съсредоточи се – казах му аз.
Той кимна.
– Въздух, издухай този Мрак.
Вятърът, който почти подигравателно повдигаше косата на Деймиън, се устреми от него, завъртя се около гнездото на паяците и ги накара да се разпищят гневно.
– Дами и господа, новаци и вампири, аз съм Танатос, върховна жрица на Дома на нощта в Тулса и ваша домакиня тази вечер. Моля всички да се насочат към центъра на кампуса и към сребристо-бялата шатра на Воините, започва нашата томбола и трябва да присъствате, за да спечелите.
Гласът на Танатос по високоговорителя звучеше толкова нормално, толкова принципно, че караше пърхащото гнездо от паяци да изглежда още по-отвратително.
– О, не, не е нужно да се притеснявате за подробностите. – Сестра Мери Анджела изкарваше младата двойка и техните близначки от кабината. – Моите асистенти ще подготвят котенцата, за да ги вземете след томболата.
– Защо те се държат така за ръце? – Чух едно от малките момичета да пита.
– О, сигурна съм, че просто се молят – спокойно каза сестра Мери Анджела. След това през рамо каза на около половин дузина монахини, които ръководеха щанда: – Сестри, уверете се, че младите хора имат уединението, от което се нуждаят за молитвите си.
– Разбира се, сестро – промълвиха жените. Без да задават въпроси или да се колебаят, те се разпръснаха, създавайки полукръг около палатката си, клетките за котки и останалата част от кампуса, като на практика образуваха монашеска завеса между евентуалните зяпачи и нас.
Тогава Шоуни и Стиви Рей спринтираха заедно с Афродита, пробиха монашеската бариера и спряха, с широко отворени очи към кипящата маса от насекоми.
– Ах, по дяволите! – Каза Шоуни.
– О, Боже! – Притисна с ръка устата си от неприязън Стиви Рей.
– От Неферет сериозно ме боли задникът – каза Афродита, като се намръщи на паяците.
– Трябва да съберем всички елементи тук и да ги накараме да изгонят тези паяци от кампуса – казах аз. – Но не можем да правим сцени.
– Да, защото Неферет би искала да провали всичко, като предизвика голяма страшна сцена и изплаши хората – каза Шоуни. – Не се притеснявай, Зи. Ще ги затопля веднага. – Тя се приближи целенасочено до Деймиън, който и протегна ръка. Тя я пое и като се взираше в масата от тъмни крака и пулсиращи тела, каза: – Огън, ела при мен. – Въздухът около нас се затопли. Красивото чернокожо момиче се усмихна и продължи: – Загрей ги, но не ги карай да се изпържат.
Огъна направи точно каквото го помоли. Нямаше дим, пламъци или фойерверки, но въздухът около нас стана наистина топъл и масата паяци се размърда в очевиден дискомфорт.
Огледах се, като едва тогава забелязах, че Шейлин не се е присъединила към нас.
– Къде е водата? Имаме нужда от Шейлин за кръга.
– Тя не се е върнала от паркинга – каза Стиви Рей. – Обадих се на телефона ѝ, но тя не отговаря.
– Сигурно не го е чула – каза Деймиън. – Навън е голяма лудница.
– Добре, няма проблем. Аз ще застана на мястото на водата – каза Афродита. – Няма да е толкова силна, но поне ще е пълен кръг.
Афродита започна да се движи, за да хване ръката на Шоуни, когато Ерин пристъпи през бариерата на монахините.
– Знаех си, че става дума за кръг! Усещах го – каза Ерин, след което сви устни към Афродита. – Ти ще извикаш вода? Ха! Ти си жалък заместител на мен – истинската.
– Ти си истинско нещо, това е сигурно – каза и Афродита. – Но работата не е в това.
– Казах ти да нямаш нищо общо с тези перковци – каза Далас, като се подигра на една монахиня, която се опита да го задържи извън бариерата им.
– Знам какво си казал, миличък. – Ерин му изпрати кокетна усмивка. – Но ти знаеш, че трябва да правя това, което трябва да правя. И не съм съгласна водата да бъде оставена извън кръга.
Далас сви рамене.
– Както и да е. Струва ми се, че е загуба на време. Освен това, защо, по дяволите, твоите идиотски бивши приятели правят кръг по време на деня на отворените врати? – Злият му, остър поглед се стесни, сякаш току-що беше осъзнал какво означава бариерата на монахинята. – Ей, какво става тук?
– Нямаме време за това – избухнах аз. – Старк, отърви се от Далас и се увери, че ще остане затворен, докато не свърши денят на отворените врати.
– С удоволствие! – Усмихвайки се, Старк вдигна Далас за задната част на ризата му и го издърпа далеч от нас и от центъра на кампуса. Далас се бореше и ругаеше, но беше малко повече от жужащ комар пред силата на Старк. Обърнах се към Ерин. – Без значение какво се е случило, ти си вода и твоята стихия е добре дошла в нашия кръг, но нямаме нужда от негативна енергия тук – това е твърде важно. Кимнах към паяците. Погледът на Ерин проследи моя и тя изтръпна.
– Какво, по дяволите, е това?
Отворих уста, за да отклоня въпроса ѝ, но интуицията ми ме спря. Срещнах сините очи на Ерин.
– Мисля, че това е това, което е останало от Неферет. Знам, че е зло и че не му е мястото в нашето училище. Ще ни помогнеш ли да я изгоним?
– Паяците са отвратителни – започна тя, но гласът ѝ се забави, когато погледна към Шоуни. Тя вдигна брадичката си и прочисти гърлото си. – Отвратителните неща трябва да си отидат. – Решително се приближи до Шоуни и спря. – Това е и моето училище.
Помислих си, че гласът на Ерин звучи странно и някак дрезгаво. Надявах се, че това означава, че емоциите ѝ се размразяват и че може би отново се връща към ролята на детето, което познавахме.
Шоуни протегна ръка. Ерин я пое.
– Радвам се, че си тук – чух да шепне Шоуни.
Ерин не каза нищо.
– Бъди дискретна – казах и аз.
Ерин кимна леко.
– Вода, ела при мен. – Усетих мириса на море и пролетни дъждове. – Накарай ги да се намокрят – продължи тя.
Водата изби в клетките и под тях започна да се образува локва. Една купчина паяци с големина на юмрук изгуби хватката си върху метала и се пръсна в чакащата ги локва.
– Стиви Рей. – Протегнах ръка към нея. Тя пое моята, после тази на Ерин, с което кръгът се завърши.
– Земя, ела при мен – каза тя. Заобиколиха ни ароматите и звуците на ливадата. – Не позволявай това да замърси нашия кампус.
Земята под нас се разтресе съвсем леко. Още паяци изхвърчаха от клетките и паднаха в събиращата се вода, като я накараха да се размърда.
Накрая дойде и моят ред.
– Дух, ела при мен. Подкрепи стихиите в изгонването на този Мрак, който не принадлежи на нашето училище.
Чу се свистене и всички паяци изпаднаха от клетките, падайки в чакащия ги басейн с вода. Водата трепна и започна да променя формата си, удължавайки се и разширявайки се.
Съсредоточих се, усещайки присъствието на духа – елемента, към който имах най-голям афинитет, и в съзнанието си си представих как басейнът с паяците се изхвърля от нашия кампус, сякаш някой е изпразнил съд с отвратителна тоалетна вода. Запазвайки този образ в съзнанието си, аз заповядах:
– А сега се махайте!
– Навън! – Повтори Деймиън.
– Върви! – Каза Шоуни.
– Излез! – Каза Ерин.
– Изчезни сега! – Каза Стиви Рей.
После, точно като във въображението ми, басейнът с паяците се вдигна, сякаш щяха да се откъснат от земята. Но в рамките на един дъх тъмният образ отново се реформира в познатия силует – криволичещ, красив, смъртоносен. Неферет! Чертите ѝ не бяха напълно оформени, но разпознах нея и злокобната енергия, която излъчваше.
– Не! – Изкрещях. – Дух! Укрепи всеки от елементите със силата на нашата любов и вярност! Въздух! Огън! Вода! Земя! Призовавам те, да бъде така!
Чу се ужасен писък и привидението Неферет се втурна напред. То се изтръгна от нашия кръг, като се разби над Ерин като черен прилив. Със звука на хиляди пърхащи паяци призракът избяга през главния вход на училището, а после изчезна напълно.
– Свята работа. Това беше много гадно – каза Афродита.
Щях да се съглася с Афродита, когато чух първото ужасно изкашляне.
Усетих как кръгът се разкъсва, преди да я видя да пада на колене. Тя ме погледна и отново се закашля. От устните ѝ бликна кръв.
– Не мислех, че ще свърши така – изхриптя тя.
– Отивам за Танатос! – Извика Афродита, докато спринтираше нанякъде.
– Не! Това не може да се случи – каза Шоуни и падна на колене до вече обляната в кръв Ерин. – Близнак! Моля те. Ще се оправиш!
Ерин падна в ръцете ѝ. Деймиън, Стиви Рей и аз споделихме погледи, а после като един се присъединихме към Шоуни, докато тя държеше приятелката си.
– Толкова съжалявам – проплака Шоуни. – Не исках да кажа нищо от лошите неща, които ти казах.
– Всичко е наред, близнако. – Ерин говореше бавно между раздираща кашлица, докато кръвта бълбукаше в гърлото ѝ и се стичаше в пурпурни цветове от очите, ушите и носа ѝ. – Това беше моя грешка. Забравих как да чувствам.
– Ние сме тук с теб – казах аз и докоснах косата на Ерин. – Дух, успокой я.
– Земя, приюти я – каза Стиви Рей.
– Въздух, обгърни я – каза Деймиън.
– Огън, сгрей я – каза Шоуни през сълзите си.
Ерин се усмихна и докосна лицето на Шоуни.
– Ти вече ме стопли. Вече не се чувствам студена и самотна. Не чувствам нищо друго освен умора…
– Просто си почини – каза Шоуни. – Ще остана с теб, докато спиш.
– Всички ще го направим – казах аз и избърсах сълзите от лицето си с гърба на ръкава.
Ерин се усмихна още веднъж на Шоуни, а след това затвори очи и умря в ръцете на своя Близнак.

Назад към част 1                                                           Напред към част 3

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *