П.С.Каст Кристин Каст-Училище за вампири-Падението на Калона-новела 11,5-част 11

11.

ВЪПРЕКИ ЧЕ ТОВА ЩЕШЕ ДА СЪЗДАДЕ РАНА В НЕЯ, КОЯТО ЩЕШЕ ДА Я БОЛИ ВЕЧНО, НИКС ЗНАЕШЕ, ЧЕ КАЛОНА ТРЯБВА ДА БЪДЕ СПРЯН…

И така минаха епохите. Отначало всичко било наред в Другия свят. Богинята вече не беше сама. Тя имала воин и любовник, другар в игрите и приятел. Никс процъфтявала, а с нея и Другият свят.
Децата на Никс, създадени от Майката Земя, преди тя да се оттегли да спи в себе си, също процъфтявали, макар че и двете безсмъртни били прави. Много от тях не бяха достатъчно силни, за да оцелеят в Промяната, но тези, които успяха, бяха най-доброто от човечеството – най-смелите и най-силните, най-умните и най-талантливите. В знак на солидарност те се нарекли вампири, децата на Никс, и развили общество, което почитало жените като богини и ценяло мъжете заради ролята им на воини и любовници, съучастници в игрите и приятели. Никс била толкова доволна от децата си, че понякога им поднасяла подаръци, базирани на петте елемента, над които нейната приятелка ѝ била дала власт. Но без значение колко много я радват и колко пъти Никс дава подаръци на вампирите, богинята се стараела да не се меси прекалено често в живота им. Майката Земя ѝ беше дала ценен урок. Любовта не може да процъфтява, ако се контролира прекалено строго. Никс се закле, че няма да контролира любимите си деца, че те винаги ще имат свободна воля, независимо дали ще решат да използват тази свобода разумно, или не.
Въпреки че понякога съжаляваше, че е дала този обет, богинята никога не го наруши.
Никс също така понякога съжаляваше, че се е заклела никога да не говори за нощта, в която е било създадено първото ѝ дете. Клетвата е била добре замислена – за да защити децата и. Тогава богинята не осъзнаваше, че като е забулила тази нощ в мълчание, е изгубила и възможността да обясни много неща на Калона, а в замяна на това да поиска обяснение и от него за много неща.
Никога не говориха за това, което се бе случило, когато Калона се бе появил при гейзера, нито за странното суеверие, което бе накарало шамана да направи кръвно жертвоприношение на Калона.
В съзнанието си Никс често възпроизвеждаше песнопението, което шаманът бе изпял, преди да принесе момичето в жертва.

Това, което правя, правя за двама
за нея и един за теб…

Какво имаше предвид старецът? Никс вярваше, че „ти“, за което беше пеел, е Калона. Възможно ли е „нея“ да не е означавало девойката, а да е имало предвид самата богиня?
Неизвестността преследваше Никс, особено когато, обвързана със собствения си обет, не можеше да изказва въпросите си пред никого, особено пред Калона, която сякаш все повече не искаше да говори с нея за много неща.
Никс се опита да говори с Калона за Майката Земя, която ужасно ѝ липсваше. Калона избягваше темата за символичната си майка и мълчеше.
Когато Никс се поинтересува на глас какво може да се е случило с малката Л’ота, която изчезна същата нощ, когато Еребус и Калона влязоха в другия свят, Калона отговори само с мълчание.
Мълчанието на Калона започна да се удължава и разпространява, докато двамата с Никс не бяха в състояние да говорят за почти нищо и единственото, което не беше неловко между тях, беше пламъкът, който гореше, когато телата им се съединяваха.
Но Никс се нуждаеше от нещо повече от безсловесна страст, за да бъде щастлива, и все по-често се обръщаше към Еребус за компания. Златният безсмъртен не беше неин любовник, но изпълняваше ролята на Консулт по-пълноценно от Калона. Еребус говореше с нея лесно, между тях нямаше нищо скрито. Еребус наистина я изслушваше, без гордост или ревност, и Еребус умееше да я разсмива.
Колкото повече Никс се обръщаше към Еребус, толкова по-затворен ставаше Калона, докато не спря да търси дори утехата от съединяването на тялото си с богинята. В злокобното мълчание, което се разрастваше между тях, Калона се изпълваше с ревност, която никога не бе помирявана истински, и с гнева, породен от тази ревност.
Тогава Мракът започна да атакува Другия свят.
Първият път, когато това се случи, Никс се беше излежавала на балкона на Еребус, поемайки утринната светлина. Тя си спомни, че Еребус беше направил играчка от пера за дивата котка, която следваше Никс из целия друг свят, и че се смееше като момиче на манията на котката по перата, когато нещо тъмно и ужасно се промъкна през ръба на балкона и се уви около задния крак на котката, като я накара да изреве от болка.
Никс изкрещя от страх, а Калона изведнъж се появи като Бог на отмъщението, разперил криле и с кехлибарени очи. Той прониза плъзгащото се създание с обсидиановото си копие. Никс грабна котката и се втурна в прегръдките на Калона. Той я държеше, галеше косата ѝ и ѝ шепнеше успокоителни думи, докато тя не спря да трепери.
– Какво беше това? – Попитала го бе Никс.
– Тъмнина – каза Калона с глас, изпълнен с гняв.
– Как е влязла тук? – Попита Еребус, докато внимателно превързваше кървящия крак на котката.
– Ти ми кажи, братко. Именно ти беше насаме с богинята, когато тя удари.
Еребус нямаше отговор за брат си, както и Никс. Но това, което започнало в онзи ден, продължило да се разпространява, докато почти всеки ден Калона се борел с някакъв вид Мрак.
В началото атаките отново сближиха Калона и Никс. Те отново станаха любовници за кратко, красиво време. Богинята търсела компанията му и те намерили начин да си говорят. Калона дори с радост се съгласил да посети царството на смъртните заедно с Никс, докато тя се появила пред любимите си деца, вампирите, като кръстили първия Дом на нощта на името на своята Богиня на нощта.
Но това посещение завършило с ревност и гняв, когато Никс радостно отбелязала:
– Виж, Калона, тук има толкова много котки! Те са толкова любящи приятели на моите деца.
– Да, сигурен съм, че Еребус ще бъде развълнуван от радостта, която дарът му все още ти носи – беше се пошегувала Калона, след което замълча.
Никс не можеше да каже нищо – нито за дара, който ѝ беше дал тази нощ, нито за това как този дар я радваше повече, отколкото което и да е смъртно същество би могло. Не, Никс не можеше да каже нищо. Собствената ѝ клетва я накара да замълчи. Тя можеше само да наблюдава как ревността и гневът се борят в Калона.
Когато се върнаха в другия свят, ги нападна огромно рогато същество с много глави и зъби като кинжали. Калона го унищожи, придружи Никс до покоите ѝ и след това, без да говори, я остави там сама, докато търсеше още врагове, които да убие.
Тази нощ Никс плака горчиво, докато в паметта ѝ отекваше предупреждението на Майката Земя: „… гледай Калона. Ако той започне да се променя, това ще е, защото гневът му е станал по-голям от любовта му. Ако позволи на гнева да го погълне, той ще погълне и теб, и твоето царство.“
Никс осъзна, че това се случва. Гневът на Калона поглъщаше любовта им, а също и Другия свят. Въпреки че това щеше да създаде рана в нея, която щеше да я боли вечно, Никс знаеше, че Калона трябва да бъде спрян.

* * *

– Ти ме повика?
Никс се беше облякла внимателно, като беше избрала роклята, която носеше в онзи ден преди толкова много време, когато любовта им беше нова и Калона беше създал водопада за нея, а те за първи път бяха споделили телата си един с друг. При звука на гласа му Никс се обърна с лице към него, изпълвайки усмивката си с цялата любов, която вечно изпитваше към него, и отчаяно желаейки той да отговори на усмивката ѝ с нещо, да я вземе в обятията си и да остави гнева си настрана.
– Не бива да си сама тук, особено толкова близо до ръба на нашето царство – каза Калона, заобикаляйки Дървото на желанията, за да застане на парчето червена земя, което беше входът на Другия свят. Когато най-сетне я погледна, кехлибарените му очи бяха твърди.
– Дали моят воин е победил напълно любовника ми? – Попита го Никс.
Той примигна изненадано.
– Не знам какво имаш предвид. – Той се приближи до нея, очевидно искайки да я заведе обратно в двореца.
Никс се отърси от ръката му и тръгна целенасочено към твърдата пръст на ръба на своето царство. Калона просто скръсти ръце на гърдите си и я наблюдаваше.
– Разбираш ли, че те обичам? – Попита го тя.
В кехлибарения му поглед отново проблесна изненада. Той кимна, без да говори.
– Не. Нека няма повече мълчание между нас. Отговори ми, сине на Луната. Разбираш ли, че те обичам?
– Да – каза той. После добави с безчувствен глас: – Ти обичаш всичките си поданици.
– И ти наистина смяташ, че няма разлика между това, което изпитвам към теб, и това, което изпитвам към другите?
– За кои други става дума? За вампирите или за Вашия консул?
– Виждам отговорите си в твоите въпроси. Ти не разбираш, че те обичам и че моят воин е победил любовника ми. – Никс наведе глава, като се замисли.
– Вече изобщо не те разбирам – каза Калона.
Никс вдигна глава и срещна очите му.
– Калона, мой войн и любовник, аз не съм се променила. Ти си се променил.
– Не! Аз съм такъв, какъвто винаги съм бил! – Той почти изплю думите срещу нея. – Никога не съм искал да те деля с Еребус.
– Той не е мой любовник!
– Така си казвала, отново и отново. И все пак винаги, винаги се обръщаш към него, а не към мен.
– Калона, умът ти е толкова изпълнен с ревност и гняв, че вече не можеш да мислиш ясно.
– Замисляла ли си се някога, че може би едва сега започвам да мисля ясно?
– О, Калона, не. Не можеш ли да видиш себе си? Къде е изчезнала радостта ти?
– Ти я уби, когато избра него вместо мен!
– Никога не съм го правила – каза Никс. – Кажи ми какво мога да направя, за да ти помогна да се отървеш от гнева, който те унищожава, и да намериш отново радостта си в нашата любов.
– Да се отървеш от Еребус.
Макар да очакваше, че Калона в крайна сметка ще поиска точно това от нея, Никс все пак усети шока в сърцевината на същността си.
– Твоят брат е създаден, за да бъде мой приятел и съучастник в игрите, както ти си създадена, за да бъдеш мой воин и любовник.
– Не мога повече да търпя това. Няма да те разделям с него! – Калона отиде при Никс и падна на колене, емоциите му преляха, а сълзите измиха лицето му. – Като твой воин и любовник те моля. Избери мен. Прогони Еребус, за да можем ние с теб да прекараме вечността заедно, без този Мрак да стои между нас. Ако не го направиш, се заклевам, че ще напусна това царство и отчаянието, което то ми причини.
Никс го погледна с еднаква доза тъга и примирение.
– Калона, аз няма да изгоня Еребус. Не и сега. Никога.
Сълзите на Калона пресъхнаха и изражението му стана каменно.
– Ако си мислиш, че само заплашвам, грешиш.
– Вярвам на клетвата ти. Знам, че си направил своя избор – каза Никс. – Знай, че където и да си, каквото и да правиш, аз вечно ще те обичам, но и аз съм направила своя избор. Няма да прогоня Еребус. По силата на собствената си клетва, Калона, ти трябва да си отидеш.
– Недей да го правиш! Ти си моя!
– Аз не правя нищо, Калона. Ти имаш избор в това отношение. Дори на моите воини съм дала свободна воля, макар да не изисквам от тях да я използват разумно. – Сълзите се стичаха по бузите на Никс и мокреха роклята, която беше избрала с толкова любов.
– Аз не мога да си помогна. Създаден съм, за да чувствам това. Това не е свободна воля. Това е предопределеност – каза той, а гласът му беше злобен.
– И все пак като твоя богиня ти казвам, че това, което си, не е предопределено. Твоята воля те е оформила. – Въпреки че раменете ѝ се разклатиха от силата на разбитото ѝ сърце, Никс бе изпълнена с непоколебимата сила на богиня.
– Не мога да помогна на това, което чувствам! Не мога да помогна на това, което съм!
Думите на Никс се задушаваха, но заповедта в тях не намаляваше.
– Ти, мой войне, грешиш, затова трябва да понесеш последствията от грешката си.
Залята от съжаление, сълзи и отчаяние, Никс събра Божествената си енергия и хвърли върху него последствията от собствения му избор, като го блъсна назад с такава сила, че той се вдигна от земята и се хвърли надолу, надолу, в черния етер, който разделяше царствата.
Калона падна.
Бавно, тъжно Никс се върна в двореца си и стигна чак до спалнята си, преди да рухне на пода и да се разплаче, сякаш душата ѝ беше разбита.

* * *

Котката доведе Еребус при нея. Той вдигнал Никс на ръце, сякаш тя тежеше не повече от дете. Отнесе я до леглото ѝ, където изми лицето ѝ с хладна кърпа и я подкани да пие вино. Едва след като тя спря да плаче, той я попита:
– Той си отиде?
Никс кимна с тъмни от скръб очи.
– Той ме напусна.
Еребус взе ръцете ѝ в своите.
– Ще ти помогна да си го върнеш.
– Благодаря ти, приятелю мой – каза тя трепетно. – Но няма да му позволя да се върне, докато не заслужи прошка за злините, които е сторил, и за тези, които ще стори.
– Съгласен съм – каза Еребус. – Някой ден в бъдещето ще му помогна да заслужи твоята прошка.
– Той няма да ти позволи да му помогнеш.
– Тогава той няма да знае, че го правя.
Никс извърна глава и се загледа през прозореца на балкона си в пищната красота на Другия свят и избърса една-единствена сълза, която току-що бе избягала от окото ѝ.
Далеч долу на, земята лицето на Калона напълно отразяваше това на богинята, но бузата му не беше мокра от сълзи. Вместо това, зърнал себе си в неподвижните води на ленивия поток, той видя, че лунният цвят на крилете му се е променил в черния на Мрака, който бе допуснал в Другия свят на Никс.
Изпълнен с неутолима ярост, Калона изрева гнева си към нощното небе и се изгуби напълно.

Краят

Засега…

Назад към част 10

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *