Глава 12
Дръпнах се назад, внезапно неуверена. Целият този залог, само за да задоволя любопитството си дали Къртис наистина е убил Антъни, бледнееше донякъде в очите ми. Бях доказала, че той е сгрешил за Сет… но какво значение имаше това в сравнение с това колко глупава бях била на първо място за Сет?
Очите на Къртис се разшириха.
– Какво е това? Студени крака? След всичко, през което премина? – Той поклати глава, развеселен. – Какво става с теб? Не приемаш ли никакви награди?
– Не знам… Просто съм толкова… Не трябваше да правя това тази вечер…
– О, боже мой – изстена той. Играеше небрежно и глупаво, но виждах как идеята да надникна вътре го плашеше. – След като цяла нощ се подготвях за това? – Той направи голямо шоу, като погледна часовника. – Е, решавай бързо, защото не искам да пропусна главното събитие.
Гневът ми се разпали още веднъж, когато ми напомни за бедните Старла и Клайд, които срещнаха потенциално незаслужена съдба.
– Добре. Нека да го направим.
Той се опита да се усмихне самоуверено, но аз виждах потта по врата и косата му. Зениците му бяха големи. Уау. Беше се уплашил. Наистина се страхуваше. Чудех се дали и аз трябва да се страхувам. Затворил очи, той отново протегна ръка. Хванах я и…
бях вътре.
Бях на място с бяла светлина, замайваща и ослепителна. То беше изпълнено с нещо – нещо, което просто не можех да възприема. Беше като сляп човек, който се взира в червения цвят. Не можех да разбера какво пропускам, защото то апелираше към чувство, което нямах. В един миг този сюрреалистичен момент свърши и аз застанах на позната територия, с гледки и звуци, които можех да разбера.
Намирах се на бойно поле през нощта, кал и тела, осветени от пълната луна и звездното небе, което никога не беше виждало градски светлини. Около мен, в периферията на бойното поле, все още се носеха отломки от битки. Въздухът се изпълваше със стонове на умиращи. Огледах се с отвращение.
После се озовах в град, древен град, който не познавах, град, който е съществувал векове преди смъртния ми живот. Гледах как се развива живота на града, гледах как тиранина, който го управляваше, тъпчеше гражданите и ги малтретираше за труда им, отказваше им храна и живот, когато това беше удобно. В крайна сметка това нямаше значение, защото накрая дойде една нападателна армия и разруши града, като изби, изнасили и пороби жителите му.
Сцена след сцена, коя от коя по ужасни, прелитаха покрай мен на бързи обороти. Беше като прословутия живот, който минава пред очите ти. Човечеството страдаше, а аз го гледах през очите на Къртис, усещах болката и разочарованието му, докато накрая не можа да издържи повече. Тогава белия екран се върна, белия, който не означаваше нищо за мен и всичко за него. Той го разкъса и това беше като да разкъса себе си на две. Тогава вече нямаше светлина, само чернота и дупка в душата му.
След това демоничната кариера на Къртис се разгърна пред очите ми и аз го гледах как извършва злодеяние след злодеяние – някои по-лоши от тези, заради които се беше разделил с Небето – просто защото вече не му пукаше. Усетих болката му, усетих празнотата му, усетих апатията му. Събитията преминаха през мен за секунди, като съкратена версия на един безкраен живот.
Видях времето му с Антъни, видях мъченията, които бяха описани в съдебната зала. И когато настоящето се претърколи напред, усетих как гнева на Къртис към бившия му служител изстива – и усетих изненадата му, когато други демони го откараха на съд. Усетих разочарованието и страха му, отчаяните му опити да лобира и да дава подкупи за своята невинност. Успокоението му, когато Клайд и Старла поеха вината.
А после всичко свърши и ние стояхме заедно в апартамента.
Къртис не беше убил Антъни. Беше казал истината.
Прекъснах контакта и се олюлявах от видяното. Тогава разбрах защо това не се прави много често, дори за да се докаже нещо. Достатъчно беше да живееш със силата на собствената си душа – или, в моя случай, на наетата си душа – но да изпиташ емоцията и интензивността на чуждата беше твърде много. Фактът, че бях по-малък безсмъртен, който гледа към по-висш безсмъртен, го правеше още по-силно.
Запънах се назад и паднах на колене, обгърнала се с ръце. Къртис грабна една изящна синя стъклена купа, обсипана със златни жилки, и я поднесе към мен.
– Ще повръщаш ли?
Със сигурност се чувствах така. Наведох се и усетих как жлъчката се надига в гърлото ми, докато стисках очи. Стаята се завъртя. Носех много болка със себе си, почти хилядолетие и половина. Но тогава знаех, знаех без съмнение, че това е нищо в сравнение с мащаба на онова, през което са преминали ангелите и демоните. Дори сянката на онова, което той изпитваше, ме опустошаваше.
Преглъщайки, изтласках гаденето надолу и погледнах отново към Къртис. Дългото му лице беше сериозно, очите му – безкрайни и знаещи, дори когато се тресеше и се опитваше да овладее собствената си реакция. Преживяването беше тежко и за него. По-грубо.
Погледнах встрани и въздъхнах с благодарност, че усещанията вече отшумяват, тази ужасна загуба на ангел, който е обърнал гръб на Рая, защото се е ядосал на начина, по който силните на деня са оставили човечеството да страда.
– Съжалявам – измърморих аз.
– За какво? – Попита той с подигравателна усмивка на устните си. На лицето му имаше стегната стойка, която говореше, че дори да има бодра личност, още известно време ще усеща последиците от това, че го четох.
– Не знам. – Можех да се извинявам за всичко. За това, че го накарах да се отвори. За онова, от което се беше отказал в гнева си преди хилядолетия. За това, което е трябвало да направи през това време. За това, че е обвинен в престъпление, което не е извършил.
Къртис сякаш разбираше. Той постави купата и ми помогна да се изправя, въпреки че самия той беше малко нестабилен.
– Ще се оправиш ли?
– Мисля, че да.
– Погледни това – каза ми той. – Единайсет и трийсет. Имаш време да се върнеш при твоя човек.
Беше прав. Разполагах с трийсет минути, трийсет минути, в които да се върна при Сет като себе си и да споделя няколко скъпоценни мига без никакво предателство или хитрост. Сега, когато знаех, че Къртис е невинен, жилото на подкупа му беше избледняло.
Изведнъж се намръщих. Спомените от погледа в главата му бързо изчезваха, но докато бях в него, бях видяла събитията от процеса през неговите очи. Виждах как се приближава до другите съдебни заседатели и как прави предложенията си.
– Монако – възкликнах аз.
– Какво?
– Не си предложил Монако.
Той наклони глава и ме изучи.
– Може би те удариха по-силно, отколкото си мислех.
– Не! – Когато си предлагал на хората подкупи, не си предлагал да прехвърлиш този демон в Монако. Клайд каза, че не си имал правомощия.
– Разбира се, че не – измърмори Къртис. – Мислиш ли, че щях да съм в Белгия, ако можех да уредя това?
– Кой го е направил тогава? Кой е предложил подкуп, за да оправдае теб и да осъди Клайд и Старла? Някой друг е работил с теб. Но, искам да кажа, не с теб. – Можех да кажа това с известна убеденост, защото сега знаех със сигурност, че не е имал съюзник, за когото да знае.
Къртис се намръщи, лицето му беше потънало в мисли, после се проясни.
– Ноел.
– Тя е достатъчно силна?
– О, да. Абсолютно. Има и смисъл. Нямаше достатъчно доказателства, за да има ясно решение, затова тя настояваше за бърз край и получи своето катарзисно отмъщение. Наказа двама души, които я бяха вбесили в процеса. Много чисто. Хубав начин да го направиш, ако не можеш да заковеш правилния заподозрян.
В това имаше смисъл. Старла и Луис бяха потвърдили същите идеи. И все пак… нещо не беше логично…
Примигнах.
– Това е така, защото правилният заподозрян не е бил там горе.
Лицето на Къртис беше леко изненадано.
– О?
– Това е била Ноел. Ноел е убила Антъни.
– Нейният собствен служител? – Издекламира той. – Малко вероятно. Особено като се има предвид, че като негов ръководител тя можеше законно да му наложи всякакъв брой наказания. – Той се усмихна. – Аз от всички други знам много добре какви са вратичките там. Освен това тя си падаше по Антъни.
– Както и Старла. Всъщност много повече от страст. И все пак всички смятат, че да я изкарат убийца е логично.
– Добре, получаваш точки за това, но какво друго имаш, Шерлок? Не можеш просто да отидеш и да обвиниш в убийство голям архедемон. – Той направи физиономия. – Освен ако не е някой, който е осъден на смърт в Белгия.
Парченца от разговорите от последните няколко дни започнаха да се подреждат в главата ми.
– Ноел ревнувала Антъни и Старла. Той бил отхвърлил авансите ѝ и сигурно е побърквало Ноел, че той предпочитал нова, слаба демонична жена пред нея. Тя се опитала да ги раздели, нали? Казала, че тя му пречи на работата. И тогава той отвърнал на удара. Старла ми разказа как е искал да се прехвърли. Вероятно е смятал, че все още може да се среща или каквото и да е със Старла без проблеми в работата. Но Ноел казала, че ще се бори с него – не искала да го загуби. Тя го обичала. И те са имали този огромен, ужасен скандал, който много ядосал и двамата. Клайд е минал покрай Антъни на излизане и Антъни бил бесен. След това Клайд е разговарял с Ноел и тя също била вбесена.
– И така, тя убива Антъни заради един спор?
– Не – казах аз. – Ами да. Повече от това. Спорът беше кулминацията на много неща. Неговото отхвърляне на нея. Фактът, че тя вероятно щеше да го загуби. Помниш ли коментара на Марго? „Ако не мога да го имам…“ Това беше начина на мислене на Ноел.
Къртис изпусна ниско свиркане.
– Това е доста интересна теория, малката. И много косвени доказателства.
– Ето защо тя беше толкова ядосана заради всичко това. Това не е отмъщение. Това е гняв към самата нея за това, което е направила – и страх да приключи бързо и да прикрие следите си. Това е и причината, поради която тя не настояваше да погледне вътре в някого от вас. Направи го така, сякаш не искаше да ви насилва, но в действителност беше така, защото знаеше, че всички ще се окажете невинни.
– Е, направи няколко добри скока, това трябва да ти призная. – Той посочи часовника. Двадесет минути до полунощ. – Но за това няма какво да се направи, дори и да е вярно. Почти е станало време. Онази група вече е настръхнала в очакване на мъченията. Сигурно продават балони и хотдог. Никой няма да те слуша.
Загледах се втренчено в прозореца.
– Луис би.
– Може би щеше. – Когато не отговорих, Къртис сложи почти приятелска ръка на рамото ми. – Слушай, може би наистина имаш нещо предвид, но вече е твърде късно. Изгаряш времето си. Най-малкото се целуни с твоя човек. Преследвайки тази теория, проваляш всеки миг, който имаш с него.
Къртис беше прав. А аз вече бях провалила по-голямата част от времето, което можех да имам със Сет. Бях го пропиляла в прикритието на друга жена. Но ако действах скоро, сега можех да го имам като мен. Можех да го имам, а Старла и Клайд щяха да страдат. Бях отбелязала преди, че вероятно са извършили достатъчно други престъпления, за да заслужат наказание, но ми хрумна, че подобно на Къртис, те може би първоначално са изпаднали в немилост не само по егоистични причини.
Погледнах нагоре и срещнах проницателния поглед на Къртис.
– Ще ме транспортираш ли обратно до хотела?
* * *
Той беше прав за спектакъла. Балната зала, превърната в конферентна, беше препълнена. Цялата банда беше там от първия ден: импове, вампири, инкуби и демони. Двамата с Къртис си проправихме път през развълнуваната тълпа. Хората го пляскаха по гърба в знак на поздрав, докато минавахме. Правеха ми неприлични коментари.
Близо до предната част на залата един демон в черно точеше дълги инструменти с остриета. Близо до него стояха Старла и Клайд. Двамата „виновни“ демони не помръднаха, въпреки че не ги държаха видими връзки. Бяха замръзнали, хванати в капан чрез някакви магически средства. Отклоних очи от тях.
– Помогни ми – казах на Къртис. – Помогни ми да намеря Луис.
Това беше невъзможна задача. Имаше твърде много тела, които се смесваха и движеха. Луис беше голям демон. Надявах се, че ще го намеря само защото е по-висок от другите, но сега това изглеждаше малко вероятно.
Къртис спря да върви.
– Той не е тук.
Аз също спрях, като едва не се сблъсках с раздразнения вампир.
– Откъде знаеш?
– Той е един от най-силните тук, по-силен дори от Ноел. Ако беше в тази стая, щяхме да го усетим, дори над всичко това.
Той беше прав, осъзнах. Пробихме си път обратно навън. След като излязохме навън, Къртис се изправи и се огледа като куче, което подушва вятъра.
– Имам го.
Намерихме Луис, който седеше в бара и бъркаше бърбън с лед. Изглеждаше единствения от демоничната общност, който не беше в другата стая и не правеше животни от балони или не си правеше татуировки на лицето. Като ни усети да влизаме, той погледна изненадано.
– Трябва да ни помогнеш – казах аз. Веднага седнах и разказах цялата история, като изложих доказателствата – макар и косвени – защо вярвам, че Ноел е убиеца.
Луис слушаше с нечетливо лице. Когато приключих, той каза почти същото, което и Къртис.
– Няма начин да го докажем.
– Но в това има смисъл! Луис, пет минути ги делят от това да накажат грешните хора.
– Джорджина. – Въздъхна Луис. – Несправедливи неща се случват всеки ден във Вселената, независимо дали живееш на Земята, в Рая или в Ада. Ако си права, това е жалко, но добре… това е.
– Мислех, че искаш да знаеш истината – обвиних го аз.
– Тогава аз я имам. Идеята ти има смисъл. Ноел го е направила.
– Но това не е справедливост!
– Не съм дошъл за справедливост. – Той ме дари с мила, тъжна усмивка. – Аз не съм този с „досадно, но очарователно чувство за правилно и неправилно“.
– Не вярвам в това! Трябва все пак да имаш нещо.
– Виж, не съм щастлив, че Ноел може да се измъкне от това, но вече е твърде късно. И това не е коледен спешъл, в който изведнъж виждам грешката в постъпките си. Аз съм шибан демон. Разпространявам злото в света. Аз съм зло.
Помислих си, че борбата с това само ще ме обвини в по-весела добронамереност. А и честно казано, вярвах, че Луис все още има чувство за добро и зло… но ако живота му е бил като този на Къртис, е имал основателна причина за апатия.
– Ако я разобличиш – казах накрая. – Ще получиш похвали. Голямо повишение.
Лицето на Луис беше изненадано, а после се усмихна.
– Сега ме подкупваш?
Погледнах между него и Къртис.
– Чувала съм, че така се работи тук.
Усмивката на Луис избледня.
– Няма как да докажа вината ѝ.
– Ами – замисли се Къртис. – Има един начин… – Той се оживи при споменаването на повишението. Мисля, че се надяваше, че това, че е в течение на свалянето на Ноел, може да помогне за прехвърлянето му в Белгия.
Двамата с Луис се спогледаха и нещо премина в тези погледи.
– Не – каза Луис. – Тя няма да се съгласи.
– Ти си достатъчно силен…
Луис се намръщи.
– Ако го направя, а тя не е виновна, аз съм този, който ще бъде изпързалян.
– Тя е виновна – казах аз, без да имам представа за какво става дума, само че нещо голямо беше на дневен ред. – Луис, моля те.
Часовникът тиктакаше. Оставаше една минута до полунощ.
Луис ме изучаваше дълго време. Той издиша и се изправи.
– Не мога да повярвам, че съм на път да го направя.
Къртис го удари приятелски.
– Не се притеснявай. Аз те подкрепям.
– Наистина?
– Не.
* * *
Мощно присъствие или не, не много хора забелязаха, когато Луис влезе в балната зала. Поне не и докато не сграбчи Ноел и не я блъсна в стената.
Мъртва тишина изпълни залата, с изключение на възмутените викове на Ноел, която се бореше срещу него. Но той я държеше притисната не само с физическа сила, тя не можеше да се справи с магическата му сила.
– Ти разбърка шибания си ум ли? Какво, по дяволите, правиш…?
Тя притихна и пребледня, когато той притисна ръката си към челото ѝ. Той също пребледня и чух как в стаята се разнесе колективно въздишане. Тогава разбрах какво прави. Беше се вгледал в нея, точно както Къртис ми беше позволил. Само че Луис го правеше със сила. Беше някакво психическо, духовно изнасилване.
Потръпнах, като си спомних как беше за мен, когато аз бях тази, която гледаше вътре. За Къртис беше сто пъти по-лошо, а за разлика от Ноел, той се беше съгласил. Докато тя ставаше все по-бледа и по-бледа, можех само да си представя как трябва да се чувства тя, за да се подложи на това. Не, задраскайте това. Дори не можех да го проумея.
Двамата демони се разделиха за по-малко от минута. Зачудих се дали точно толкова време беше изминало, когато го бяхме направили с Къртис. Бях преживяла цяла вечност в съзнанието си, докато това се случваше.
Луис и Ноел стояха там, задъхани, загледани един в друг. И двамата изглеждаха готови да припаднат.
– Свята работа – възкликна Луис. – Ти си го направила.
Ноел трескаво клатеше глава, черните ѝ къдрици се люлееха, докато се опитваше да се хване за стената, за да се подпре.
– Не, не. – Тя погледна отчаяно към тълпата. – Той лъже! Той лъже!
Луис видимо се опитваше да се съвземе. Не се хващаше за нищо, за да се подпира, но имаше вид на човек, който е бил ударен в корема. – Искаш ли да оставиш някой друг да погледне и да докажеш, че не съм прав?
– Не! – Извика тя. По сила тя отстъпваше само на Луис тук. Никой от останалите събрани демони не можеше всъщност да я принуди така, както той. Тя щеше да трябва да позволи това – освен ако не беше призован външен демон. – Ти не можеш да докажеш нищо, Луис. Лъжеш. Ти…
– Мога да го докажа – прекъсна я той. – Ти ми показа. Видях го в теб. Знам къде да отида и…
– Не, недей. Недей.
Той сви рамене.
– Твое решение. Ти ме предупреди. Вече знам как да се сдобия с доказателства и да го докажа. Аз съм този, който издава присъда. Накарай ме да отида да издиря доказателствата и присъдата ти ще бъде… лоша. Или си признай сега и присъдата ти ще бъде… по-малко лоша.
Започна тиха битка. Нямах представа какви доказателства е видял Луис в нея, но изражението ѝ показваше, че не иска те да станат публично достояние. Осъзнала, че така или иначе е прецакана, Ноел най-накрая кимна.
– Добре. Добре. Да, признавам. Аз го направих. Убих Антъни и подгоних останалите. Там. Щастлив ли си? Щастлив ли си?
Събралите се полудяха. Хареса им новия развой на събитията. Може би за тях това беше дори по-добро от разпиляването. Докато в стаята настъпваше хаос, чух зад себе си Къртис да се хили.
– Сладко – каза той. – Толкова съм извън Белгия.
– Какво, за това, че ми помогна с това ли? – Попитах.
– Да, за това и чух, че в Лос Анджелис се открива археодемоничен магазин.