* * *
Хубавото на Лос Анджелис беше поне това, че беше топло. А когато тъкмо започваше декември в Сиатъл… е, дори смога и разрастването на града изглеждаха като малки жертви за слънцето и сърфа.
Полетът ни надолу беше безпроблемен. Сет работеше на лаптопа си. Аз преглеждах документите в плика, опитвайки се да разбера в какво съм се забъркала. Когато се приземихме и взехме багажа си, извиках таксито и дадох адреса на шофьора. Сет, все още погълнат от романа, който пишеше, не обърна особено внимание на пътуването. Затова беше малко изненадан, когато пристигнахме и той излезе от таксито.
– Мариот? – Попита той, като погледна сградата пред нас.
– Да.
– Но… – Той се намръщи и взе един куфар от шофьора. Сдържаността на Сет в разговорите обикновено идваше от необходимостта да подбира внимателно думите си. Мога да кажа, че този конкретен момент изискваше специално внимание. – Отиваш на някакъв демоничен съвет, нали?
– Да.
– И е в „Мариот“.
– Да.
– Защо?
С багаж в ръка влязохме във фоайето. То беше широко и кръгло, с под от изкуствен мрамор и огромен, крещящ полилей, който изглеждаше овехтял и евтин. Бях готова да се обзаложа, че блестящите му парчета са направени от пластмаса, а не от кристал.
– Защо не? – Отвърнах аз. – Трябва да го съберат някъде.
– Да… но защо не около огън насред гората? Или поне в масонски храм.
Приближих се до бюрото и му изкривих усмивка.
– Няма обслужване по стаите.
* * *
Стаята ни не беше нищо особено, но това нямаше значение. Този уикенд започнах с желанието да прекарам време със Сет и сега можехме да го направим. В известен смисъл. Всъщност, в зависимост от това колко дълго ще продължи този абсурден трибунал, можеше да прекараме много време заедно. Но процеса започваше едва утре, така че засега бяхме само аз и той. Мисълта ме изпълни с щастие и почти успях да забравя, че съм тук против волята си.
Чувствайки се нахално, потупах леглото.
– Искаш ли да го счупим?
Сет повдигна вежда и аз веднага се почувствах глупаво. Разбира се, че не можехме да го счупим. Шегата се беше издигнала на устните ми, без да се замисля. Изведнъж, ей така, балона на радостта се спука и реалността ме връхлетя. Нямаше значение дали се намирам на студен остров, или на легло с кралски размери и карирана завивка. Сет и аз никога нямаше да можем да достигнем интимните нива, за които и двамата жадувахме. Не знам защо точно тогава ме удари толкова силно, но това беше така. Понякога можех да се справя с неангажиращия характер на връзката ни, а понякога това ме убиваше. Но независимо от това беше по-добре, отколкото да го убия.
Сет, забелязал промяната в настроението ми, се усмихна нежно. Физическите ограничения, с които се сблъсквахме, натъжаваха и него, но той се справяше с тях с безкрайно търпение. Бях му казала, че е добре дошъл да получи евтин секс навсякъде, тъй като аз със сигурност бях заета със „задълженията“ си на сукуба, но той никога не се възползва от предложението ми. Винаги казваше, че иска да бъде с мен и само с мен. Не се поддаваше на никакви промени. Силата му непрекъснато ме изумяваше.
Пренебрегвайки неловкостта, създадена от шегата, той поклати глава.
– Твърде уморен съм, за да го счупя. Но ти, Джорджина… ами, ако искаш…
Опасната усмивка се върна на лицето му и аз усетих как подобна се появява на устните ми. Може би нямаше да можем да се докосваме един друг без сериозни последствия, но аз можех да докосвам себе си без никакви загуби.
А Сет… ами, Сет обичаше да гледа.
Назад към част 1 Напред към част 3