Глава 3
Когато ме видяха, останалите съдебни заседатели реагираха подобно на портиера Маркъс.
– Това не е Младежката лига, кукло – каза ми един от тях. – Не можеш просто да седиш тук и да изглеждаш красива. Това е сериозен бизнес.
Демонът, който ми каза това, изглеждаше пиян. Като се има предвид, че демоните могат да изтрезняват по желание, той нарочно оставаше в нетрезво състояние. Наистина сериозен бизнес.
Няколко души направиха нелицеприятни забележки за Джером. Една от тях изрази завист, че не се е сетил сам да изпрати пълномощник. Повечето просто ме игнорираха. Единственият, който се отнесе с мен полуприятелски, беше един човек, който последва поздрава си с предложение, включващо камшик, водно легло и фъстъчено масло.
– Използвам само органично – добави той, сякаш това щеше да има значение.
Надявах се, че има предвид фъстъченото масло, но го пренебрегнах и насочих вниманието си към останалата част от стаята. Синьо бельо покриваше малки кръгли масички, поставени със стомни с вода и изненадващо симпатични цветни композиции. Бях оставила Сет на една маса с група инкуби, смятайки, че така ще е най-безопасно. Повечето инкуби (и сукуби) се въртят и в двете посоки, но инкубите се интересуваха повече от това да се нахвърлят върху човешки жени. Надявах се. Исках най-вече да държа Сет далеч от вампири и импове. Първите щяха да търсят кръвта му, а вторите – душата му.
Тринайсетчленното жури седеше отпред, с лице към тълпата от дълга правоъгълна маса. Луис седеше на една издигната маса вляво от нас и изглеждаше отегчен. От другата му страна на друга дълга маса се намираха трима много нещастни на вид демони. Няколко празни места ги отделяха от една демонка и един имп, които според мен бяха обвинителите.
След като прегледах стаята, погледът ми отново падна върху Луис. Той беше подпрял лакът на масата, оставяйки брадичката си да лежи в едната ръка, докато също изучаваше стаята. Дългата му до брадичката черна коса падаше напред и закриваше лицето му като завеса. Виждайки го, събудих редица спомени, повечето от които бяха добри. Той беше моят архидемон много отдавна, по времето, когато живеех в колониален Масачузетс. Бях отишла там, защото ми хареса идеята да се преместя в новопоявила се група селища, изглеждаше ми като приключение.
Луис беше добър шеф, готов да се усмихне и съвестен. Той обаче не търпеше никакво отпускане. Тази лесна усмивка можеше да се превърне в ярост за един удар на сърцето, а онези, които го ядосваха, не получаваха втори шанс. За щастие, бях изпълнила работата си добре.
Но в края на краищата дори и такъв готин шеф като него не можеше да промени мнението ми за едно нещо: колониална Америка е затънала. Скоро изгубих интерес към нея и поисках преместване обратно в Европа, като реших, че ще проверя отново за Новия свят след около няколко века. Луис се натъжи да ме види как си отивам, но знаеше, че щастливия служител е добър служител, и ускори прехвърлянето ми.
Наблюдавайки го сега, видях същата мигновена трансформация, която се случи. В един момент беше прегърбен и отегчен, а в следващия се беше изправил на стола си, удряше с чукче и изискваше внимание.
Изслушването започна.
Тогава разбрах какво е имал предвид Джером, когато каза, че може би ще мога да предложа нещо полезно. Скоро стана ясно, че съм единствения съдебен заседател, който обръща внимание на случая. Един от тях прелистваше копие на „Харпърс базар“. Друг играеше судоку. Двама говореха с тих шепот, мълчаха като провинили се ученици, когато Луис им се скара да млъкнат. Един демон в края на масата беше с отворени очи, но бях сигурна, че всъщност спи.
Както бях казала на Сет, това беше предимно възможност за обвинението да изложи своите подозрения и доказателства. Демонката, която бях забелязала в края на масата, наистина беше Ноел, надзорницата на бедния Антъни. Красотата сред демоните не означаваше много, тъй като те можеха да променят формата си толкова лесно, колкото и аз. Въпреки това Ноел беше избрала особено красива форма, в която да се разхожда в света на смъртните, на която обърнах внимание за бъдещо вдъхновение за промяна на формата. Не че имах намерение да я копирам по същия начин, разбира се. Демоните не бяха големи привърженици на това, че имитацията е най-искрената форма на ласкателство.
Лицето ѝ беше съвършен овал, обрамчен от кичури черни пръстени, които падаха почти до кръста. Кожата ѝ беше гладка и чиста, с цвят на меден загар, който подчертаваше синьо-зеленото на големите ѝ очи с дълги мигли. Носеше стилна, но професионална пола и сако в цвят слонова кост, съчетани с високи токчета със златни катарами, които много желаех. След Луис тя вероятно беше най-могъщия демон в стаята. Нещо в нея ми напомняше за него, сякаш може би и тя нямаше търпение да се усмихне и засмее. Но също като Луис, бизнеса беше на първо място. Тя със сигурност не се усмихваше сега, нито пък изглеждаше вероятно да го направи скоро. Тези прекрасни очи бяха свити от гняв, докато изучаваше тримата заподозрени. Бях чула, че Антъни е бил особено ценен неин служител.
Ноел обаче не говореше много. Тя оставяше това на своята импровизаторка, дребна жена с проницателно лице на име Марго. Бесът беше административния асистент в демоничния свят и аз бях готова да заложа добри пари, че Марго е била агент по недвижими имоти, когато е била човек. Имаше вид на човек, който е готов да каже – и да направи – всичко, за да те накара да купиш онова обитавано от духове жилище на разломната линия.
Марго извика първия заподозрян – демон, по-слаб от Луис, но също толкова набит. Беше с бръсната глава и толкова тъмна кожа, че нямаше как да излезе сред хората, без да получи двойни погледи. Определено не беше естествен. Все пак беше поразителен, красив и малко се разочаровах, когато научих, че името му е Клайд. Не му подхождаше. Искаше ми се да се казва Никодим или Акула, или нещо подобно.
– И така, Клайд – започна Марго – знаеш ли защо си тук? – Говореше с глас на пълно отегчение, сякаш той беше толкова под нея, че едва ли заслужаваше внимание. Повдигнах вежда при това. Технически тя може и да беше в позицията на властта тук, в съдебната зала, но в крайна сметка той беше демон, а тя – бесилка. Нямаше никакво съмнение за това кой се намира на върха на хранителната верига във Вселената.
По изражението на лицето на Клайд личеше, че не съм единствената, която е забелязала снизходителността. Погледът, който хвърли на Марго, щеше да ме накара да избягам.
– Да – каза той с дрезгав баритон. – Тук съм, защото вие нямате представа кой е убил Антъни и се нуждаете от изкупителна жертва.
Усмивката на Марго беше тънка и напълно фалшива.
– О, разбирам. Значи си тук без никаква причина. Това е напълно несправедливо. Нямаш никаква връзка с Антъни, която да те направи възможен заподозрян. Няма никаква причина, поради която да сте искали да го убиете. Просто сте били изтръгнати от ежедневието си и захвърлени в тази стая, защото света е жесток и несправедлив. Бедният, бедния Клайд.
– Марго – каза Луис, а гладкия му глас се плъзна из стаята като острие. Дори не се нуждаеше от чукчето, за да привлече вниманието. Тя подскочи. – Престани с позите си и се заеми с това. Ако искаш да си мелодраматична, можеш да отидеш да се присъединиш към постановката на „Нашият град“ на общинския театър.
Чух няколко подсмихвания и Марго се изчерви. Тя се обърна обратно към Клайд, лицето ѝ беше трезво, докато ставаше енергична и делова.
– Вие работите тук, в Лос Анджелис?
– Да – каза той.
– Ноел е твоята архидемониса от почти един век?
– Да.
– Което е приблизително същото време, през което Антъни е работил за нея?
– Да.
– И така – продължи тя, като малко от онази самоувереност се върна – когато Ноел трябваше да назначи нов лейтенант, за всички беше съвсем ясно, че това ще бъдеш или ти, или той, въз основа на старшинството.
Лицето на Клайд стана твърдо.
– Да.
– И когато дойде време за нейното решение и тя избра него, това сигурно е било ужасно разочароващо.
Той не отговори.
– Особено след като по всичко личи, че ти си – бил си – много, много по-силен от него. Права ли съм?
Клайд остана безмълвен и аз не го обвинявах. Признанието за това колко по-силен е бил от Антъни само доказваше колко лесно Клайд можеше да унищожи съперника си.
– Отговори на въпроса – каза Луис с твърд глас.
Клайд се намръщи.
– Да.
Марго направи голяма демонстрация, че прелиства някакви документи, но аз не се съмнявах, че тя вече е запомнила всичко в тях.
– И така… да видим. – Още едно прелистване на документи. Долу на масата съдебния заседател, за когото подозирах, че спи, започна да хърка. Демонът до него го удари по ръката и го разбуди. – Добре – каза Марго. – Според това, което имам тук, ти си имал почти два пъти повече сила от Антъни. Това щеше да е чисто и лесно убийство. Преди някой да го е забелязал – а от това, което можем да кажем, точно това се е случило.
– Не бих го унищожил за това – изръмжа Клайд, а настроението му явно се покачваше. – Ноел е взела своето решение. Това е всичко.
– Не точно. – Проговори за пръв път Ноел и главите се обърнаха. Тя имаше сладък, лигав глас. Като музика. Дори някои от останалите съдебни заседатели започнаха да обръщат внимание. – Вие дойдохте при мен, след като го назначих, и не бяхте доволен. Всъщност си спомням, че ми казахте някои много… грозни неща. – Тя говореше рязко, съвсем делово. Дори в разгара на събитие като това беше ясно, че професионализма и спокойствието са важни за нея. Възхищавах се на това.
Макар да не можеше да се разбере, имах чувството, че Клайд се изчервява.
– Аз… не бях на място, Ноел. Не трябваше да казвам това, което казах, и се извинявам за него. Извиних се тогава, след това. – Думите прозвучаха сковано, но останах с впечатлението, че са искрени. Демоните се извиняват. Кой да знае? – Въпреки че… не искам да те обвинявам, но ти вече беше разстроена, когато влязох. Беше в лошо настроение и то подхрани моето… и направи това, което казах, много по-лошо, отколкото можеше да бъде иначе. Накара ме да се ядосам повече, отколкото обикновено.
– Признаваш, че си бил ядосан. – Марго се хвана за това, като глутница с кокал в устата си. – Достатъчно ядосан, за да обиждаш и да отвръщаш на думите на своята архидемониса. Достатъчно ядосан – според свидетелите – за да „размениш думи“ и с Антъни.
Видях как гърдите на Клайд се повдигат и спадат, докато той си поемаше няколко пъти дълбоко дъх, преди да заговори. Зад тези тъмни очи се криеше темперамент – отново, не е изненадващо за един демон – но той се стараеше да остане спокоен.
– Да. Имах няколко… конфронтации с Антъни. Той не беше съвсем скромен за повишението. Влязохме в няколко спора.
– Защото беше ядосан – повтори Марго. – Достатъчно ядосан, за да избухнеш. Достатъчно ядосан, за да го убиеш. Вероятно не си могъл да го взривиш достатъчно бързо, нали? Или може би си го разкъсал… разкъсал си го крайник по крайник или нещо подобно, преди да го изпепелиш. Всичко, за да задоволиш жаждата за кръв вътре в теб, нали?
Той сведе очи.
– Честно? От векове не съм имал нужда да утолявам жаждата си за кръв. Забавно е обаче… – Той ѝ се усмихна студено. – В крайна сметка ме вдъхновяваш да разкъсам нещо.
Луис въздъхна тежко и направи жест към Марго.
– Имаш ли нещо друго да добавиш?
Импът се усмихна самодоволно.
– Мисля, че доказах правотата си.
Луис погледна към нас.
– Има ли журито въпроси към заподозрения?
Всички седяхме за момент, като се гърчехме под вниманието на залата. Тогава демоничната жена до мен вдигна ръка. Луис ѝ даде разрешение да говори.
– И така, наричахте ли Ноел с куп имена или нещо подобно? Какви бяха те?
– Да – измърмори друг демон. – Нарекохте ли я изкачваща се по стълбите, самозабравила се кучка? Това би било добро. – Макар да се възхищавах на професионалното поведение на Ноел, беше очевидно, че другите сред нас не го правеха. Имах ясното впечатление, че колегите ми съдебни заседатели искаха да я изкарат наяве.
Ядосаното лице на Клайд за миг се изненада. Луис изхърка.
– Не отговаряй на това – каза Ноел и кимна към Клайд. Лицето ѝ все още беше сдържано.
– Ооо – каза съседният ми съдебен заседател. – Тогава той сигурно те е нарекъл кучка, ако не искаш да знаем.
– Не ме интересува дали знаете какво е казал – обясни раздразнено Ноел. – Но предпочитам да задаваш въпроси, които са действително полезни. Това не е „Шоуто на Джери Спрингър“.
– Съгласен съм – каза Луис, като погледна съседката ми порицателно. – Някой има ли въпроси, които действително ще улеснят този въпрос?
Мълчание. Трябва да призная, че се почувствах някак ужасно. Демоните си бяха демони, зли по природа. Но те също така бяха склонни да бъдат много ефикасни и делови. Апатията около мен беше обезсърчителна, дори сред нашите редици. Който и да беше съставил това жури, беше подбрал демони с нисък ранг, такива, които бяха напълно погълнати от себе си и никога нямаше да се издигнат в редиците. Те не бяха проницателни като Джером или властни като Луис. Бяха долнопробни, които до края на вечността щяха да вършат мизерна работа в Ада. Не им пукаше за този случай. Вероятно бяха дошли само заради безплатната храна.
Неуверено вдигнах ръка, искайки да попитам няколко неща, за които честно казано не можех да повярвам, че все още не са се появили.
Струваше ми се, че виждам забавление в очите на Луис, когато ме забеляза.
– Заповядай, Джорджина.
Тишината в стаята стана още по-тежка. Не мисля, че много от тях досега бяха забелязали, че в журито има сукуба. Дори централните поддръжници – Ноел, Марго и Клайд – изглеждаха изненадани да ме видят.
Направих лицето си на служител в отдел „Обслужване на клиенти“, като се надявах да изглеждам толкова спокойна и уверена като Ноел.
– Къде бяхте, когато Антъни беше убит?
Клайд не отговори веднага и от погледа му разбрах, че ме оценява по нов начин. Не мисля, че беше очаквал някакъв разумен разпит в тази съдебна зала. Не мисля, че някой го беше очаквал.
– Бях вкъщи, гледах филм.
– Имаше ли някой с вас?
– Не.
– Няма алиби – каза Марго щастливо.
Беше права, което не помагаше на неговия случай. От друга страна, чувствах се доста уверена, че демон като Клайд би могъл да накара някой нископоставен вампир или имп да излъже за него и да играе алиби.
– Има ли други въпроси? – Попита Луис.
– Какъв филм гледахте? – Попита пияния съдебен заседател.
Луис го погледна, после върна погледа си към мен.
– Има ли други въпроси?
Замислих се.
– Кога за последен път видяхте Антъни?
– Онази сутрин. Излизаше от офиса на Ноел, докато аз влизах.
– Говорихте ли?
– Не. Е, бегли поздрави… и дори това изглежда го вбеси. Беше ядосан и бързаше. Беше някак си задник. – Имах чувството, че би могъл да доразвие темата, но Клайд вероятно осъзнаваше, че да се разправя с човека, в чието убийство е обвинен, не е много умно.
Кимнах и погледнах обратно към Луис.
– Това е всичко, което ме интересува.
* * *
– Защо никой не зададе тези въпроси веднага? – Попита ме по-късно Сет, обратно в стаята ни. Имаше още малко процедура, а след това съда се оттегли за деня. – Това са най-елементарните въпроси в съдебната зала. „Къде бяхте, когато това се случи?“ и т.н., и т.н.
Повдигнах рамене.
– Знам. На никой от тях не му пука.
– Да, но на дневен ред е петвековно изкормване.
– Те са демони – казах му аз. Нямаше какво повече да предложа като обяснение и Сет изглежда разбра.
– И така, какво ще кажеш за другите заподозрени? – Попита той. – Кога ще бъдат разпитани?
– Утре и вдругиден. Никой не иска да работи твърде усилено по тези неща, затова ги разпределят. Всъщност повечето от хората, които наблюдават, са тук само заради социалния аспект. Това е партито на века.
– Буквално – промълви Сет.
Засмях се и допрях устни до бузата му.
– Е, като говорим за партита, точно сега има едно в пентхауса. Вино и мезета за вечеря.
По лицето му се появи предпазлив поглед.
– И ти искаш да отидеш.
– Това е парти. И не всички тук са гадни. Луис е готин.
Сет мълча за момент и почти видях как колелата в главата му се завъртат.
– Луис беше… добър.
– И така, искаш ли да дойдеш с мен? – Попитах. – Ще бъде забавно. Видях, че си опаковал ризата на Лунния патрул, така че можеш дори да се облечеш.
Той ме погледна накриво на шегата с ризата.
– Знаеш как се отнасям към партитата и групите безсмъртни. Това ще е като…
– Едно петвековно страдание?
– Да. Точно така.
– Страхливец.
Той ме хвана в обятията си и ме придърпа към гърдите си.
– Около такова нещо? Да. Не претендирам за храброст.
– Какво ще правиш вместо това? – Сякаш не знаех отговора.
– Шегуваш се? На ъгъла има пет кафенета с безплатен wi-fi. Докато се върнеш от партито, ще съм написал нов роман.
Не се съмнявах в това. И честно казано, не можех да повярвам, че Сет е изкарал целия този ден, без да свърши каквото и да било писане. Това наистина беше знак за любовта му към мен.
Но после в очите му се появи един замечтан поглед, който показваше, че може би писането не е единственото нещо, за което мисли.
– Но много повече бих предпочел да прекарвам времето си с теб – каза той.
В гърдите ми се загнезди чувство за вина и изведнъж се почувствах зле. Това трябваше да бъде нашето бягство, а аз го отблъсквах заради едно парти. Но все пак исках да се запозная с този случай и знаех, че ще има и други възможности да прекараме времето си заедно.
Така че го оставих да си върви по пътя, с обещанието да се видим по-късно тази вечер. Що се отнася до мен, аз се заех да измисля какво да облека на тази забава. Може и да не уважавах повечето от демоните тук, но исках да бъда уважавана. Исках да изглеждам така, сякаш наистина мога да допринеса с нещо за това жури. И, да, исках също така хората да си мислят, че съм секси. Демоните са егоисти. Сукубите са суетни.
За това пътуване бях опаковала малко багаж, за да не се налага да чекирам багажа, смятайки, че мога просто да се преоблека в каквото ми трябва. Застанах пред огледалото и проведох собствено модно ревю, като изпробвах и отхвърлих дузина различни комбинации. Колкото и да ми се искаше Сет да отиде с мен на партито, бях доволна, че не е тук, за да ме види как пробвам повече тоалети от една тийнейджърка.
Накрая се спрях на бяла трапецовидна рокля от шарме, от онези рокли, които изглеждат като чанта на всеки друг, освен на модел. Имах тяло на модел, но все пак пристегнах роклята с широк черен кожен колан, който по-добре подчертаваше талията ми. Част от светлокафявата си коса вдигнах на висок кок, а останалата оставих да виси по гърба ми. Възхищавах се на ефекта от черните токчета, когато реших, че бялото е твърде рязко. Прехвърлих роклята в червено, реших, че това е прекалено, след което се спрях на бледозлатист нюанс, който допълваше лешниковозеленото на очите ми.
– Трябваше да се спреш на бялото – изведнъж каза един грапав глас зад мен. – В него изглеждаше ангелски.
Назад към част 3 Напред към част 5