Глава 5
Отидох на партито, малко замаяна от мисълта, че току-що съм правила виртуален секс с предполагаем убиец. Естествено, в миналото бях правила секс с истински убийци… но това не беше нещо, което исках да превърна в навик.
Луис ме намери веднага и ми подаде едно питие.
– Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. А аз знам, че това не може да е вярно, тъй като те се държат настрана от подобни вечери.
Поклатих глава и поех питието. Appletini. Малко пенливо за моя вкус, но хей, имаше алкохол в него. Не исках да го подценявам след това, което бях видяла днес.
– Дълга история – казах уклончиво.
– Добре. – Той отпи от собственото си питие. – И така, как ти хареса първият ти ден в съда?
– Това е… депресиращо. На никого не му пука. Някой беше заспал в журито.
– Само един?
– Луис, говоря сериозно.
– Знам – каза той недоволно. – И аз също. Така се случват тези неща.
Загледах се в другия край на стаята, разсеяно наблюдавайки двойка демони, които изглежда бяха… много близки приятели. Единият от тях имаше изумително дълъг език. Като на Джийн Симънс. Погледнах настрани с треперене.
– Осъзнавам, че сме зли и всичко това. – Припомних си коментара на Клайд за мен и моята природа. – И да, аз съм тук, защото се поддадох на изкушението. Както и всички останали, дори и вие, момчета. Но, добре, не знам. Иска ми се да мисля, че във всичко това има някакво благородство.
– Има, тук и там. Някои са се отказали и напълно са се отдали на тъмните си страни. Някои са като теб, все още притежават досадно, но възхитително чувство за добро и зло. Полудобри хора, които са направили само една грешка, грешка, за която съжаляват, затова все още се опитват да живеят с някакво подобие на старата си същност.
Намръщих се.
– Ти такъв ли си? Да съжаляваш за единствената си грешка?
Той се засмя, допи питието и го постави на близката маса.
– О, при нас е различно. Смъртните се сблъскват с ежедневни изкушения – както и с несигурността какво наистина има по света. Има ли Бог или богове? Дали човешкия живот е всичко, което има преди забравата? Сами ли сте във Вселената? Не казвам, че това оправдава падането, но със сигурност е лесно да се направи. Ако вярваш, че няма истинско висше призвание в живота, защо да не се поддадеш на изкушението? Защо да не поемеш по лесния път и да се възползваш от най-съкровените си желания? Може би проклятието няма да е толкова лошо… после осъзнаваш, че е. Някои го прегръщат. Някои, като теб, се надяват, че може би задържането на тази единствена искрица доброта ще ги изкупи. Ще ти донесе спасение.
– Не мисля така – казах упорито аз.
Той ми намигна.
– Не, ти не мислиш? Някъде дълбоко в теб е заровена надеждата, че може би нещата могат да се променят. Защото отново, смъртните – или смъртните, превърнали се в безсмъртни – просто не знаят със сигурност. Сега ние… висшите безсмъртни… – Краткото забавление угасна. Тъмнината замъгли чертите му. – Ние знаем. Знаем истината, какво има там, какво е отвъд живота и вселената. Виждали сме божественото, виждали сме възторга… и все пак сме се отвърнали от него. То е изгубено за нас. То е мимолетен сън, такъв, от който се събуждаш посред нощ, такъв, който те оставя задъхан и унил, защото е само фантом… избледняващ спомен, който е завинаги отречен, блокиран от стена, през която няма преминаване.
По гръбнака ми пробяга студенина. Бях свикнала с лекомисления Луис и с деловия Луис. Този Луис – притеснен, философски настроен Луис – беше плашещ. Видях копнежа в очите му, спомена за онова, за което все още копнееше и което никога повече нямаше да има. Това беше призрачен поглед, поглед, изпълнен с неща, които са твърде големи и твърде силни, за да ги разбере една сукуба.
Той примигна и част от тази неземна сила избледня.
– И това, Джорджина – съобщи ми той с горчивина в гласа – е причината толкова много демони да се предадат напълно. Когато изгубиш това, което ние изгубихме, когато надеждата ти изчезне… е, за повечето от нас няма смисъл да се опитваме да съчетаем старата си същност с новата. Вече е твърде късно.
– Но не и ти. Не съвсем.
– Хм … Не знам. Не знам дали в мен вече има нещо добро.
– Но ти искаш този процес да се проведе справедливо – изтъкнах аз.
Усмивката му се върна.
– Да искаш да знаеш истината не означава непременно да си добър. Може би това е просто любопитство.
Не вярвах в това. Харесваше ми да мисля, че в Луис е останал някакъв проблясък от онази ангелска природа. Ние също бяхме ангели. Клайд беше доказал, че те все още горят със силата на живота. Но може би просто бях наивна.
– А някои от нас – продължи Луис – търсят истината просто за да си отмъстят.
Той наведе глава към една маса, отрупана с храна. Там Ноел и Марго се съветваха за нещо. От мрачния израз на лицето на демоничната жена можех само да предположа, че става дума за убийството.
– Не се заблуждавай от предполагаемата ѝ загриженост за справедлив процес – промърмори Луис в ухото ми. – И не се заблуждавай от хубавото ѝ лице. Тя умира да накаже някого, умира да откъсне нечия глава със собствените си ръце. Унищожаването на един от нейните демони е обида – и в каквито и други измислици да искаш да вярваш за нас, никога не се съмнявай и за миг, че сме контролирани от гордост. Нейната е била пренебрегната и тя иска някой да плати.
– Но дали иска да плати правилния човек?
– Със сигурност би искала, но не толкова заради справедливостта, колкото защото мрази мисълта, че този, който ѝ е направил това, може да си тръгне ненаказан. Но ако не успеем да разберем кой го е направил… Е, вероятно няма да е много придирчива, стига да гледа как някой страда. – Той направи пауза. – Освен това мисля, че тя… „харесва“ Антъни. Ако разбираш какво искам да кажа.
– А. – Гневът на Ноел изведнъж придоби съвсем ново значение за мен.
Той кимна.
– Мисля, че и затова тя не поиска просто да погледне в тях.
Той имаше предвид същото „четене на душите“, за което беше попитал Сет. Ако Ноел, която беше завела този случай в съда, наистина настояваше, може би щеше да убеди властите да наложат четене на заподозрените. Може да е табу, но понякога Ада прибягваше до него.
– Тя твърдеше нещо за това как не е нужно да се стига до тези крайности и как съдебните заседатели ще решат по ефикасен начин – добави той. – Звучеше доста благородно. Но аз мисля, че това са глупости.
Замислих се върху това.
– Защото, ако се окаже, че никой от заподозрените не го е направил и няма други следи, тя няма да може да си отмъсти на някого.
– Точно така.
Уау. Той не се шегуваше. Тя наистина беше жадна за кръв.
Прекарах остатъка от партито в общуване с Луис и други, усмихвайки се и флиртувайки по начин, който ми беше втора природа. Бях се превърнала в нещо като новост – единствения по-малък безсмъртен в демоничното жури – и много хора искаха да говорят с мен.
Получавах и доста молби за съдействие, но това беше доста обичайно за една сукуба. На нас гледаха като на момичета на повикване в света на безсмъртните. За щастие, нито едно от предложенията тази вечер не включваше фъстъчено масло.
* * *
След партито намерих Сет в закусвалня на няколко пресечки оттук, място, за което никога не бих заподозряла, че има wi-fi. Той седеше в един ъгъл, съсредоточен изцяло върху лаптопа по обичайния си начин. Отдадеността му на работата понякога беше вбесяваща, но и очарователна. Наблюдавайки го, изпитах внезапно желание да прокарам пръсти през косата му и да я направя още по-разхвърляна.
Той не беше забелязал, че влизам, и когато почти го бях достигнала, една от сервитьорките се приближи до масата. Беше млада, на около двайсет години, с руса коса, вдигната на висока опашка. Под черната униформа виждах перфектна фигура с пясъчен часовник. Имаше външността на бореща се за слава актриса, но наполовина подозирах, че не е достатъчно анорексична, за да отговаря на днешните стандарти за старлетки.
– Искаш ли още? – Попита тя, като държеше в ръка кана с кафе. Оранжевият ръб показваше, че е безкофеиново. Типично за Сет.
Изчаках го да я игнорира, но за моя изненада той веднага вдигна поглед. Усмихна ѝ се. Беше онази мила полуусмивка, която винаги ме караше да се разтопявам.
– Разбира се.
Тя напълни чашата, като се наведе, за да го направи. И тогава – кълна се в това – очите на Сет се спряха за кратко върху деколтето ѝ, преди да отвърнат поглед. Невъзможно. Сет почти никога не разглеждаше жените. Спрях се.
– На коя глава си сега? – Попита тя.
– Тринайста.
– Тринайста? С това безкофеиново кафе ли взимаш скорост? Последния път, когато проверих, беше на единайста.
Усмивката му помръдна.
– Музата е в добро настроение тази вечер.
– Е, изпрати я при мен. Утре трябва да напиша доклад от десет страници.
– Този по история ли е?
Какъв въпрос беше това? Нима само след няколко часа беше научил историята на живота ѝ?
Тя поклати глава, а конската и опашка се разклати.
– Английски. Трябва да анализирам „Дракула“.
– А, да. – Сет се замисли. – Истории за вампири. Славянската дуалистична концепция за живота и смъртта, светлината и мрака. Завръщане към предхристиянските митове за слънчевите божества.
И двете със сервитьорката се загледахме. Сет изглеждаше смутен.
– Ами. Не че Стоукър е използвал много от това.
– Бих искала да можеш да напишеш това за мен – каза тя. – Можеш да го направиш за пет минути. Не мога да повярвам, че си написал всичко това. Откъде ти идват всички тези идеи? – Тя се намръщи. – Вероятно това е глупав въпрос, а?
– Не, някой мой познат си мисли така, но честно казано, това е добър въпрос. Просто се страхувам, че нямам добър отговор.
Това „някой“, за което говореше, бях аз, а аз не бях много доволна, че ме делегират с неконкретно местоимение. Подходящото обозначение щеше да бъде:
„Моята зашеметяващо блестяща и красива приятелка, която обожавам отвъд всякакъв разум…“
Тя се засмя.
– Е, ако разбереш отговора, кажи ми. И ми кажи, ако имаш нужда от нещо друго.
Кълна се, че в гласа ѝ имаше едва доловима интонация, когато каза това, сякаш предлагаше нещо повече от просто кафе. А Сет, учудващо, все още ѝ се усмихваше, дори я гледаше с възхищение. Също така му беше почти удобно да разговаря с нея. Обикновено срамежливостта му вземаше връх с нови хора и от него можеше да се измъкнат едва две думи – и дори те бяха придружени от голяма доза заекване.
Преглътнах ревността си. Сет и аз си имахме уговорка. Той имаше пълното право да се занимава с евтини сервитьорки, ако иска. Освен това аз бях над такава дребна несигурност.
Сервитьорката мина покрай мен на връщане към кухнята. Бет – гласеше етикетът ѝ. Алитеративно с „кучка“.
Добре. Може би имах малко дребнавост.
Преминах и седнах срещу Сет.
– Здравей, Тетида – каза той. Той ми се усмихна, но това беше усмивка, останала от Бет.
– Здравей – отвърнах аз. – Мислиш ли, че можеш да се измъкнеш?
– Дай ми да довърша тази страница и ще мога. Кади е на път да разбере кой е виновника.
– Жалко, че тя не може да ми помогне с този процес.
Той вдигна поглед от екрана.
– Няма ли прозрения на партито ти?
– Някой се опита да ме подкупи. – Нямаше нужда да навлизам в подробности. – И Луис е съгласен, че цялата работа е корумпирана. – Усмихнах се. – Ще се върнеш ли утре, за да видиш още щуротии?
Той набра няколко думи.
– Не… ако всичко е наред. Цялото това нещо ме изплаши. А аз съм някак си на гребена на вълната тук. Това място има добра атмосфера.
– Да – казах внимателно. – Тази сервитьорка изглежда доста приятна.
– Да – съгласи се той, все още вперил очи в екрана. – Напомня ми за теб.
Продължих да се усмихвам, но не бях съвсем сигурна дали трябва да го чувствам като комплимент или не.