Глава 2
Всичко е размазано.
Силна музика. Алкохол. Наркотици. Всички те са необходими злини. Всички те са част от моя план.
Лесно е да забравиш, когато не си спомняш.
Запътихме се към моята стая, а истеричният ни смях отекваше в огромната къща. Никой не ни обръща внимание. Всички са прекалено вглъбени в собствената си неморалност, за да им пука за нашата. Освен това аз не правя никакви компромиси за това, което искам. Не само отговарям на репутацията си, но и я приемам с отворени обятия.
Блондинката вляво от мен смуче врата ми, докато ръката ми се вмъква в роклята ѝ. Брюнетката отдясно работи по копчетата на панталоните ми, докато аз свалям горнището ѝ, за да покаже набъбнала гърда. В следващия миг зърното ѝ като камъче е в устата ми, между зъбите ми, а езикът ми издава неприлични звуци. Ръката ми открива хлъзгавата, влажна плът между краката на блондинката и нейните стонове се конкурират с тези на приятелката ѝ. Те се притискат към мен, драпат по косата ми, по гърба ми, по члена ми… борят се за кулминация. Чувствам как и двете пулсират, и двете треперят от желание. От нужда. И смятам да им дам това, което желаят. Но първо искам да си поиграя.
Хвърлям ги и двете на леглото и поглеждам към задъханите им тела с лукава усмивка. И двете са безименни, също като останалите. Не ме интересува. Те са открити за мен, мислите и емоциите им са напълно незащитени. Това ще бъде забавно.
– Съблечете се – нареждам. Без да се колебаят, момичетата смъкват остатъка от дрехите си, като през цялото време очите им са вперени в моите. Точно така… очите им са вперени в мен.
Те разстилат голите си тела, за да им се любувам, а гладката им, еластична кожа призовава да бъде погалена. Ароматът на възбуда е тежък и гъст във въздуха. Почти мога да ги вкуся, толкова е осезаемо. Сладко, солено, пикантно. Устата ми се пълни от очакване.
– Ела. Нека ти помогнем да свалиш тези дрехи – казва брюнетката с протегната ръка.
Поклащам глава.
– Още не. Скоро. Но първо искам вие двете да се целунете.
Отново, без да се колебаят, момичетата се подчиняват, а меките им, сладки устни нежно се докосват. Те се кикотят срещу устата си, устните им работят заедно, докато дишането им се ускори и розовите им езици се преплетат жадно. Докосват се една друга, а възбудата им нараства и нараства, докато и двете не започват да хленчат за освобождаване. Все още не. Не и докато не се наситя.
Разделят се, задъхани, хленчещи и все още галещи меката, чувствителна кожа на другата.
– Добре – усмихвам се. Поглеждам към блондинката. – Изсмучи и циците.
Тя взема кръглите кълба в малките си длани и прокарва палци по зърната. През дългите си мигли блондинката поглежда приятелката си, преди да сведе поглед към мен. След това взема стегнатата кожа в устата си и смуче, като леко дърпа, докато държи очите си приковани в моите.
Смехът е престанал. Не се чува нищо друго освен еротичните звуци на необуздано удоволствие. Галя гладката им, безупречна кожа, докато се движат една срещу друга, чисто блаженство, хармонизиращо с тръпката на тъмната фантазия.
Те не поставят под въпрос това, което чувстват. Не се колебаят, нито се съпротивляват. Позволяват на плътските си инстинкти да ги водят – позволяват на мен да ги водя. Аз съм техният учител. Техният водач. Техният бог. И те не искат нищо повече от това да ми угаждат и да ми се покланят.
Известно време по-късно, когато желанията им са се превърнали в нужда, аз съм зад брюнетката и влизам в нея, докато лицето ѝ е заровено между краката на блондинката. Тя стене срещу сърцевината ѝ и двете викат. Влизам по-дълбоко, по-силно, по-бързо. Позволявам на влажната топлина да ме обгърне, позволявам ѝ да извлече огъня, който ме изгаря отвътре, изпепелявайки нервните ми окончания, докато единственото, което мога да правя, е да чувствам. Всеки напрегнат мускул в тялото ми се стяга и пулсира, но аз не спирам, а само спирам, за да я обърна в едно размазано движение, което тя дори не регистрира, докато не се забивам отново в нея.
Продължавам с часове, поемайки всяка от тях, изтощавайки ги отвъд предела на възможностите им. И тъкмо когато почувстват, че телата им могат да се пръснат от непреодолимото усещане, ги вземам отново, докато не се изтощят, за да се движат, и не се разхълцат, за да изстенат.
Лежа на леглото, взирам се в тавана и си представям как приспивната песен на тежкото им дишане ме приспива. Но знам, че е безполезно; сънят никога не идва. Той никога не ме откъсва от това. От мен.
Грабвам захвърлените си панталони, обличам ги и се отправям към бара. Бърбънът се разнася като течен огън и аз издишвам пламъците.
– Хареса ли ти шоуто? – Казвам на глас и си наливам още един.
Няма отговор. Така или иначе не очаквам такъв.
– Знаеш ли, можеш да се справиш добре. Особено ако искаш да се занимаваш с момиче върху момиче. – Обръщам се към затънтения край на стаята и се усмихвам. – Клиентите харесват тези неща.
– От теб ми се гади – отвръща едно прекъснато мърморене. – Майната ти.
– Извинявай, бейби – подхилквам се и тръгвам към гласа. – Но аз не чукам стоката. Но кой знае… може би ти ще бъдеш моето изключение. Ако си добро момиче, тоест.
Заставам в най-тъмния ъгъл на стаята, забулен в сенки, пред нея. Момичето. Момичето с кехлибарени очи и смъртно желание се е сгушило между скрина и фотьойла и отчаяно се опитва да се стопи в стената, за да избяга. Но не може да го направи. Не би могла да си тръгне, дори ако от това зависеше нещастният ѝ малък живот. Тя е закълната да остане в четирите стени на имението.
– Не съм курва, ти, отвратителна торба с лайна – прошепва тя гневно.
– Разбира се, че не си. – Пристъпвам към мястото ѝ с питие в ръка. Протягам чашата към нея, но тя се отдръпва, сякаш съм ѝ предложил чаша, пълна с кръв. – Но, както знаеш, аз настанявам тук проститутки. Никой не живее тук безплатно.
Очите ѝ блестят от сълзи и тя бързо обръща глава, за да не мога да стана свидетел на бягството им. Ръката ми потрепва, иска ми се да я протегна и да проследя следата от влага по бузата ѝ. Вместо това изпивам питието си, за да притъпя желанието си.
– Защо? – Пита тя внезапно.
Повдигам рамене.
– Проституцията е една от най-старите професии в света. Сексът винаги ще бъде търсен.
– Не… защо го правиш? Защо вземате невинни момичета и ги превръщате в нищо повече от съдове за отпадъци? Нима не чувствате никаква вина? Дори не се ли чувстваш зле, че си толкова жалка пустош, без чувства?
Усмихвам се срещу раздразнението.
– Първо, аз не вземам никого. Жените, наети тук, са тук по собствено желание. И в случай че не си разбрала, никоя от тях не е наранена. Имат най-хубавото облекло, редовно посещават салони и спа центрове и имат денонощна защита. Повярвай ми, те биха могли да се справят и с много по-лоши неща, а преди мен повечето от тях са го правили. И за да отговоря на втория ти въпрос… не. Не чувствам никаква вина. Вината е за слабите и емоционалните хора. За да изпитваш вина, трябва да ти пука. А на мен не ми пука за нищо.
Тя поклаща глава и се усмихва саркастично.
– Уау. А аз си мислех, че принцовете трябва да са по-достойни.
Почти изскачам от шибаната си кожа. Принц. Тя знае. Майната му, тя знае…
– А аз си мислех, че курвите са по-приемливи – отвръщам с прямо лице, умело прикривайки паниката си.
– Аз съм. Не съм. Курва! – Изръмжава тя. Момичетата, които спят на метри от нас, се размърдват, но не се събуждат.
Повдигам развеселено вежди.
– Така ли е? Е, какво възнамеряваш да направиш за мен? Знаеш естеството на бизнеса ми; знаеш, че има дълг, който трябва да бъде уреден. Как смяташ да изплатиш остатъка от дълга на баща си?
Устните ѝ треперят и тя ги захапва достатъчно силно, за да ги превърне от пурпурни в бели. Тя отвръща поглед, мигайки от упоритите сълзи и отчаяно се опитва да скрие страха си от мен. Знам, че съм предизвикал този страх, и искам да го видя. Жадувам за него – за тези сурови, човешки емоции. Искам сълзите ѝ, но от друга страна, една част от мен не иска да я кара да плаче.
Виждате ли? Противоречиво копеле.
– Каквото искаш – прошепва накрая тя и обръща поглед към мен. Въпреки че най-вероятно не може да види лицето ми, изражението ѝ е стоическо и сигурно. Смела. – Каквото искаш да направя.
Кимвам пасивно, въпреки че съм шокиран като дявол от тамян от това, на което току-що се е съгласила. И може би малко разочарован. Може би исках тя да се бори с мен. Може би исках да откаже, защото смята, че това е отвратително и неправилно. А не да го приема с цялото си сърце. Нито едно здравомислещо, уважаващо себе си момиче не би се подписало под тази глупост.
Прокарвам ръка през косата си и я дърпам в необясним гняв. Това момиче няма никаква работа в публичен дом, но все пак е тук, а аз съм прекалено шибан инат, за да направя нещо по въпроса. А фактът, че искам – по дяволите, искам да я освободя от всички дългове, които жалкият ѝ баща ѝ е завещал – сериозно ме притеснява.
– Точно така. Е, трябва да започнем с прослушването ти веднага – казвам категорично. Изправям се и започвам да разкопчавам панталоните си.
– Какво… какво? Какво правиш? – Очите ѝ се разширяват от ужас, когато зърва късчето черни косми, което се подава от разхлабените ми панталони.
– Какво си мислиш, че правя? Не мога да продавам това, което не съм пробвал. Сега разбирам, че може би не желаеш да ме смучеш, така че ще направя изключение само този път. – По-бързо, отколкото тя може да види, все още скрит от тъмнината на нощта, аз приклякам пред нея. – Ще ти позволя да ме чукаш, хубаво момиче. Това ли искаш? След като ме видя как чукам другите момичета? След като ги накарах да стенат и да крещят името ми? Ти също искаш това, нали? Искаш да съм дълбоко в теб, както бях дълбоко в тях.
Когато посягам към презрамката на копринената нощница, с която Надя я беше облякла, усещам как тя трепери под пръстите ми. Тя хлипа в секундата, в която кожата ми се докосва до нейната, а лекото парене се разпространява от пръстите ми и потъва дълбоко в корема ми.
– Не – казва тя през прекъснато ридание. – Моля те, недей да го правиш.
– Какво? Предпочиташ да се съблечеш сама ли? – Подигравам се гневно, стискайки деликатния плат. – Недей сега да имаш сценична треска пред мен. Ти си тази, която се съгласи на това.
– Да-но… не мога. Не мога да го направя. Спри, моля те.
Отдръпвам ръката си назад и я поставям отстрани, като я свивам в юмрук. Колкото и да ми се иска да я докосна, колкото и да жадувам за нейните чувства на суров ужас, не искам това. Не. Не по този начин.
– Не е ли това, което искаш? – Питам през стиснати зъби. – Не е ли това, за което си дошла тук?
– Да! – Извиква тя. – Но аз… аз… не мога.
– Не можеш? Какво не можеш? Коя курва не може да се чука? – Крещя. Момичетата зад нас на леглото започват да се размърдват, но аз бързо ги успокоявам отново с бързо движение на китката си. Дори не ми пука да съм незабележим. Единственото, върху което мога да се съсредоточа, са следващите думи, които се изтръгват от тези пълни, червени устни.
– Такава курва, която е девствена! – Изкрещява тя, отговаряйки на яростта ми. Гръдният ѝ кош се повдига бързо, карайки ноздрите ѝ да се разширяват при всеки труден дъх.
Отдръпвам се назад, като поставям повече от метър между нас, сякаш тя е разкрила някаква заразна болест, а не добродетелта си. Тя е девствена, но се е обрекла на живот, изпълнен със срам и унижение. Проклела се е да живее с чудовище. Дори и аз не мога да го проумея, а съм кралят на душевните извращения.
Отварям уста, за да изразя първоначалната си реакция, а зад очите ми се надига студено напрежение. Свивам юмруци, успокоявайки ледената буря, която се разразява във вените ми.
– Девственица? Ти си шибана девственица? Какво, по дяволите, трябва да правя с това?
Тя не отговаря. Вместо това избърсва навлажненото си лице с обратната страна на ръката си, приковавайки ме с разгорещен поглед. Седим в тежко мълчание, а тежестта на думите ѝ е като камък, притиснат върху раменете ми. Аз съм болно копеле – никога не съм крил този факт – но можех ли наистина да унищожа това момиче и да взема най-свещения ѝ дар, продавайки го на най-високата цена? Наистина ли имам капацитет за такъв вид зло?
Поклащам глава, за да отговоря на собствения си въпрос. Аз съм такова зло. Толкова съм егоистичен. Душата ми е прокълната в момента, в който съм се родил. Но останалата част от мен? Не съм решил. И колкото и да се опитвам да приема пътя на покварата, който е проправен с кости и кръв с моето рождено право, нещо в мен отказва да го прегърне. То се бори срещу него, блъска се в моята природа, като се грижи да съм в постоянно състояние на съмнение. Ето защо правя това, което правя – защо прецаквам чувствата си. Защо притъпявам всичко с алкохол, наркотици, с всичко, което улеснява изпълнението на тази роля.
Именно това ме прави подлото същество, което съм. Аз знам, че е по-добре. Знам, че това, което съм и което правя, е погрешно. Но въпреки това го правя. Правя го, защото мога.
– Каза, че знаеш кой съм – измъквам се през непознатото стягане в гърлото си.
– Знам. – В непоколебимия ѝ глас звучи увереност.
– И… какво съм?
– Да.
Кимвам. Не е нужно тя да го казва. Мога да почувствам нейната истина. Мога да я видя. По дяволите, усещам го от нея, а ароматът на кръвната ѝ линия почти ме кара да се замая. Това не е обикновено момиче. Човек, но само толкова. Сякаш е изпълнена с нещо свръхестествено. Нещо могъщо. Нещо като мен.
Лесно бих могъл да я накарам да забрави. Можех да изтрия всяка следа от моята самоличност от съзнанието ѝ. По дяволите, можех да отнема всеки спомен, който някога е имала. Но по някаква странна причина не го правя. Може би поне веднъж не искам да бъда непознат. Може би просто искам някой – някой – да ме познава.
– Как се казваш, хубаво момиче? – Питам противно на добрата си преценка. Имената означават познатост. Те са лични, а аз не се занимавам с лични неща. Никога не съм имал желание. Не и досега.
Тя се колебае и аз си представям, че тя води същата душевна борба. Кухото пространство в гърдите ми се разболява – още едно чуждо чувство.
– Амели – най-накрая прошепва тя. И преди да успее да съжали, че ми е разкрила първата интимна частица от себе си, вдигам ръка и нежно я прокарвам по челото ѝ, изпращайки я в спокоен сън.
– Приятно ми беше да се запознаем, Амели – прошепвам, докато притискам топлото ѝ тяло точно когато тя се свлича напред, а устните ми са толкова близо до кожата ѝ, че усещам сладостта на същността ѝ. Отмятам кичур коса от лицето ѝ и поглеждам надолу към най-чистото и красиво същество, което някога съм държал в ръцете си. – Аз съм Нико.
Назад към част 1 Напред към част 3
