С.Л. Дженингс – Светли сенки ЧАСТ 35

Глава 34

Очите на Тъмния крал се впиха в моите, немигащи и неестествено широки. Устата му се отпуска и розовият му език се движи, сякаш се опитва да каже нещо, но не издава никакъв звук. Той поглежда надолу към копието, стърчащо в гърдите му, следвайки гладкият, дървен шип до самата точка, в която докосва моята гръд. Ужасеният му поглед се връща към лицето ми за последен път, след което се сгромолясва на земята, отнасяйки ме със себе си.
Той е мъртъв.
Ставрос Скотос, кралят на мрака, е мъртъв.
Хващам се за врата, кашлям, докато се опитвам да вкарам кислород обратно в дробовете си. Той изгаря с всяко вдишване, но не мога да се наситя, звуците от хриповете се носят над внезапното трамбоване на следи в моята посока.
– Габс! Боже мой, добре ли си? – Морган ме обгръща с ръце и ме придърпва към себе си. Все още не мога да говоря, но кимам, въпреки че движението отприщва ад на врата ми. Ще мине. Тялото ми ще започне да се възстановява всеки момент.
Ларс проверява как се справям, преди да се втурне на помощ на Нико. Той се е проснал на пода и е в лошо състояние, но е в съзнание и Ларс вече е започнал да го лекува. Преодолявайки болката, се надигам на треперещи крака. В този момент погледът ми се насочва към нея. Моята спасителка. Убийцата на Ставрос.
Делия Скотос.
Дребните ѝ ръце треперят неконтролируемо, а погледът ѝ е изпълнен с почти празен ужас, сякаш се е отметнала. Събирам сили и си позволявам да накарам гласните си струни да заработят.
– Благодаря ви.
Сякаш звукът на дрезгавия ми глас по някакъв начин я е изтръгнал от транса ѝ, тя помръдва.
– Да. Трябва да тръгваш сега. Иди да спасиш сина ми. Аз ще остана с вампира, просто иди и върни моя Дориан.
Кимвам, без да знам какво друго да направя. Толкова съм ѝ благодарна за намесата и докато тичам из стаята, а останалите са по петите ми, се моля да живея достатъчно дълго, за да ѝ го кажа.
Прясно излекуван, Нико поема водачеството и ние се отправяме към покоите на Дориан. Сега, след като Ставрос го няма, коридорите вече не са омагьосани и не сме хванати в лабиринт. Завиваме зад ъгъла и едва не прегазваме Алекс.
– Бях се изгубил и не можех да ви намеря – казва той и тръгва в крачка с нас. – И изведнъж всичко се промени.
Нико кимва.
– Ставрос е мъртъв.
– Какво?
– Той си отиде. Сега просто трябва да вземем Дориан и да се измъкнем оттук.
Стигаме до една врата и познатото ме връхлита. Стаята на Дориан. Само дървото и месингът са единствените неща, които стоят между мен и любимия ми.
Вдишвам толкова кислород, колкото позволяват дробовете ми, и поставям ръка на дръжката. Завъртане, щракване, скърцане. Краката ми ме носят навътре, в красивата стая, пълна с любимите вещи на Дориан. Тя обаче не изглежда така, както преди няколко дни. Злото обитава това пространство. То е изпръскано по стените, нахвърляно е върху прозорците, вградено е в килима. То стои пред мен на дизайнерски токчета с шипове, облечено в прилепнала по кожата черна рокля.
– Е, не е ли това прекрасна изненада. Скъпи, имаме компания! – Обажда се тя към задната част.
Откъсвам присвитите си очи от изкривената, червена муцуна на Аврора точно когато Дориан излиза от спалнята. Походката му е плавна, почти призрачна, сякаш дори не се опитва да скрие мрака си. Облечен е изцяло в черно, също като Аврора, която неволно оплаква смъртта на Тъмния крал. Или може би очаква моята.
– Не е ли сладко това – изтърсва той. – Николай и неговата малка глутница отхвърлени. Аврора, любов моя, мислех, че си наредила боклуците да бъдат изпратени в пещта за изгаряне.
Любов моя, моля?
Отблъсквам обидите му и се стягам, преди да направя още една крачка в стаята. Нико стои от дясната ми страна, а Алекс – от лявата.
– Ела, Дориан – казвам, като протягам ръка. – Дойдохме да те заведем у дома.
– Вкъщи? – Подиграва се той, приличайки досущ на баща си. – Мършава кучка, аз съм си у дома. И точно сега ти нарушаваш границата. Така че ще ти дам да преброиш до десет, за да събереш малкия си клан от пакостници и да се махнеш от имота ми, преди да те одера жива, за да направя палто за жената. Едно. Две. Три. Десет.
Очите му изригват със сини пламъци и той вдига ръка над главата си, готвейки се да нанесе удар. Мъжете до мен правят същото, а от устните им се чува животинско ръмжене. Но преди някой да успее да нанесе удар, Аврора застава между нас.
– Любов моя – проплаква тя, поставяйки ръка върху гърдите на Дориан. – Какво ще кажеш да ни оставиш да поговорим. Габриела и аз имаме няколко… проблеми, които трябва да решим.
Да поговорим? Освен ако не е юмрукът ми, който говори с лицето ѝ, нямам какво да ѝ кажа. А злият блясък в очите ѝ ми подсказва, че и тя мисли същото.
– Хм. Да. Забавлявай се, бебе. Толкова обичам, когато се разгорещяваш. – Дориан целува устните ѝ и аз усещам как яростта ми се покачва с още десет степени.
– Отиди да се насладиш на шоуто. Аз няма да се бавя дълго. Все още ще имаме достатъчно време да направим онова нещо, което ти харесва. – Хлъзгавият ѝ, влажен език минава по зъбите ѝ, докато се обръща към мен.
Четири тела загряват около мен, готвейки се да се бият, но аз поклащам глава, без да смея да отклоня поглед от греховната усмивка на Аврора.
– Това е между мен и нея.
Те се отдалечават, но аз все още усещам тревогата им. Дориан се обляга на плюшения диван и изглежда доста отегчен. Той обича да гледа, а? Е, коя съм аз, че да му отказвам шоу?
– Отдавна чаках това – казва Аврора и разширява стойката си.
– И аз. – Не съм дошла тук, за да говоря глупости. Ние сме далеч отвъд това.
Аврора се опитва да ме заобиколи, но аз следвам движенията ѝ, отказвайки да бъда жертва за пореден път.
– Все още ти дължа, за това че ме удари с юмрук.
– Успех.
Нейният пронизителен, подигравателен смях прозвучава, като наранява ушите ми.
– Е, не си ли сладка?
Извръщам очи, като обмислям дали просто да не и затворя устата с малък тласък на магия. Но тогава рискувам тя да я отклони, а в тази близост може да се окаже, че съм улучил близките си. Бих могла да я обездвижа, да грабна Дориан и да си тръгна, но къде е забавлението в това? А и тя винаги щеше да се върне. Никога няма да се освободим от нея.
Не. Това приключва тази вечер, веднъж завинаги.
Аврора нанася първия удар, ноктите ѝ служат като остри бръсначи. Пропуска, но един от ноктите ѝ улавя ризата ми и я разкъсва. О, значи тя иска да играе мръсно? Добре. Нека видим от какво е направена тази кучка.
Свивам пръсти, докато металът с шипове обгръща ръцете ми. Месингови кокалчета. Усмихвам се, чувствам се като онази стара Габс, която беше известна с бързия си нрав и още по-бързите си юмруци. Време е да я върна към онези уроци по бокс с Крис в гаража. Той знаеше какво предстои; знаеше, че ще трябва да се върна към всичко, на което ме беше научил в ръкопашния бой. Може би в някои отношения той също беше Пазител.
Впускам се отново в танца, тялото ми се движи плавно в тесен кръг. Осъзнавам всяка част от себе си и всеки крайник ще служи за определена цел. Аврора се измества наляво, стъпвайки надясно срещу юмрука ми. Ударът я изважда от равновесие, но тя бързо се възстановява, като използва разсейването, за да нанесе удар. Блокирам с предмишницата си, но ноктите ѝ се врязват в кожата ми, оставяйки след себе си три кървави резки. Дори не ги поглеждам. Просто продължавам да се движа, подскачайки на стъпалата на краката си, за да поддържам тялото си топло.
– Мразя кучки, които ме драскат – казвам, докато виждам как от страната на главата ѝ, където се свързваше юмрукът ми, се стича кръв. – Какво ще направиш по-нататък? Ще ме дърпаш за косата?
Все още обикаляйки около мен, тя протяга ръка към мястото, където капка кръв виси на ушната й мида. Премахва я с върха на нокътя и я поставя в устата си.
– Това може да се хареса на извратения ти задник.
Намигвам.
– Може би. Сама попитай гаджето си.
Тя оголва зъби, преди да се втурне към мен с протегнати нокти. Завъртам се надясно и я удрям в тила, докато минава, но не и преди да се наведе и да пререже задната част на прасеца ми. Майната му. Това ще е гадно. Усещам убождането дълбоко в мускула, но не мога да го призная. Дори когато топлата кръв се събира в ботуша ми, аз продължавам да занимавам краката си.
Аврора се полюшва на петите си, но се изправя на треперещи крака. Очите ѝ са почти непрозрачни и стъклени, сякаш последният удар е разклатил няколко винта. О, да, това ще го усети на сутринта… ако изобщо издържи до сутринта.
– О, продължавай – казва Дориан откъм гърба ни. – Спри да си играеш с момичето и я довърши.
В ярост от нокти и зъби Аврора се нахвърля като котка и ме поваля на земята. Ноктите ѝ се забиват в ръцете и дланите ми, докато аз защитавам лицето и врата си. За някой толкова слаб човек тя е силна. И мога да кажа, че от месеци е чакала да ми отмъкне парче от главата.
Чувам как приятелите и семейството ми крещят на метри от мен, казват ми да стана и се опитват да ми отправят думи на насърчение през задавени ридания. Алекс крещи и ругае Нико и Ларс, изисквайки да го пуснат. Морган плаче за мен, а думите ѝ са разбъркани.
Наистина трябва да спра да ги измъчвам. Те очевидно не можеха да знаят, че това е бил моят план през цялото време: Да позволя на Аврора да се надъха и да и позволя да си мисли, че е взела надмощие. И в момента, в който почувства, че е спечелила, и погледне към Дориан с отвратителна гордост, да обърна масата и да смачкам тази сврака като мръсната хлебарка, която е. Само като си помисля за това, Тъмнината в мен настръхва от вълнение.
Понякога трябва да нахраниш звяра, само за да му дадеш да разбере, че не си го изоставил. И докато той знае, че все още ще подхранваш онази заблудена страна на психиката си – онази част от душата ти, която люлее съкрушението ти – то винаги ще ти служи, когато имаш нужда от него.
Да убиеш Аврора бързо щеше да е твърде лесно. Да убие майка ми, да се опита да убие Джаред, да открадне Дориан със мръсен ход… тя заслужава да почувства болката, която ми причини. И искам тя да я носи като наметало, да се разхожда с нея до края на дните си. Искам тази болка да е толкова близка и толкова истинска за нея, че да се впие в кожата ѝ. Така всеки път, когато се размърда, ще си спомня името ми.
Премествам тежестта си, подлагам краката си под себе си и обръщам Аврора толкова бързо, че главата ѝ се завърта в стил „Екзорсист“. Преди тя да успее да отвори уста, за да изплюе поредната гадна обида, аз я запълвам с юмрук, а металът върху кокалчетата ми разбива зъбите като стъкло. Тя изкрещява от болка, но тя прекъсва в секундата, в която се свързвам с дясното ѝ око, отнемам завинаги зрението му и смачквам гнездото на парчета. Когато вдигам юмрука си, за да нанеса унищожителен удар в този съвършен малък нос, усещам движение отдясно, което ме кара да спра за част от секундата.
– Ще те убия, отвратителна курво! – Дориан крещи с разперени ръце. В очите му се чете омраза. Чиста, неразредена погнуса. Никога през живота си не съм мислила, че ще видя такова количество отвращение, насочено към мен. Дори когато ми каза, че трябва да ме убие, видях, че го боли да го признае.
Сега в убийственото му изражение няма болка. Той го мисли сериозно – ще ме убие. И това осъзнаване го усещам като удар в корема ми.
Синият огън се промъква по китките му, подготвяйки се да нанесе удар, а очите му стават напълно бели. Алекс и Нико се опитват да напреднат, но Дориан е твърде бърз, разярен от гледката как любовта му се разпилява по земята. Когато е само на един дъх от лицето ми, вдигам ръка, замразявайки го там, където стои.
Всичко около мен спира. Няма повече викове, няма повече плач. Дори не чувам отвратителните звуци от кръвта на Аврора, която се стича на земята.
Поглеждам към мъжа, когото обичам, към непознатия, който желае смъртта ми. И за тази секунда в рамките на една секунда си позволявам да го видя такъв, какъвто е.
– Съжалявам – прошепвам аз. И е така. Съжалявам за това, което съм направила. Съжалявам за това, което трябва да направя сега.
Щраквам с китката си, регенерирайки сегашното време, и Дориан полита към стената с достатъчна сила, за да образува кратер в мазилката. Той се сгромолясва на земята в безсъзнание, а останалите се втурват при него, за да започнат заклинанието. Все пак не мога да забравя изражението на лицето му. Той е трайно вписано в ретината ми. Той ме мрази. Мрази ме. И според Ставрос винаги го е правил.
Изкрещявам от болка и разочарование, като оставям вдигнатия си юмрук да се забие в синусовата кухина на Аврора. Това е за Дона. Правя го отново, като този път изваждам другото ѝ око. Това е за Джаред. Още един удар в устата, който разцепва широко устните ѝ. Това е за всички невинни хора.
Вдигам окървавения си юмрук, готова да нанеса последния удар на отмъщението – този за Дориан – когато някой ме хваща за ръката.
– Стига толкова! – Алекс крещи. – Ти се изказа.
– Не! Не е достатъчно! Тя трябва да си плати за това, което е направила!
Строгото изражение на Алекс се смекчава, но ръката му остава здраво стисната около китката ми.
– За сметка на какво? За сметка на душата ти? Ти не си убиец, Габриела. Не и позволявай да те превърне в нещо, което не си.
Преглъщам вкуса на смъртта на езика си и поглеждам надолу към смляната каша – лицето на Аврора. Тя диша, макар че сега е трудно, тъй като носът ѝ почти е увиснал, а устата ѝ е пълна с кървави зъби. Тя ще живее. Известно време няма да е толкова красива, но ще живее.
Месинговите кокалчета се разтварят от ръцете ми, докато сляпата ярост се стича от мен като сълзи. Алекс ми помага да се изправя на крака, тялото ми внезапно е слабо и разтреперано. Той ме придърпва в прегръдките си и ме прегръща, въпреки цялата кръв по лицето и ръцете ми. Чувам тихото му мърморене на Тъмния език, което ми казва, че всичко е наред. Успокоява ме, че не трябва да се страхувам. Вече всичко е минало.
Но не е свършило. Все още не е.
– Трябва да го измъкнем оттук – казва Нико и ни поглежда от мястото си на пода.
Откъсвам се от прегръдката на Алекс и коленича до него.
– Получи ли се?
– Не знам – казва Ларс сериозно и поклаща глава. – Мракът в него е толкова дълбок. Душата му е почти черна. Няма да разберем, докато не се събуди.
– А ние не искаме да се събуди тук – добавя Нико.
След като набързо обмислят плана ни за излизане, Ларс и Алекс вдигат Дориан, като поддържат тежестта му на раменете си. Придвижваме се към вратата колкото се може по-бързо и Морган изкрещява от мъчителна болка.
– Ах! Кракът ми!
Поглеждам надолу, за да видя, че дори в жестокото си състояние Аврора е успяла да прободе Морган в глезена с един от зверски дългите си нокти. Тя кърви доста силно и тъй като е човек, няма никакъв шанс да се възстанови.
Дори не се замислям какво ще се случи по-нататък. Сякаш тялото ми временно се е отделило от съзнанието ми. Единственото, което мога да правя, е да усещам как костите на лицето ѝ се трошат под ботуша ми. Чувам влажните, болни звуци на тъкан и мозъчно вещество, които се размазват на каша. Усещам аромата на прясна смърт, който се носи гъсто във въздуха.
Аврора е мъртва. И аз я убих. И не чувствам… нищо… от това.
– Хайде! – Нико казва, издърпвайки тялото ми от ужасяващата сцена. Тя все още е на подметката на ботуша ми. Търкам с крак по земята, но не мога да я махна. – Габс, трябва да тръгваме. Знам, че кралските особи ще изпратят още охрана. По дяволите, сигурно са повикали Сянката.
Позволих му да ме издърпа, тялото ми все още беше изтръпнало, все още разединено. То ми позволява да изтичам по коридора към тронната зала. Сраженията засега са прекратени, но има няколко жертви. Дени ни казва да продължим, че ще се погрижи всички да стигнат на безопасно място, след като се справят с хората. Не знам какво означава това и не питам. В този момент, когато сърцето и умът ми са толкова далеч един от друг, не мога да кажа дали изобщо ми пука.
Достатъчно наясно съм, за да се отправя към самолета, който ни чака на остров Крит. Дори помагам на Морган да се пристегне на седалката, докато Нико и Алекс закрепват Дориан. Гледам как Ларс навива крачола на панталона и, за да заздрави раната. Те се прегръщат, усмихват се любящо един на друг, но аз не го виждам. Не виждам никого от тях.
Празните ми очи гледат как се издигаме в облаците, далеч от Гърция. Далеч от злините, които виреят в Тъмното кралство.
Далеч от друга част от моята човечност.

Назад към част 34                                                                   Напред към част 36

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *