ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 30

Глава 30

Седмица по-късно със същата кола, отивахме на друго събитие. На коледното парти в Ричмънд. Ноа отвори още три хотела, а днес служители от всички краища на страната дойдоха в централата на компанията. Като цяло, купона обещаваше да бъде страхотен. Картър беше в смокинг, а аз в бяла рокля, която ме застави да нося Тереза. От полупрозрачен, блестящ плат, но с подплата, така че нищо важно не се виждаше. Завързана за врата с две дълги панделки, в краищата им блестяха кристали. С косата ми също се наложи да се потрудя доста. С роклята успях да се справя сама но Аманда ми направи прическата. Така че всички тръгнахме заедно от апартамента им. Ноа вече беше там, но на нас трите ни отне доста време за подготовка.
Очите на всички се разшириха, когато Картър влезе във фоайето. Дори Аманда затаи дъх за секунда. Не можех да ги виня. Той изглеждаше зашеметяващо. Може би причината беше в скъпият смокинг, който пасваше идеално върху стройното му тяло. Или може би причината е в погледа му, тази вечер изглеждаше по-хладен от всякога. Сякаш беше готов да порази с очи всеки изпречил му се и това подчертаваше опасната му аура, която бе присъща за Картър.
Когато влязохме в колата, аз го погалих по ръката и меко попитах.
― Добре ли си? – Той ме целуна нежно по бузата и прошепна.
― Да всичко е наред. А ти изглеждаш прекрасно.
Отговорът му не ме успокои, но въздъхнах. – Това ще почака. Познавам те достатъчно добре, за да знам кога ме лъжеш. – Никой друг не би и забелязал, но също знаех, че той няма да започне да откровеничи, докато седя в една кола с приятелките ми. От главата ми не излизаше онзи телефонен разговор. Той беше у дома в своят офис, но вратата беше открехната. Не исках да подслушвам, но когато чух името Франко, в мен винаги минаваше някакъв сигнал за тревожност. Чух малко, но достатъчно, за да разбера, че Картър крие нещо от мен и то бе свързано с Франко.
След онази вечер, когато Франко трябваше да бъде убит, така и не чух никакво потвърждение на този факт. Но също и не знаех дали трябва въобще да разбирам. Картър отстрани повечето от моите телохранители и така предположих, че всичко е добре, но ме преследваше смътно чувство на безпокойство. Може би нищо още не е свършено?
― Ема, чувала ли си за Тамара?
Вдигнах глава и се обърнах към Тереза. Тя беше още по-красива от обикновено. Тъмно русата й коса беше сплетена на множество малки пигтейли. Аманда също направи чудеса с тях. Същите кристали, като на роклята ми, украсяваха косите на Тереза. Те бяха в добро съчетание с нейната искряща златна рокля.
Изпращайки й усмивка, аз изтласках натрапчивите мисли от главата си. – Ще мисля за това друга вечер.
― Какво става с Тамара?
― Тя също беше повишена. Ще оглави клона в Минесота, – Тереза се изкикоти шумно, бузите й зачервени от виното изпито по рано в апартамента. – Мисля, че тя е бясна. Тя се бе прицелила към предишния ти пост, под ръководството на г-н Хъдсън, но нейният шеф я изхвърли. Можеш ли да си представиш? – Аз се засмях.
Това е кармата. Тамара е една от кучките, които се опитваха да ме закопаят. Чудя се с какво толкова бе ядосала шефа си. Трансфер в Минесота всъщност изобщо не беше никакво повишение. Всеки се опитваше да строи кариерата си в централния офис. А той е тук, а не там.
Аманда се намръщи и ме попита.
― Ема, ти не беше ли приятелка с нея? Струва ми се, че тя е излизала с нас… – Тя спря, внезапно смутена. – Тамара дойде с нас един път на боулинг. Тогава също бяха Бен, Мелъри и тогавашното й гадже. – Тереза направи гримаса.
― Говорите за мъртвите…
― Тереза!
― Какво? – Тя небрежно сви рамене. – Никога не говорите за нея. А мина достатъчно време. Съмнявам се, че Мелъри би искала никога да не мислите за нея. Приятно е да си спомняш старите времена. Така почитате нейната памет, мисля.
Аманда се изчерви и се обърна към прозореца. Тереза завъртя очи и продължи.
― Знам за какво говоря. Родителите ми са мъртви, помниш ли? – Изведнъж Картър я погледна. Обикновено беше спокоен и оставаше на заден план доколкото е възможно. Но сега не издържа.
― Всеки скърби по свой начин, Тереза. Съмнявам се, че си се смяла спомняйки си за родителите си, пет месеца след тяхното погребение.
— Картър… – избухнах аз. А Тереза пребледня но все пак отговори.
― Говориш ужасни неща.
― Приятелката им беше намушкана до смърт. Ема уби Бен… – вълчите очи на Картър се изпълниха с враждебност. – Понякога е по-добре да замълчиш… – той отново се обърна, като даде знак, че разговорът е приключил.
Намръщена, наблюдавах Тереза, за да видя каква ще е реакцията й на ефективната критика, която бе получила. Тя наведе глава и скръсти ръце в скута си. Раменете й се отпуснаха. Въздъхнах тихо и се замисли.
Но когато пристигнахме на партито и слязохме от колата, Тереза спря и двете ни. Тя погледна към Аманда, после към мен и измрънка.
― Съжалявам, момичета. Понякога първо говоря, а после мисля. – Аманда веднага я прегърна и подхвърли.
― Ооо… знаем, знаем! – И двете се засмяха и ме придърпаха в прегръдките си.
― Днес сте просто зашеметяващи! Нека да се забавляваме!
Аманда прехапа устни и отново се изчерви, хванах в погледа й удивление. Съгласих се с Тереза. Старата ми приятелка изглеждаше невероятно. Тя носеше нежна розова рокля. Без презрамки, дълга до пода. Аманда изглеждаше като гръцка богиня. Спомняйки си за полицая, който искаше да я покани да излязат, аз я целунах по бузата и прошепнах в ухото й.
― Твой ред е.
Срещнахме погледите си и се спогледахме многозначително. Сега бе неин ред да бъде щастлива. Тя знаеше, какво искам да кажа без повече излишни приказки. Тереза и Ноа в края на краищата ще се разберат. Няма друг начин, те се обичат. А аз имам Картър. Беше ред на Аманда.
Събитието се проведе в най-голямата банкетна зала, но въпреки това нямаше достатъчно място. Съседните зали също бяха препълнени, на всяка крачка имаше маси с алкохол и закуски. Купонът беше вече в разгара си, когато пристигнахме, но въпреки това усетих вниманието върху нас, когато влязохме. Всички се обърнаха към нас. Не както в Джус, а много по-активно. Тогава разбрах защо миналата седмица беше работила почти сама. Тереза предложи да работя в частната конферентна зала. Тя сама ми носеше кафе. Сама купуваше храна, която доставяха директно в офиса. Когато ние ходихме на обяд, тя избираше кафенета на няколко пресечки от него Ричмънд. Сега всичко започва да ми се изяснява. Хванах погледа й.
― Колко лошо беше на работа? – Тя трепна.
― Нямаше да оцелееш.
Усетих жадното внимание на всички и осъзнах, че тя бе права. Исках да се ударя с юмрук в челото. Как не се досетих? Картър дойде в Джус. Те видяха всичко и имаха една седмица да осмислят всичко. Онази вечер интересът им беше силен, но днес стана неудържим.
Като хвана ръката ми, Картър ни поведе през тълпата до масите, които бяха отделени от основната зона.
― Еха! – Тереза се ухили. – VIP. Както аз обичам.
След като разпознах няколко от личните телохранители на Картър, разбрах, че всичко бе планирано предварително. Майк дори ми кимна и се усмихна. Когато минахме през ограждението, всичко се промени. Няколко възрастни добре облечени мъже се приближиха до Картър на групи. Всички искаха да му стисна ръката, да поговорят за хотелите и тогава разбрах – това те са членове на борд на директорите. Тереза ме потупа успокояващо по ръката и посочи задната маса. Наведе се към мен и прошепна.
― Хайде да отидем там. Ноа вече е там, сигурна съм, че ще иска да е с нас. Аз кимнах. Само и само да се скрия от любопитните очи.
Когато се настанихме, Тереза отиде до бара и се върна с три големи чаши. А зад нея вървеше сервитьор с две бутилки вино. И още един с голяма чиния с храна. Опитахме невероятни мезета. Хапнах на бързо и оставих половината в чинията, а Тереза довърши всичко вместо мен, а Аманда й помогна. Както обичайно.
Можехме да наблюдаваме тълпата, но те не можеха да се доближат. Предимно във ВИП зоната имаше възрастни мъже и техните дами. Тези жените се познаваха една друга. Хвърляха ни погледи от време на време, но не се приближаваха. Тереза ги наричаше снобки. А аз се радвах, че се дистанцират. Тогава Тереза посочи няколко момчета от тълпата и помоли Аманда да ги оцени. Разговор веднага се промени в тази посока. Бяхме увлечени от избора на второто половинка за Аманда. Беше невероятно забавление.
Забавлението приключи след около час. Картър все още разговаряше с членовете на борда. Когато един мъж се приближи и му прошепна нещо на ухото. Веднага станах, а разговорът ни беше прекъснат. Аманда намръщена, попита.
― Какъв ти е проблема? – Тереза погледна към Картър и също попита.
― Къде отива той?
Не можах да им отговоря. Спокойствието ми ме напусна. – Нещо не беше наред. Нещо се бе случило. – Видяхме, как той се отправи към задната врата. Мъжът отначало тръгна с него, но после му кимна, обърна се и излезе през другата врата. Аз веднага се затичах след него.
― Ема! – изсъска Аманда. И ме сграбчи с ръка за китката. – Къде отиваш, по дяволите?
― Нещо не е наред. – Отговорих без да я погледна.
― Няма значение. Картър знае какво прави.
Намръщих се. – Какво? Аманда никога досега не си се месила. – Освободих китката си и измърморих.
– Погрижи се за чантата ми.
След това се втурнах след Картър. Когато стигнах до коридора, него го нямаше никъде,
не се виждаше и аз побързах към далечния край. – Какво не беше наред с този човек? Беше в костюм, а не в смокинг като другите. Неговата коса не беше зализана назад, както у повечето от мъже, които исках да направят впечатление днес. Нямаше нищо особено в този човек, – но изведнъж ми просветна. – Това е той. Той се правеше на незабележим. Изглежда искаше да се слее с обстановката. – Бях прекарала с охраната на Картър достатъчно време, за да осъзная, че този човек е един от неговите хора. – И все пак не беше охранител. Иначе щеше да отиде на поста си, а и всички бодигардове бяха облечени в черни костюми. И на този човек беше с кафяв. Той е от мафията! Това е сигурно!
Завих зад ъгъла и замръзнах на място. Този човек стоеше в далечния край. Той гледаше през прозореца, държейки телефона до ухото си. Говореше и сякаш следеше нещо отвън, докато докладваше на събеседника си.
Тръгнах към него. Тъй като не можах да намеря Картър, ще му се наложи на него да отговаря на въпросите ми. Но изведнъж някой ме завлече в близката празната конферентна зала.
Притиснаха ме към стената, закривайки устата ми с ръка. Някой ме прегърна. Напрежението рязко спадна. Това е Картър. Тялото ми реагира моментално и се отпусна, преди въобще да се усетя. Той се наведе по-близо, прокара носа си по врата ми и прошепна.
― Какво правиш? – Аз отворих очи. Това не бе моят Картър. Това е техният Картър. Аз го отблъснах и казах нервно.
― Следвам те. – Той се отдръпна, притискайки ме все още към стената. Погледът му беше жесток и раздразнен.
Държах ръка на гърдите му. Трябва да чувствам как бие сърцето му, за да разбера дали ме лъже или не. И попитах.
― Къде отиде?
― До тоалетната. – Сърцето му не трепна. Нищо, биеше стабилно, но аз знаех, че ме лъже. Видях го в очите му.
― Тук няма тоалетна. – Той се ухили в ъгълчето на устата си. Тогава погледът му се промени. Очи му потъмняха и се изпълниха със страст.
― Връщах се.
― Ти си тръгваше.
Страстта в погледа му изчезна, той направи крачка назад. Стана ми студено без топлината на тялото му, но се заставих да не се подам на тези усещания. Той нежно обви ръце около врата ми и каза.
― Ти не ми вярваш! – Аз отблъснах ръцете му и го смъмрих.
― Престани да ме манипулираш. – Мекотата му изчезна. Той се дистанцира.
— Ти престани, Ема.
Поех си въздух рязко, сама не очаквах такава острота от себе си. Сдържайки сълзите си, се принудих да бъда силна. Трябва да се придържаме към истината. Това беше единственият ми коз и го използвах.
― Какъв беше този човек?
― Какъв човек?
― Спри да ме лъжеш, – изсъсках аз, скърцайки със зъби. – Знам, че ти лъжеш, така че спри. Знам, че нещо се случва. Знам, че този човек ти каза нещо. И че е свързан с мафията. – На ти! Твой ред е. Ще продължиш ли да лъжеш или ще ми кажеш истината? Искам истината. – Бях хвърлила първата карта и затаих дъх в очакване.
― Така е, права си.
Коленете ми почти се подгънаха от облекчение, но не паднах. Аз се опитах да стъпя здраво на краката си и каза.
― Знам, че Франко е жив.
Аз блъфирах естествено и това ме притесняваше през последните няколко дни. Но той въобще не реагира по никакъв начин.
Намръщих се. – Какво означава това? – Но после си поех дълбоко въздух и стиснах устни. Ледените му сини очи помръкнаха малко, той отмести глава и погледна настрани. Стисна челюст, преглътна и се обърна назад. – Истина беше. – Бях шокиран. – Франко е жив. Видях го в очите му. Аз се вцепених и затаих дъх. Не ми останаха думи. – Какво ще правим сега?
― Върни се на партито.
Отдръпнах се рязко. – Какво? – Шегуваш ли се? Той изглеждаше уморен. А аз поклатих глава, усмихвайки се тъжно и казах.
― Не мога да повярвам. Франко е жив, а ти само това можеш да кажеш? Да съм се върнела на партито?
― Ема… – той отново посегна към мен. Аз пак отблъснах ръката му.
― Не.
― А какво искаш да чуеш? – Картър изгуби контрол. Студенината му се завърна. Той избухна. – Това не е твоя работа. Правя това, за да те предпазя…
― Пълни глупости. – Той замръзна не бе очаквал този отговор и каза предпазливо.
― Ти шегуваш ли се?!
― Не! Сега нямам вече никакви съмнения. Това също е моя работа. Твоя и моя. Наша обща работа. Няма да стоя настрана повече.
― Никога. Не с моите връз… – не го оставих да довърши.
― Ти каза, че си извън играта.
― Аз съм извън играта.
— Явно не е така… – изкрещях аз.
Изведнъж той запуши устата ми с длан. Отдръпнах се към стената, той се притисна към мен с цялото си тяло. Главата му беше много близо, усетих дълбоките вдишвания. Гърдите му се надигнаха срещу моите и дъхът му ме гъделичкаше по врата. Тогава чухме разговор от другата страна на вратата.
― Ще устроим всичко в задната зала. Рид искаше тази среща. Нека му дадем каквото поиска…
Гласът заглъхна, когато мъжът отмина то вратата. Картър все още не ме пусна и аз забелязах, че проблеснаха някакви сенки покрай вратата. Видяхме ги да следват онзи човек, който и да беше той. Започна да ми призлява. И прошепнах в ръката на Картър.
― Това Франко ли беше? – Той не ме отпусна, а само поклати глава за съгласие.
― Кажи ми какво става. – Желанието ми да го защитя нарастваше с всяка минута.
Той сякаш обмисляше молбата ми. Почувствах го. Но после си пое дълбоко дъх и желанието му изчезна. Във погледа му светна извинение.
― Не мога.
― Картър.
— Ема… – прошепна той и отново се наведе. Затворих очи, когато усетих устните му до мен. Той продължи.
― Върни се на партито.
― А ти?
Той започна да се отдръпва, но аз не му позволих. Хванах смокинга му и го задържах на място с всички сили. Не исках да го пусна. Очите му се стрелнаха към ръцете ми. Той не се опита да се отърве от хватката ми, но изпрати предупредителна усмивка и нежно докосна бузата ми.
― Трябва да направя няколко обаждания и ще се върна.
― Обещаваш ли? – Много исках да му повярвам, но интуицията ми шепнеше нещо друго. Той все още ме лъжеше. Тогава той кимна и промълви.
— Обещавам… – притисна устни към челото ми, после отново към устните ми. – Обичам те. Ще се върна скоро, обещавам.
― Картър.
― Ще се върна. – Сега погледът му беше успокояващ. – Обещавам.
Тогава го пуснах. Просто нямах друг избор. Той се запъти за там, за къде отиваше. Сърцето ми беше неспокойно. Не знаех какво ще направи, но в следващата секунда той вече беше извън полезрението ми. Дори и да го бях последвала, нямаше да го намеря. Това беше Картър. Той е призрак и нямах и идея какво да правя. Трудно движех краката си. Бях повече от уплашена.
Върнах се в банкетната зала, без да знам какво да направя. – Негова работата е. Той прави това от години и трябва да му вярвам! Но не и сега… – един вътрешен глас упорито ми повтаряше. – Следвай го! Какво чакаш, по дяволите?
Церемонията по награждаването вече започна и аз дадох всичко от себе си за да се отпусна. Но гласът продължаваше да крещи, изисквайки аз да стана и тръгна.
― Най-накрая… – възкликна Тереза веднага щом Ноа каза последна реч. Той благодари на целия персонал и каза дежурната си фраза – Благодаря на всеки един от вас, че направи Ричмънд точно такъв какъвто е. – Приятелско ръкопляскане премина през залата, хората бяха трогнати. Тогава той обяви, че всички маси с алкохол са заредени, и побърза да напусне сцената. Всички се втурнаха да пият.
По пътя си Ноа се спря за момент до двама души от борда на директорите. Когато се освободи, той се строполи шумно на стол до Тереза.
— По дяволите… – измърмори той. – Отне ми много време. – Посегна към чашата на Тереза и я пресуши.
― Хей, това беше моето! – Изскимтя тя. Той я остави и посегна към моя чаша.
― А това пък е на Ема. – Допълни Тереза.
― Цяла вечер тя не го докосна. Наблюдавах ви момичета.
― Знаеш ли къде е Картър? – Попитах нервно. Моят тих въпрос се чу перфектно и Ноа се напрегна, преди да срещне погледа ми. Усетих че той беше внимателен. Знаеше нещо. Аз станах. А вътрешният глас извика – ВЪРВИ! Тогава взех решение, че ще го последвам.
― Ема, къде тръгна? – Тереза стана. Аманда също стана, но не каза нищо. Тя изчака да кажа следващото. Аз само се усмихнах учтиво, но фалшиво и промълвих.
― Мисля, че трябва да отида до тоалетната. – Тереза повдигна вежда и поясни.
― Мислиш ли или трябва?
— Трябва… – кимнах аз. – Трябва да отида до тоалетната.
― Реши ли вече? – Тя се усмихна разбиращо. А Ноа остави чашата ми на масата и огледа внимателно трите ни.
― Какво се случва?
― Ема трябва да отиде до тоалетната.
― Добре. Да отиде. Ааа, всички заедно ли ще идете? Добре, да гледам дамските ви чанти ли?
Тереза изсумтя отново.
― Да, Ноа. Погрижи се за нашите чанти. – Тя посочи към масата.
― Разбира се. Оставете ги. Аз пък си мислех, че момичетата винаги ги взимат със себе си?!
Тереза отвори уста, за да продължи спора, но аз грабнах чантата си и се насочих към най-близкия изход. Аманда ме последва. Тереза остана на масата. Тя плесна с ръце, явно между нея и Ноа започна поредната им битка. Аманда се изкикоти.
― Изглежда скоро ще се уединят…
— Да… – поклатих глава. Сексуалното им желание ту избледняваше, ту се разгаряше. И сега изглежда моментът на взривът наближаваше. – Искам, да бъдат заедно, веднъж завинаги.
— Да… – въздъхна Аманда, докато минавахме през фоайето. То беше празно с изключение на няколкото пияни служители който лежаха по диваните.
― Ема! – Извика някой.
Боже мой. Тамара. – Тя фалшиво се усмихна, стиснала чашата си. Държеше дамската си чанта с лакътя, а със свободната си ръка вдигна подгъва на сребристата си рокля. Тамара ловко подскочи и се приближи до нас, въпреки височината на токчета си. Щях да бъда впечатлен, ако не беше досадата от това, че тя ще забави търсенето на Картър.
― Здравей, Тамара.
― Здравей. – Червеното червило на устните й леко се бе размазало и няколко кичура красива права коса бяха изскочили от модерният кок. – Чухте ли за повишението ми? – Аз свих рамене и отговорих.
― Да. Честито.
― Да. Сега ще управлявам цял хотел. Мисля, че г-н Томлинсън иска да покажа на какво съм способна. А после ще се върна и ще се издигна още по-високо. Това е страхотна възможност.
― Несъмнено.
― Да, знам. – Тя не спря да се усмихва и за секунда докато поправяше разрошеният си кок. – Между другото… – очите й бяха пълни с интерес. Тя се опитваше да полюбопитства. – Отначало не повярвах, но днес видях със собствените си очи. Ти и Картър Рид. Представи си…
― Да. – Тонът ми стана студен. – Представи си…
― Това е страхотно. Е, ако журналистите не лъжат, че той е излязъл от мафията и всичко останало. Но по дяволите, Ема. Толкова се гордея с теб.
Усмивката ми се разтегли в тънка линия. Нямах достатъчно време да се разправям с това момиче?
― Гордееш ли се с мен?
― Да. Той е страхотен. Разбира се, знаех как изглежда, но на живо е още по-добре. Не мога да повярвам… – нещо в очите й проблесна. Завист! Гняв! – Чух, че брат ти е бил най-добрият му приятел. Толкова мило от негова страна, да ти помага, за да почетете паметта на твоя брат. Медиите трябва да разкажат колко щедър е той.
Ааа, сега вече ми стана ясно. Ето за какво беше самодоволният й поглед.
– Така ли? – Веждите ми се вдигнаха. Ръката ми се сви в юмрук.
Аманда реагира бързо и ме изпревари. Тя ме отблъсна назад.
― За съжаление трябва да тръгваме. Определено ще му предадем думите ти. – А Тамара само премигна. Устата й се отвори. Тогава Аманда довърши.
— Сигурна съм, че ще се съгласи с теб, че е бил щедър към сестрата на загиналият си приятел. Сигурна съм, че няма да се обиди, е, така мисля поне. Знам само че той много обича Ема но, разбира се, няма да приеме твите думи като опит за унижение. Въпреки че така си беше. – Аманда се обърна и ме бутна отново назад.
― Отиваме до тоалетната, нали помниш?
Да… имам неща за вършене. Никога не съм била приятелка с Тамара, но сега ми се искаше да й оскубя косата и да я блъсна в стената на коридора. Такова ни е приятелството. И знам, че има много момичета наоколо като нея.
― Хайде да тръгваме. – Нареди Аманда.
— Добре… – стиснах зъби. Преминахме от един коридор в друг и спрях. Погледнах назад. – Разбираш, че ние не отиваме до тоалетната?
― А знаем ли къде отиваме?
― Не.
— Добре… – кимна тя. – Знаем ли какво правим?
― Не.
― Той има ли връзка с мафията?
― Да… – не се поколебах. Тя трябваше да знае в какво се забърква.
― Аз се радвам, че сме на една вълна.
Улових неодобрението в тона й и спрях. Погледах в лицето най-старата си приятелка освен Картър, надявайки се, че тя разбира колко е важно за мен.
― Обичам го.
— Знам… – поколеба се тя.
Тя не разбра. Или не вярваше. Отново докоснах ръката й.
― Израснах с него. Той беше моето семейство.
― Той те изостави.
— Не… – поклатих глава. – Ето къде е проблемът.
― Да, направи го. – Погледът й се ожесточи. – Подкрепям те, но той те заряза. Знам, че той е с теб не заради брат ти. Но все още ме дразни, че те напусна тогава. Ти ми разказа истории за приемните семейства, Ема. Но изобщо не спомена Картър Рид, докато… – гласът й се понижи и тя се приближи. – Ти ме разбра какво имам предвид! Така че не, не смятам, че той е твоето семейство и не мисля, че те обича.
Челюстта ми падна. – Как можеше да си мислиш такова нещо? – В главата ми минаха мисли за предателство. Тя продължи.
― Мисля, че той те иска. Да, аз го вярвам. Но той не те обича иначе нямаше да те остави да пораснеш сама. Ти беше сама, когато те срещнах Ема.
― Имах Мелъри.
― Ти беше тази, която винаги се грижеше за нея. Ти беше сама, Ема.
Погледът ми се разшири. Не можех да повярвам какво говори Аманда. Но тя още не беше свършила.
― Обичах Мелъри. Обичах я. И обичах цялата ни компания, и четиримата, но ти си най-добрата ми приятелка. Грижех се за нея, когато ти си отиде. Но го направих за теб. Мелъри никога не се интересуваше от теб. Винаги е било едностранно, мисля, че ти просто й беше благодарна, че тя ти позволява да се грижиш за нея. Така че – да, Ема, ти
беше сама, докато не се сприятелихме.
Отворих уста. А тя продължи.
― И сега не те изоставих. Знам, че живея с Тереза. Знам, че тя ме взе под крилото си и аз винаги ще й бъда благодарен, но ти си моята най-добра приятелка. Ти си ми сестра. Ето защо дори и да не одобрявам това, което ще направиш, все пак съм с теб. Аз съм тук, с теб. – Тя завърши с драматично кимване.
―Добре… – след всичко чуто не знаех какво друго да кажа. А тя изви вежди и каза.
― Хайде да вървим да търсим Картър.
Аманда ми даде знак за да ме подкани. И аз направих точно това.

Назад към част 29                                                                 Напред към част 31

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!