ГЛАВА 10
* ЕМА *
Болката не отшумяваше, имах чувството, че лежах там часове преди Томас да се наведе и да ме вдигне. Когато ме вдигна той започнах да бяга на някъде с мен в ръцете си. – Но къде беше Аманда!? – Огледах се и се опитах да я намеря. Когато не можех да я видя, се опитах да привлека вниманието на Томас, като го ударих по гърдите. Той ме игнорира сякаш не бях там и продължи да бяга нанякъде с мен в ръце. С всяка негова стъпка аз се превивах от болка, продължавах да кашлям кръв, бях уплашена и не знаех какво се случва. Имах нужда от Картър.
– Аманда… – опитах се да извикам, но устните ми не помръднаха. Звук не се чу, но за сметка на това ме заболя адски, дори не знаех къде точно. Болката беше толкова силна, сякаш ме болеше всяка една моя клетка. Тогава Томас зави зад ъгъла и видях от другата страна на улицата образувалата се тълпа. Хората бяха ескортирани до близката сграда. Всички бяха бледи, сълзи имаше в очите им. Видях едно момиче да тича зад нас към тълпата и забелязах облекчението ѝ, когато видя приятеля си. Бяха щастливи, че се намериха.
– Колата… – изкрещя Томас на някого, преминавайки тичешком покрай тълпата с главоломна скорост.
Моите приятели. Трябва да намерите приятелите ми.
Томас изведнъж спря и се наведе. Наоколо се чуха изстрели, гардове наобиколиха колата като скакалци. Атакуваха ни. Опитах се да погледна, но мъжете, които тичешком се приближиха към нашата страна, бяха обърнали гръб към нас, по този начин служеха за нещо като човешки щит. Но все пак успях да видя някой да се приближава към нас. Видях го през човешката стена, беше облечен в черен суитчър с качулка, наметната на главата, и черен панталон. Неговият поглед беше свиреп, а челюстта му беше стисната, изглеждаше яростен и хладнокръвен. За миг се зарадвах припознавайки се, но това не беше Картър, беше Коул.
Томас го изчака, но приятелите ми ги нямаше. – Аманда, Ноа, Тереза… къде бяха те? – Опитах се да стана, за да видя. Може би те вече бяха в колата, но не успях дори да помръдна, от усилието което направих от мен се изтръгна ужасен писък. Дори не успях да разпозная собствения си глас, но знаех че излезе от мен. Звучеше като ранено диво животно.
– Не, госпожице Ема.
Томас се опита да настоява отново да легна, но аз протестирах. Поклатих глава, усещайки как по лицето ми се стича свежа кръв, която се смесваше със сълзите ми. Веднага щом прегърнах врата му, зарових лицето си в него и се опитах да прехапя устни, за да не избухна отново в плач. Но не се получи, не успях да спра гърления вик, който излизаше от устата ми. Отново се опитах да потърся с поглед приятелите ми в тълпата отсреща, но не ги откривах там имаше много хора, суетящи се на всички страни. Тогава изведнъж погледа ми се закова на някого. – О боже… – замръзнах.
До преди това търпях болката, но изведнъж тя беше моментално забравена. – Та това съм аз… бях аз. – Тя стоеше от другата страна на пътя, притисната до стената, с обзети от ужас очи. – Това съм аз… – Вдигнах глава объркано. – Какво става с мен, по дяволите? Беше ли това някаква поличба? – Имах нужда да я видя по-добре. В този момент нейните очи срещнаха моите. Бяха също пълни със сълзи, щом ме видя стисна с ръка устата си и започна да клати глава. Тогава някой я хвана за раменете, тя се обърна към мъжа до себе си, а той с ръка я хвана за тила и я притисна към гърдите си. Тя обърна глава така, че да може да ме вижда през рамото му.
Но тогава Коул, застанал пред мен с вдигнати ръце и блокира гледката ми. Усетих че той също беше уплашен. По нищо не го показваше, но го усетих защото страхът беше завладял и мен. Бях уплашена и имах нужда от Картър. Ръката на Коул докосна тила ми, а Томас се качи вътре в колата. Коул придържаше главата ми за да не се удари докато ме качваха вътре.
– Качваш ли се? – Попита Томас. Коул поклати отрицателно глава.
– Ще се върна по-късно. Сега съм нужен тук.
– Приятелите ми… – въздъхнах тежко, най-накрая успявайки да изрека няколко думи. – Моите приятели… – докато се опитвах да говоря, се взирах напрегнато през пътя. Но нея вече я нямаше, не я виждах вече, а имах нужда. Това бях аз, но и не бях, нямаше никакъв смисъл в това.
– Ще намерим приятелите ти. – Коул отстъпи назад и вратата се затръшна.
– Не… – опитах се да се отскубна от гърдите на Томас, но не можах бях твърде слаба. Вместо това лежах и го гледах умолително.
– Приятелите ми, Томас. Те добре ли са?
– Аманда вече е в другата кола.
Боже мой. – Почувствах облекчение и малко се успокоих.
– А Тереза и Ноа?
– Коул ще ги намери. Той ще се погрижи за тях, не се притеснявай.
След това колата потегли. Малко след това се зачудих защо Коул е бил там. В моменти като тези много неща нямаха смисъл. – Тази жена… – не можех да я избия от главата си. Тя ме смущаваше до дълбините на душата ми, когато ме заведоха в частна клиника Аманда вече беше тук и докторите вече се бяха погрижили за нея. Когато ме видя, тя изтича към мен и се разплака.
– Не, госпожице Аманда. – Томас пресрешна ръцете ѝ, и я задържа встрани, блокирайки пътя ѝ.
– Няма да я нараня… – каза му тя раздразнено.
– Сложете я тук. – Каза лекарят, а след това и всичко се превърна в истинска студена агония. Той ме щипеше и мушкаше, внимателно преглеждаше раните ми, преди да ги почисти. През цялото време Аманда остана с мен, държейки ръката ми. Тя не каза нищо, аз също, никоя от двете не проговори, освен доктора, който ми задаваше въпроси докато ме преглеждаше. Когато накрая заключи, той каза, че вследствие на случилото се, имах няколко навяхвания и значителни порезни рани по бузите ми, поради които съм кашляла кръв. Но вече раните са спрели да кървят, така че нищо друго не е необходимо. Той ме превърза, даде ми болкоуспокояващи и ме увиха в чисто одеяло. Томас ми помогна да стигна до колата. А Аманда все така продължаваше да държи моята ръка. Когато седнахме в колата аз също я хванах за ръката ѝ в смъртоносна хватка, и попитах Томас.
– Къде отиваме?
– Връщаме се в къщата на приятелите ти. – Аманда стисна ръката ми.
– Те добре ли са?
– Те са там. Всичко е наред с тях.
– Слава Богу… – прошепна тя. От очите й потекоха пак сълзи. Исках да се протегна и да ги избърша, но другата ми ръка беше увита в одеялото и лекарството ме правеше толкова сънлива, че не успях. Тогава тя попита.
– А Картър?
– Той идва… – каза Томас след секунда.
– Добре… – каза тя със зачервено от гняв лице. – Добре. Който и да го е направил това, трябва да бъдат намерени. – Тя погледна в очите на Томас и по между им сякаш прескочи тъмно послание. Аз дръпнах ръката ѝ, за да привлека вниманието ѝ. Хрумна ми една мисъл, кгато тя ме погледна, аз ѝ казах.
– Не звъни на гаджето си. Той не трябва да идва. Той не трябва да знае. – Тя кимна.
– Знам… знам, Ема. – Тя отново погледна Томас. – Аз съм съвсем сериозна, разберете кой го е направил.
– Ще го намерим. – Каза студено той. Когато пристигнахме в къщата на Ноа, ме качиха по стълбите. Ноа и Тереза ни чакаха точно на вратата.
– О, боже мой… – извика Тереза. – Тя добре ли е? – Погледна тя към Аманда. – Какво стана, какво се е случило с нея? – Аманда поклати глава.
– Не сега Тереза… да оставим въпросите за по-късно. Томас, помогни ѝ ако обичаш да стигне до спалнята.
Аз успях само да поклатя глава. Болкоуспокояващото явно подейства перфектно, но аз исках отговори, като и всички те. Трябваше да знам какво се е случило.
– Не не… – той ми помогна да си легна, но с неистови усилия се опитах да седна.
– Легни, Ема. – Аманда беше до мен, сложи ръка на рамото ми, но я отдръпна веднага след като ме видя, че стиснах юмрук и потреперих от болка. Тогава тя отстъпи, и спусна ръцете си плахо, сякаш се страхуваше да ме докосне.
– Трябва да се почиваш.
Не бях Малори. Исках да ѝ изкрещя, но от мен се откъсна само ридание. Поклатих глава. Томас ме покри с одеяло, но аз го изхвърлих. Не можех да седя тук като жертва. Аз не бях безпомощна.
– Ема! – Аманда се паникьоса и се изправи. – Спри се. Моля те… – аз продължих да клатя глава, докато се придвижвах бавно до ръба на леглото.
– Това са само няколко навяхвания и порязване. Всичко е наред.
– Не си се видяла, Ема… – каза Тереза от прага, – Изглеждаш сякаш ти си била бомбата. Повярвай ми. Тя не преувеличава.
Добре съм. Лекарят така каза… – и аз се изправих. – Аз не трябва да отида сама, но ще го направя, ако трябва. Чесна дума… имам нужда от отговори не разбирате ли. – Тереза въздъхна.
– Отлично тогава. Всички можем да поговорим в хола. Можеш ли да ѝ помогнеш да стигне до един от диваните? – Том ме погледна неуверено, но го направи. Когато се настаних, Аманда седна точно до мен. А Тереза стоеше зад нея и кършеше ръце.
– Трябва да свърша нещо… – тя погледна Аманда. – А нямам представа какво да правя. Какво трябва да направя? – Аманда се наведе напред и пъхна един кичур коса зад ухото ми.
– Имаш ли нужда от бульон или без кофеинов чай? Мисля, че би могла да стоплиш малко за нея. Би ѝ помогнало.
– Добра идея. Ще го направя.
Изведнъж Томас сложи ръка на ухото си и се заслуша в нещо. Беше така бърз. Ръката му се спусна почти толкова бързо, колкото и се докосна до ухото му и той се обърна към бодигарда до вратата.
– Какво? – Ноа извика, протягайки врат, за да погледне. – Какво се случва? – Аманда скочи от ръба на дивана. Томас с присъщото си хладнокръвие прекоси стаята, протегна ръка и отвори вратата. В същия момент тълпа от охранители влязоха в хола, няколко от тях нахлуха в кухнята, други започнаха да влизат във стаите. Влязоха във всяка една стая от къщата. След няколко минутната им офанзива, някой от тях започнаха да се връщат в хола казвайки, „– Чисто“, от другите стаи се чуваше ехо от гласове на други охранители, викайки същата дума. Те бяха облечени също като моите собствени бодигардове, в черни дрехи, но бяха с извадени пистолетите, готови за стрелба, в случаи на необходимост.
– Какво по дяволите става? – Гласът на Ноа прозвуча грубо. – Какви са тези хора? Какво по дяволите си мислите, че правите тук? – Опита се да се обърне към Томас, който продължи да го игнорира.
Томас изчака, докато последният охранител се върна в хола. След това всички излязоха навън, докато останаха само двама от тях. Единият зае позиция в хола, застанал между нашите стаи и кухнята. Друг отиде до вратата и отвори, след това застана до стената, а в този момент през вратата влезе Коул. Беше облечен в черна риза с дълъг ръкав, но беше някак си странна и обемна, и докато се приближи към мен, разбрах, че под ризата е облечен с бронежилетка. Когато спря пред мен, никой не каза нито дума. Очите на Тереза и Аманда бяха приковани в него, а Ноа гледаше ту към Коул, ту към мен и Томас, а ръката му ту се свиваше в юмрук, ту се отваряше отново. Той определено не осъзнаваше какво прави, но продължаваше да мълчи и аз знаех защо.
Беше ясно, че охраната ми познава този човек и това означаваше, че е някой важен. Поглеждайки обратно към Коул, осъзнах, че чака мен. Студът и намръщеността, с които го гледаше по-рано бяха вече изчезнали. Също бе скрил гнева си някъде под маската. Напомни ми отново на Картър, присъствието му излъчваше смъртоносна аура. Но все пак, не беше Картър.
Къде е Картър? – Затворих очи, когато ме заля огромна вълна от копнеж, забравяйки за всички вътре в стаята. За миг забравих всичко, което се случи, дори жената, която приличаше на мен, в този момент исках само него, толкова отчаяно го исках. Успях дори да го почувствам, спомних си чувството какво е да си в неговите прегръдки, слушайки гласа му, когато шепне, че ме обича. Исках той да е тук, независимо от всичко.
– Добре… – Тереза наруши мълчанието. – Кой по дяволите си ти? И какво търсиш тук?
– Тереза… – каза Ноа, а гласа му имаше тихо предупреждение.
– Какво? – Тя посочи към Коул. – Този нахлу тук, а на туй отгоре не казва нищо. Какво по дяволите става тук?
– Всички го познават. Не виждаш ли връзката? – Тя замълча, готова да протестира, но вместо това огледа стаята.
– Ооо..
– Добре ли си? – попита ме Коул. Томас се приближи към мен.
– Не бива да си тук… – каза той. – Картър не би искал да си тук. – Коул вдигна глава и го погледна.
– Тази нощ жената, която той обича, беше ранена в моят клуб. Нищо не може да ми попречи да се уверя, че с нея всичко е наред. Тя е в моя град, и е под моя отговорност.
– Значи познаваш Картър? – попита Аманда, повече заради себе си. Но явно не издържа на погледа му и сведе очи към коленете си.
– Добре съм… – казах аз. Този път гласът ми беше по-силен и не прозвуча като жалко скрибуцане. – Както и да е, нали Картър се връща, но благодаря аз съм добре.
– Чакай малко. Това твоят клуб ли беше? – Ноа пристъпи напред. Той надвисна над Коул или поне трябваше така да изглежда. Все пак беше по-висок и по-едър, но пълната неподвижност на Коул по някакъв начин сякаш превъзхождаше Ноа.
– Този е клубът на семейството, а сега значи е мой… – присви очи Коул. – Не видяхте ли името?
– Име… – Ноа замълча. – О да, майната му. – Аманда се спогледа с Тереза.
– Не обърнах внимание. Как се казваше? – Раменете на Тереза се отпуснаха, явно когато тя също разбра.
– Маурицио. Това беше името на клуба. Ние не… дори не събразихме.
– Картър каза, че познава собственика, но не взех това предвид. – Поклати глава Ноа. Нямаше да отидем там, ако знаехме. Аз продължавах да ги слушам докато кипнах накрая.
– Не ме интересува чий е клубът. Аз ли бях целта или клубът? – Попитах Коул.
– Бомбата избухна заради клуба. Ако беше по-близо до вратата, щеше да те убие. – Той погледна изпитателно Томас. Аз също го погледнах. Най-малко двама охранители
бяха от другата страна на вратата.
– Томас… – той погледна надолу към пода, като се отдръпна малко от мен. И за мой ужас получих своя безмълвен отговор. Тези мъже ги нямаше вече. Загубихме двама от нашите хора. Вътре в мен всичко се преобърна, изпищях ужасена усещайки нова болка. – Тези мъже умряха заради мен. Заради мен… Толкова съжалявам, Томас… – поглеждайки към Майкъл, отново повторих.
– Толкова много съжалявам.
– Какво? Какво стана? – Главата на Тереза се въртеше на всички страни. – Какво стана?
– Тереза… – измърмори Ноа. – Загубихме няколко от момчета.
– Ооо… – ръката ѝ полетя към устата. – Боже мой… – Аманда отново ме хвана за ръката, а с другата избърса сълзите си.
– Съжалявам, Ема… – прошепна Аманда.
Те бяха хора на Картър и всички бяха като братя. Не знаех всички тънкости на тяхната работа, но едно знаех, когато Картър разбере за това, ще бъде ужасно болезнено за него. Не исках повече да съм тук. Всичко това вече беше прекалено за мен. Потупах Аманда по ръката, докато сълзите се стичаха от очите ми, замъглявайки зрението ми. – Заради мен загинаха хора, по дяволите. Боли ме да съм тук…
– Ема… добре ли си? – Попита ме Аманда.
– Легло… просто искам да си лягам.
Тя кимна, поглеждайки към Томас, който ми помогна да премина през коридор. След като вече бях под завивките, Аманда ми помогна с останалото. Тя махна с ръка на Томас да излезе и каза.
– Ето какво ще направим. Аз ще ѝ помогна, а ти изчакай отвън. – Той кимна и излезе, но преди вратата да се затвори, влезе Тереза, с чаша в ръце. Тя я постави на нощното шкафче и попита Аманда.
– Какво мога да направя? – Аманда се качи на леглото до мен.
– Чуй ги какво говорят там. Разбери цялата информация, която можеш. По-късно Ема ще иска да знае. Остави я сега да скърби.
– Добре. Мога да го направя. – Аз затворих очи, но усещах все още погледът ѝ върху себе си.
– Толкова много съжалявам, Ема… – прошепна Тереза. Една сълза се търкулна по лицето ми.
– Тя се нуждае от Картър… – каза Аманда. Ще остана с нея докато той си дойде.
– Добре… – понечи да си тръгне Тереза и измърмори на вратата.
– Обичам ви момичета. – Вратата се затвори и Аманда попита.
– Да изгася ли светлината или не?
– Остави я…
– Добре… – тя лежеше и държеше ръката ми. А болката продължаваше да ме разтърсва със страшна сила. Това е всичко, което усещах тогава. Може би спях, нямах представа. Просто изпитвах болка, неудържима и всепоглъщаща.
Назад към част 10 Напред към част 12
