ГЛАВА 11
ДЮК
– Здравей, бейби.
– Здравей. – Усмихнах се в слушалката, обичайки начина, по който „бейби“ звучеше от гласа на Луси. – Щях да взема пица по пътя си. Какво искаш?
– Има ли нещо като месна смес или нещо такова?
– Господи, ти си перфектна.
Тя се захили.
– Ще ни направя салата.
– Трябва да се отбия до къщата на Травис. Ако успея да го убедя да дойде с мен, ще имаш ли нещо против?
– Съвсем не.
– Добре. Ще се видим след малко. – Приключих разговора и оставих телефона си настрана, докато паркирах пред къщата на Мелани.
Бяха минали два дни от признанието на Луси. Вчера бях останал близо до нея, като прекарах по-голямата част от неделята в леглото с нея, тъй като не трябваше да работя. Истината е, че се страхувах и да изпусна Луси от поглед тази сутрин беше трудно. Но днес не можех да избегна участъка, затова я накарах да обещае, че ще държи вратите заключени. След това постоянно и пишех, за да я проверявам.
Тя беше добра. Подиграваше ми се, че съм прекалено грижовен, когато не я оставих да застане на вратата, както обикновено, и да ми помаха за довиждане. Но тя все пак я беше затворила, докато аз стоях от другата страна и чаках да си тръгна, докато не щракне ключа в ключалката.
Бавно се примирих със страховете си, особено сега, когато знаех срещу какво се изправям. Ако Луси не можеше да бъде до мен всяка минута, поне беше в безопасност във фермата, докато аз работех. И докато проверявах Травис.
Звъннах на звънеца на Мелани с надеждата, че Травис ще отговори. В наши дни с Мел рядко разговаряхме, без това да завърши със спор, но когато стъпките се приближиха до мен, по-леки от тези на подрастващо шестнайсетгодишно момче, се приготвих за бившата си.
– Здравей, Дюк. – Тя скръсти ръце на гърдите си, след като отвори вратата. – Какво става?
– Здравей. Просто исках да видя как се справя Травис.
– Добре. Той е горе в стаята си. Предполагам, че учителката му по испански му е дала куп домашни днес.
– Имаш ли нещо против да отида да го поздравя?
Тя поклати глава и се отдръпна, за да ме пусне да вляза.
– Благодаря. – Насочих се направо към стълбите, надявайки се, че това ще е краят на размяната на мнения с Мел. Но преди да успея да избягам, тя ме спря.
– Чух, че си имаш нова приятелка.
По дяволите. Толкова близо.
– Да. Травис ли ти каза?
– Не. Чух го от Джейн в събота.
Разбира се, че го е чула от Джейн, а не от собствения си син. Част от проблема на Травис беше, че майка му не говореше с него – и обратното. Мелани не изглеждаше заинтересувана да развие връзка с Травис, може би защото никога не е била близка със собствените си родители.
Мел и Травис съжителстваха и аз не се съмнявах, че тя го обича. Но нямаше скрито приятелство като това, което имах с моите родители. Мелани не се доверяваше на Травис и следователно той не се доверяваше на нея.
Травис се притесняваше от факта, че имам Луси. Но вместо да каже на майка си за това, той го затвори в себе си.
– Тя се казва Джейд, нали? – Попита Мелани.
Кимнах.
– Да.
– И тя е нова в града?
– Да. – Бях сигурен, че е разбрала цялата история от Джейн. Мелани често ходеше да танцува в събота вечер в бара, когато Травис преспиваше при родителите и.
– Мислех, че предпочиташ блондинки.
Не, Мелани беше блондинка. И жената, с която се срещах няколко месеца преди Мел, беше руса. Да, технически погледнато, Луси също беше руса, но на мен не ми пукаше за цвета на косата и. Привличаха ме сърцето и личността и.
– Можем ли да не го правим? – Попитах.
– Просто съм учтива.
– Ами… – отвърнах аз.
Мелани и аз се бяхме разделили лошо. Тя не искаше да се откаже. Аз не бях влюбен в нея, но обичах Травис. Два месеца след раздялата тя отказваше да ми позволи да го видя. Наричаше ме с всички възможни имена и разпространяваше слухове в бара, че съм и изневерил.
В крайна сметка се извини и се сближи с Травис, но дори след като изградихме цивилизовани отношения, тя ревнуваше от няколкото жени, с които се срещах. По дяволите, тя дори се беше подразнила, когато бях взел Кериган Хейл на една-единствена среща за обяд в кафенето.
Мелани не беше лош човек. Не беше лоша майка. Имаше добра работа, работеше усърдно и имаше много приятели в града.
Тя просто не беше жената за мен.
– Джейд е хубав човек, Мелани, и аз наистина я харесвам. Задава се нещо сериозно. Нека просто го оставим така.
Лицето и проблясваше от раздразнение, но след това тя сви рамене, обърна се и се отдалечи.
– Травис е на горния етаж.
– Благодаря, – промълвих аз и се затичах към втория етаж.
Почуках на вратата и завъртях копчето, очаквайки, че ще играе видеоигри или ще говори по телефона си. Не очаквах да го намеря със слушалки на ушите и с писалка за вейп в уста.
– Какво ебаваш ли се?
Той скочи от леглото си, издухвайки струя пара и бързайки да пъхне писалката в джоба си, но не беше достатъчно бърз.
Прелетях през стаята и изтръгнах писалката от ръката му.
– Какво е това?
Той издърпа слушалките си.
– Нищо.
– Глупости. Откъде имаш това?
Той затвори устата си и ме погледна с онзи предизвикателен, празен поглед, който беше усъвършенствал през последната година. Къде беше изчезнало онова мило и любвеобилно момче, което не би посмяло да отвърне на възрастен?
– Травис, или ще ми кажеш тук, или ще те закарам до участъка и ще ми кажеш там.
– Не можеш да ме арестуваш.
– По дяволите, не мога. – Обърнах поглед към вратата и изръмжах: – Мелани!
Не и отне много време да се появи. Тя знаеше точно как звуча, когато съм разгорещен, а в момента бях разярен.
– Какво? – Тя погледна между мен и Травис.
– Знаеш ли, че той пуши? – Вдигнах писалката.
– Травис. – Мелани поклати глава. – Сериозно? Ами за бейзбола? Ще те изхвърлят от отбора.
– На кого му пука? – Той завъртя очи. – Не е като да съм професионалист или нещо подобно.
– Ти си наказан. – Тя сложи ръце на бедрата си. – Отново.
– Не е достатъчно добре. – Заземяването на Травис не беше проработило от две години. Той така или иначе щеше да се измъкне. Погледнах Травис и подръпнах брадичката си към вратата. – Навън.
Лицето му пребледня.
– Арестуваш ме?
– Какво? – Мелани изтръпна в същия момент, в който казах:
– Да.
– Но…
– Травис Рийд, арестуван си за притежание на контрабандни стоки като непълнолетен.
Да притежаваш химикалка не беше точно в разрез със закона. На деца под двайсет и една години не беше позволено да купуват тютюневи изделия или електронни цигари в Монтана, но се съмнявах, че той знаеше техническите подробности. А и това беше по-скоро за доказване на правотата.
Изрецитирах правата му на Миранда, докато го хващах за лакътя и го съпровождах долу.
– Дюк, моля. – Мелани се втурна след нас. – Недей. Ще го изхвърлят от бейзболния отбор.
– Предполагам, че е трябвало да помисли първо за това.
– Дюк, – помоли Травис, като ме погледна с онези големи тъмни очи, в които се бях влюбил, когато беше по-млад.
По дяволите, беше трудно да го накажа. Но наложих единият крак да върви пред другия, като не спрях, докато не стигнахме до пикапа ми. Отворих задната врата и му посочих да влезе, така че да е зад паравана, след което го запратих вътре.
– Какво правиш? – Изсъска Мелани, като ме издърпа за ръка от прозореца на Травис.
– Опитвам се да се свържа с него. Кога за последен път си влизала в стаята му? Кога за последен път го попита как се справя?
– Не изкарвай това моя грешка. Обичам сина си.
– Аз също. – Прокарах ръка през косата си. – Правя това, защото и аз го обичам. Той е в спирала, Мел.
Травис, когото познавах, не беше дете, което пуши или пие. Той не беше от тези, които се провалят в клас и трябва да го повтарят в лятното училище.
– Знам. – Мелани затвори очи, а гневът и в двама ни се разсея. – Опитвам се. Не знам какво да направя, за да стигна до него.
– Аз също не знам.
Ебаси, току-що бях хвърлил най-близкото нещо до дете на задната седалка на пикапа си. Бях му прочел правата. Ако това не го беше уплашило, не знаех какво друго да направя, защото това със сигурност ме беше уплашило.
– Никога няма да застраша бъдещето му. Но той трябва да види, че това – вдигнах химикалката – и да се измъкваш и да вършиш глупости, не е начинът.
– Трябва ли да се обадя на адвокат?
– Не. Ще го заведа на разходка. Когато го върна, седни. Поговори с него.
Тя кимна и аз си тръгнах, като се качих в пикапа и затръшнах вратата толкова силно, че целият автомобил се разклати.
Ръцете ми задушиха волана, докато говорех на огледалото за обратно виждане.
– Кълна се в Бога, че ако беше мой син…
– Но не съм.
– Не, аз не съм ти баща. Но това не означава, че не ме е грижа.
– Както и да е, – промълви той.
Бащата на Травис беше загадка.
Мелани е забременяла от връзка за една нощ в колежа. В първи курс се е забавлявала твърде много и след като е казала на момчето, той и е казал да го забрави. Вместо това тя просто се беше върнала у дома в Каламити, за да живее с родителите си и да отгледа Травис, а след това беше завършила образованието си онлайн. Работеше като кредитен инспектор в една от банките в града.
Запалих двигателя и се отдалечих от бордюра. Единственото, което можех да направя, беше да се опитам да го науча. И от него зависеше да се научи.
Травис седеше напълно неподвижен и мълчалив на задната седалка, а очите му бяха залепени в скута му.
Карах през целия град до полицията, без да кажа нито дума, и мълчанието беше наказателно – и за двама ни. Когато спрях на паркинга и паркирах на обичайното си място, се извърнах, за да говоря през стоманената решетка в прозрачната преграда между задната и предната част.
– Травис.
Раменете му бяха прегърбени напред и не ме погледна.
– Хей, – казах нежно. – Погледни ме.
Той погледна нагоре и очите му, стъклени от неизплакани сълзи, бяха толкова пълни с разкаяние, че ме съкрушиха.
– Какво става с теб, момче?
– Не знам.
– От колко време пушиш?
– Няколко месеца. – Той сви рамене. – Всеки го прави. Не е като да пуша истински цигари.
– Все пак ще ти съсипе дробовете.
– Арестуваш ли ме? – Погледът му прескачаше между мен и полицията.
Преброих шест удара на сърцето, като го накарах да се поизпоти за дълъг момент, след което обърнах пикапа и ни закарах до пицарията. Когато паркирах, изпратих на Луси SMS.
Имам някакви проблеми с Травис. Ще закъснея.
Отговорът и дойде, докато отварях задната врата, за да излезе Травис.
Не бързай. Когато дойдеш. Вратата е заключена.
Боже, тя беше невероятна. Шерифът преди мен, моят предшественик, веднъж ми беше казал да си намеря жена, която да разбира дългите дни и безумните ситуации. Жена, която ще се справя с ударите и ще е достатъчно силна, за да понесе тези, които не отскачат.
Луси беше по-силна от всеки човек, когото бях срещал в живота си.
– Обещах на Лу… – по дяволите – на Джейд пица – казах на Травис, докато стояхме на опашката, за да си поръчаме. Това беше първият път, в който промълвих името и.
Челюстта му се сви.
– Кей.
– Попитах я какво иска и тя каза месна смес. – Това беше и любимото на Травис. – Тогава и казах, че ще те поканя във фермата. Да видим дали искаш да ядеш с нас. Да побъбрим малко.
– Имам домашна работа.
– Получи ли оценката си днес? – Попитах и той кимна. – Каква беше тя?
– „D.“ – Той погледна към пода. – Не ми върви по испански.
Беше толкова умен. Не че не разбираше езика, а че не се опитваше. Ето защо изобщо беше в лятното училище. Защото се беше провалил на испанския и това беше шансът му да оправи оценката си, за да може да събере нужните кредити за дипломиране. Това и да спортува. Щеше да бъде изключен от бейзболния отбор, ако средният му успех не се подобри.
Но той беше разсеян. Този гняв в него растеше и ако не измислим как да се справим с него, щяхме да затъваме все по-дълбоко в тази заешка дупка.
– Какво да ви донеса, момчета? – Продавачът ни махна с ръка напред и аз направих поръчката ни за вкъщи. След това двамата с Травис стояхме в чакалнята, като и двамата мълчаливо се отпускахме от изпаренията, докато не получихме кутията с пица и не излязохме навън.
Но вместо да ни закарам и двамата до фермата, аз отворих задната врата, качих се и отворих капака на пицата, като се гмурнах за парче.
– Искаш ли едно? – Предложих кутията.
Той седна до мен и взе едно парче, като го погълна, сякаш не беше ял от дни. Вероятно беше минал час.
След това всеки от нас изяде по още едно и когато той се зае с третото, аз поставих кутията зад нас в багажника на пикапа и опрях лакти на бедрата си.
– Добре. Да поговорим.
Той изстена.
– Добре.
– Първо. Джейд.
Той отново въздъхна.
– Тя е важна за мен. Ще ти бъда благодарен, ако и дадеш шанс, просто защото те моля за това. Един ден ще срещнеш жена, която ще бъде важна за теб. И когато това се случи и я доведеш, за да се срещнеш с мен, ще се отнеса с уважение. Ще направя всичко възможно да я опозная, защото тя означава нещо специално за теб. Мислиш ли, че можеш да ми дадеш същото?
Той въздъхна и кимна.
– Да.
– Следващото. Електронните цигари. – Протегнах ръка зад гърба ни и го плеснах по тила.
– Ауч.
– Това е за това, че си глупак.
Травис ме погледна и потърка мястото, където го бях ударил.
– Съжалявам.
-Грижи се за тялото си, момче. Имаш само едно.
– Няма да го направя отново.
– Не, по дяволите, няма да го направиш. Ако те хвана отново да пушиш, ще направя така, че затворът да изглежда като лятна ваканция. Разбираш ли?
– Разбирам.
– А сега какво става вкъщи?
– Нищо.
– Не ме лъжи.
– Нищо. Аз просто… Не знам. – Той издиша дълго. – Не мога да го обясня.
– Добре. – Момчето беше на шестнайсет. Приспособяваше се към новите хормони и разбираше къде се вписва. Щях да му дам малко свобода, стига да не си причиняваше вреда. – Сключи с мен сделка. Когато можеш да го обясниш, ела да поговориш с мен. Ден или нощ. Добре?
– Да.
Протегнах ръка и стиснах неговата, след което взех кутията с пица отзад.
– Още една?
Изядохме по още едно парче, преди да слезем от задната врата и да се качим в пикапа. Травис изглеждаше доволен, че е на пътническата седалка, дори не погледна зад нас през преградата.
Мелани седеше на стълбичката на верандата, когато спряхме, и тя се изправи на крака, тичайки към тротоара.
Челото и беше набръчкано, а очите и бяха зачервени от плач.
– Дължиш извинение на майка си.
Травис кимна и бутна вратата, докато тя се втурна по тротоара, за да ни посрещне.
– Извинявай, мамо.
Мелани спря пред него преглътна трудно.
– Ти си в толкова голяма беда. Влез вътре.
Тя изчака той да се изниже покрай нея, преди да ме погледне и да промълви:
– Благодаря.
Вдигнах ръка, след което потеглих.
Може би го бях изплашил достатъчно, за да се оправи. А може би не. За тази вечер ще се помоля Мелани да успее да го убеди, докато аз отхвърлям притесненията си и се отдавам на почивка при Луси.
Спрях на алеята и вкарах пицата вътре, като използвах ключа си, за да отключа вратата. Бях донесъл резервна четка за зъби, която да оставя, и няколко дрехи, за да не се налага постоянно да нося със себе си за преобличане.
– Бейби, тук съм – извиках, събувайки ботушите си.
На горния етаж се чу шумолене, после стъпки, но тя не отговори.
– Луси?
Все още нямаше отговор. Занесох пицата в кухнята, хвърлих кутията на острова, после се запътих нагоре.
Това, което видях от вратата на спалнята и, ме накара да замръзна.
Луси бягаше между гардероба и леглото, където имаше разтворен куфар. Дрехите бяха натъпкани вътре, а някои се бяха преобърнали през ръба и се бяха изсипали на пода.
За втори път тази вечер влязох в проблемна спалня и попитах:
– Какво става?
Тя се стресна, ръката и се удари в гърдите, докато се въртеше от гардероба, където сваляше дрехите от закачалките.
– О, Боже мой, изплаши ме.
– Какво става? – Какво се беше случило със спокойната, хладнокръвна жена, която беше искала месна пица и салата за вечеря?
Очите и бяха препълнени със сълзи. Брадичката и трепереше, докато прекосяваше стаята, пускайки още един пълнеж дрехи върху купчината.
– Радвам се, че си тук.
– Какво става? Какво е всичко това?
Тя подсмръкна и подсуши бузите си. След това ме погледна и сърцето ми се пръсна на две.
– Притеснявах се, че няма да успееш да дойдеш навреме.
– Навреме за какво?
– Навреме, за да мога да се сбогувам.
Назад към част 11 Напред към част 13
